реклама
Въпреки че бях затруднена самотна майка, не можех да не помогна на възрастната жена, която намерих на студа навръх Бъдни вечер. Не бях и помисляла, че простичкият ми акт на доброта ще доведе до появата на луксозен джип пред вратата ми — или ще излекува разбитото ми сърце.
Стегнах поизносеното си палто по-плътно около раменете, докато се прибирах пеша през най-дълбокия сняг, който бях виждала от години. Бях премаляла от умора след търкане на подове в имението на семейство Грейсън, но вече почти бях у дома.
Не се оплаквах. Работата ми беше тежка, но семейство Грейсън се държаха с мен достатъчно мило, особено за толкова заможни хора. Освен това имах пет гладни гърла, които ме чакаха вкъщи.
Уличните лампи хвърляха дълги сенки върху преспите, а аз не можех да спра да мисля за покойния си съпруг, Джейсън. Той щеше да обожава тази нощ и сигурно щеше да извлече децата навън за спонтанна битка със снежни топки.
Колко ми липсваше… Три години бяха като цяла вечност и същевременно все едно беше вчера.
Почти не забелязах жената, свита на една пейка, трепереща в тъмното.
Първоначалният ми порив беше да подмина. Едва ни стигаше за нас самите, а покривът на къщата отново беше започнал да тече от миналата седмица. Но нещо ме накара да спра.
– Госпожо? – повиках я и направих колеблива крачка напред. – Добре ли сте?
Тя вдигна глава, а сърцето ми се сви. Лицето ѝ беше прорязано от времето, но в него имаше благородство, а сините ѝ очи ми напомняха за тези на баба ми. Опита се да се усмихне, но устните ѝ трепереха от студа.
– О, добре съм, мило дете – рече тя с cultured, но отслабнал глас. – Просто си почивам за малко.
Погледнах часовника си. Беше осем вечерта в навечерието на Коледа. Никой не „си почива“ на пейка в такова време и по това време, освен ако нещо не е наред.
– Имате ли къде да отидете? – попитах, като вече знаех отговора.
Тя се поколеба, гордост и отчаяние се бореха в изражението ѝ. – Ще… ще се справя.
Гласът на Джейсън в главата ми прошепна: „Никой не бива да е сам на Бъдни вечер, Кейти…“
Въздъхнах. Сигурно беше лудост да ѝ помогна, но не можех просто да си тръгна.
– Вижте, нямам много, но поне вкъщи е топло и имам супа на котлона. Елате при мен?
– О, не мога да…
– Настоявам – казах и ѝ подадох ръка. – Аз съм Кейт, между другото.
– Маргарет – отвърна тихо тя, след дълга пауза пое ръката ми. – Много си добра.
Докато вървяхме бавно към дома ми, тя се опираше все по-уверено на ръката ми. Когато наближихме малката ми къща, видях светлината вътре и познатата гледка на Ема, надничайки през прозореца.
– Мамо! – Томи, най-малкият ми, отвори вратата, преди още да стигнем. Очите му се разшириха, като забеляза Маргарет. – Коя е тя?
– Това е Маргарет – поясних, помагайки ѝ да се качи по скърцащите стъпала. – Тази вечер ще остане при нас.
Другите ми деца – Сара, Майкъл, Ема и Лиза – се появиха на прага, взирайки се в Маргарет с нескрита любопитност.
– Хайде, помогнете на Маргарет да се настани, докато стопля малко супа – казах и се отправих към кухнята.
За моя изненада, те веднага се заеха да ѝ помагат. Сара ѝ донесе най-доброто ни одеяло (което не беше кой знае какво), а Майкъл дръпна стол. Ема и Лиза ѝ показаха нашата мъничка елха, украсена с хартиени орнаменти, които бяха изработили в училище.
– Вижте, ангелчето! – възкликна Лиза. – Аз сама го направих!
– Прекрасно е – каза Маргарет, този път в гласа ѝ звучеше повече топлина. – Вие ли направихте всички тези украси?
Докато децата ѝ показваха украсата, аз сипах супа в нашите несъответстващи купички. Къщата ни беше бедна, но поне беше топла. Е, донякъде – бях затъкнала стари кърпи и парчета плат под вратите, за да не духа.
По-късно, след като децата си легнаха, ние с Маргарет останахме в кухнята с чаши чай.
– Благодаря ти – прошепна тя. – Никога не съм очаквала…
– Никой не бива да е сам по Коледа – отвърнах простичко.
На следващия ден, по време на обедната почивка в къщата на семейство Грейсън, заварих надзорничката ми, Дениз, в кухнята. Тя редеше цветя в кристална ваза, с винаги прибрана на кок сива коса.
– Дениз, мога ли да те попитам нещо? – заиграх се нервно с връзките на престилката си.
Тя се обърна, топлите ѝ кафяви очи се присвиха с обичайното ѝ приветствие. – Разбира се, миличка. Какво те тревожи?
– Ами… прибрах снощи една възрастна жена. Беше навън в студа.
Дениз остави цветята: – В навечерието на Коледа? О, Кейт…
– Знам, че звучи налудничаво…
– Не е налудничаво, а милосърдно. – Тя леко стисна ръката ми. – Господ знае, че ни трябва повече доброта на този свят. Децата как го приеха?
– Вече почти са я осиновили. Но… – поколебах се. – С финансите ни е трудно…
– Недей да се притесняваш. – Дениз ме потупа по ръката. – Имам останала шунка от коледната вечеря. Ще мина вкъщи през почивката, ще я взема и ще я занесеш на тези гладни дечица.
– О, не, не мога…
– О, можеш и ще го направиш. – Тя ме погледна строго. – Нали това е общността – да си помагаме.
– Моля? Какво си направила, Кейт? – намеси се рязко Джанин със свити ръце пред гърдите.
Тя се беше подпряла на рамката на вратата и изглеждаше като човек, който не вярва в чудеса. – Миличка, едва успяваш да нахраниш футболния си отбор вкъщи. Какво ти е било в главата?
Думите ѝ заболяха, защото отразяваха собствените ми страхове.
– Срамота, Джанин! – сопна се Дениз. – Добрите дела правят света по-добър… – Тя ми намигна. – А и животът има начин да се отблагодарява на хората, които помагат на другите.
Джанин превъртя очи, а аз едва се сдържах да не направя същото. Но нямах и представа, че простичкото ми дело скоро ще преобърне живота ми.
Три дни по-късно, докато се канех да тръгвам за работа, пред къщичката ни спря лъскав джип, украсен с остатъци от коледни гирлянди. Зяпнах от изумление, а от колата слезе висок мъж в скъп костюм, с напрегнато изражение.
– Вие ли сте Кейт? – попита задъхано.
Кимнах, усещайки как ме обзема внезапна тревога, докато върху лицето му се появи мрачна гримаса.
– Аз съм Робърт. Маргарет ми е майка. – Гласът му се смекчи. – Търся я навсякъде, откакто изчезна на Бъдни вечер.
Стоях на стълбите вкочанена, а той прокара ръка през тъмната си коса, очевидно разтревожен. – Моля ви, трябва да знам, че е добре.
– Добре е – уверих го. – Вътре е, с най-малкия ми син, вероятно редят пъзел. Много се спогодиха.
Облекчение се изписа на лицето му, заменено веднага от болка.
– Никога не трябваше да я оставям на грижите на Клер. Боже, в какво съм се забъркал… – Закрачи нервно из снега. – Бях в командировка, а сестра ми, Клер, уж щеше да се грижи за майка ми. Но когато се прибрах…
Гласът му се пречупи: – Открих, че Клер организира купон в къщата на мама. Всичко беше с главата надолу, а когато попитах къде е мама, тя само вдигна рамене и каза, че „се е изнесла“. От собствения си дом! Да, бе… Тази паразитка сестра ми явно я е изхвърлила…
– Ужасно е… – прошепнах.
– Търсех я навсякъде. Най-накрая помолих г-н Грейсън за помощ – той беше приятел на баща ми. Един от служителите му ме чу и спомена за теб. – Той ме погледна настойчиво. – Ти си ѝ спасила живота, разбираш ли?
– Не, просто… Всеки би…
– Но не са. А ти го направи. – Той извади връзка ключове и сочи украсената кола. – Този джип… Вече е твой.
– Моля? Не, в никакъв случай…
– Моля те. – Направи крачка напред, а очите му бяха топли, в цвят на лешник. – Когато всички останали са подминали, ти си спряла. Позволи ми да ти се отблагодаря.
Нежно взе ръцете ми и пъхна ключовете в дланта ми. Сетих се за думите на Дениз за това как добротата се отплаща. Стиснах ключовете, въпреки вътрешната си съпротива.
Мислех, че след това няма да видя повече Робърт и Маргарет, но сгреших.
През идните седмици Робърт стана като част от нашето ежедневие. Отбиваше се с майстори, за да поправят различни неща из къщата, и винаги оставаше да поговорим.
Опитвах се да го спра, но той настояваше да помогне. Малко по малко осъзнах, че го прави от искрена благодарност. Не ни гледаше като милосърден случай, а като семейство, което цени.
– Мамо! – провикна се Сара една вечер. – Г-н Робърт е донесъл пица!
– И книги! – обади се Лиза развълнувано.
Заварих го в ремонтираната ни кухня, където изглеждаше леко притеснен. – Надявам се да нямаш нищо против. Децата ми казаха, че учат за Древен Египет…
– Не беше нужно да…
– Исках да го направя. – Усмихна се меко. – Освен това Томи ми обеща да ме научи на тайното си ръкостискане.
Докато зимата преминаваше в пролет, забелязах как всяка сутрин очаквах с нетърпение дните, в които знаех, че ще се отбие. Седяхме на верандата, след като децата заспяха, и си говорехме за всичко – за работата му, за моите мечти за децата, за загубата и надеждата, които двамата споделяхме.
– Джейсън щеше да се зарадва на всичко това – казах веднъж, посочвайки обновения ни дом. – Винаги имаше толкова планове…
Робърт замълча за миг: – Разкажи ми за него?
И аз разказах, учудена, че мога да говоря за Джейсън без онази остра болка в гърдите. Робърт ме изслуша така, че се почувствах разбрана и приета.
Седмиците се превърнаха в месеци. Маргарет също ни идваше на гости често, а децата разцъфтяваха от вниманието на своята нова „баба“ и спокойното присъствие на Робърт.
– Харесваш му, знаеш, нали? – каза ми Сара един ден, мъдра отвъд тринайсетте си години.
– Сара…
– Мамо, заслужаваш да бъдеш щастлива отново. Татко би го искал.
Година по-късно аз и Робърт се оженихме. Стоях в хола и гледах как Робърт помага на Томи да окачи украса на новата ни коледна елха, докато Маргарет и момичетата приготвяха сладки. Не можех да повярвам колко изненадващо понякога се обръща животът.
– Страхотно място избра, шампион – каза той на Томи, после ме погледна. – Какво мислиш, Кейт?
– Чудесно е – отвърнах, влагах в тези думи нещо много повече от мнение за елхата.
Вече къщата ни е здрава, топла и изпълнена с обич. Джейсън завинаги ще остане в сърцето ми, но то стана по-голямо и намери място за това неочаквано семейство, събрано от една простичка проява на доброта в снежната коледна нощ.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our