реклама
По време на развода богат съпруг реши да остави на жена си изоставена ферма, намираща се насред нищото. Но година по-късно се случи нещо, което го изненада напълно.
— Николай, знаеш, че не те искам тук, нали? — каза Мария твърдо. — Предлагам ти да се върнеш в града.
— За кой град говориш? — отвърна той уморено. Беше предадена от човека, на когото най-много вярваше, и вече нямаше сили да спори. Те бяха започнали живота си от нулата, продадоха апартамента си и инвестираха всичко в своя бизнес. Николай беше допринесъл само с малка стая в общ апартамент, докато Мария осигуряваше успеха със своя ум и отдаденост. Живееха скромно, местейки се от една квартира в друга, но в крайна сметка постигнаха стабилност.
С течение на времето Николай започна да се държи като истински господар. Хитро прехвърли всичко на свое име, като се увери, че след развода Мария няма да получи нищо. Когато всичко беше под негов контрол, той подаде молба за развод.
— Това справедливо ли ти се струва, Николай? — попита Мария разочаровано.
Той повдигна рамене с безразличие.
— Не започвай пак. Отдавна не допринасяш с нищо. Аз правя всичко, а ти не правиш нищо.
— Ти сам ми каза да си взема почивка и да се погрижа за себе си, — отговори тя спокойно.
Николай въздъхна раздразнено.
— Омръзнаха ми тези безсмислени разговори. Между другото, помниш ли старата ферма, която наследих от бившия си шеф, господин Петров? Той почина и ми остави това безполезно парче земя. Идеална е за теб. Ако не я искаш – не получаваш нищо.
Мария се усмихна горчиво. Тя знаеше точно какво прави той. След дванадесет години заедно тя осъзна, че е живяла с напълно непознат човек.
— Добре, но при едно условие: искам фермата официално да бъде прехвърлена на мое име.
— Няма проблем. Ще спестя от данъци, — отвърна Николай с насмешлива усмивка.
Мария не каза нищо повече. Събра багажа си и се премести в хотел. Беше решена да започне отначало, независимо какво я очакваше – изоставена ферма или просто празно парче земя. Щеше да разбере, когато пристигне. Ако не си струваше, щеше да се върне в града или да потърси друга възможност да изгради живота си наново.
Тя натовари колата си с най-необходимото, оставяйки всичко останало на Николай и новата му приятелка. Ако той мислеше, че ще може да разчита на нейния опит и интелект, много грешеше. Новата му изгора, която Мария беше виждала само няколко пъти, изглеждаше по-скоро арогантна, отколкото умна.
Николай ѝ подаде документите с подигравателна усмивка.
— Успех.
— И на теб, — спокойно отговори Мария.
— Не забравяй да ми изпратиш снимка с кравите, — засмя се той.
Без да отговори, Мария затвори вратата на колата и потегли. Докато напускаше града, сълзи започнаха да се стичат по лицето ѝ. Тя не знаеше колко време е плакала, докато не чу леко почукване по прозореца.
— Добре ли сте, миличка? С мъжа ми ви видяхме, че седите тук от доста време, — попита възрастна жена с доброта.
Мария погледна жената и след това в огледалото за обратно виждане, където видя автобусна спирка. Усмихна се леко.
— Добре съм, просто се почувствах малко натоварена.
Жената кимна разбиращо.
— Връщаме се от болницата. Нашата съседка е там съвсем сама, никой не я посещава. Случайно да пътувате към Велико Търново?
Мария повдигна изненадано вежди.
— Велико Търново? Там, където е фермата?
— Да, въпреки че вече трудно може да се нарече ферма. Собственикът почина, никой не се грижи за нея. Само няколко души все още гледат животните от любов.
Мария се усмихна леко.
— Какво съвпадение, точно натам пътувам. Качвайте се, ще ви закарам.
Възрастната жена седна на предната седалка, а съпругът ѝ се настани отзад.
— Аз съм Мария, — представи се тя по време на пътуването.
— Аз съм Валентина Петрова, а това е съпругът ми Георги, — топло отвърна жената.
По време на пътуването Мария научи много за фермата – кой крадеше, кой все още се грижеше за животните и колко занемарено беше мястото. Пристигайки, тя видя празни полета и почти разрушена плевня с едва двадесет крави. Но тя реши да остане и да се бори за ново начало.
Година по-късно Мария с гордост наблюдаваше как осемдесет крави спокойно пасат в нейните зелени поля. Тя беше превърнала изоставената ферма в процъфтяващ бизнес. Не беше лесно – трябваше да продаде бижутата си, за да купи храна, и да похарчи последните си спестявания. Но сега продажбите се увеличаваха, а нейните продукти бяха търсени дори в съседни региони.
Един ден млада жена на име Ива ѝ донесе вестник с обява за хладилни камиони на добра цена. Мария разпозна телефонния номер – той принадлежеше на фирмата на Николай. С лукава усмивка тя помоли Ива да се обади и да предложи 5% повече, при условие че камионите няма да бъдат показани на други купувачи.
Когато Мария отиде да ги разгледа, я посрещна шокираният Николай.
— Ти ги купуваш? — попита той невярващо.
— Да, за фермата, която ми даде. Тя се превърна в страхотен бизнес и се разширяваме, — спокойно отговори Мария.
Николай не можа да каже нищо. Докато той гледаше как животът му се разпада, Мария вече беше оставила миналото зад себе си.
Накрая тя намери истинската любов в Иван, механик, който ѝ помогна да подобри фермата. Заедно отпразнуваха кръщенето на дъщеря си, а Николай можеше само да наблюдава от разстояние как собственият му живот рухва.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our