БРЕМЕННА ТАКСИМЕТРОВА ШОФЬОРКА ЗАВЕЖДА БЕЗДОМЕН МЪЖ В БОЛНИЦАТА – НА СЛЕДВАЩАТА СУТРИН ВИЖДА КОЛОНА ОТ ДЖИПОВЕ ПРЕД ПРОЗОРЕЦА СИ

Преглеждания: 9

Бременна шофьорка на такси предлага безплатен курс до болницата на бездомен и ранен непознат в дъждовна нощ. На следващата сутрин се събужда при гледката на цяла колона SUV-ове пред къщата ѝ. Мъже в костюми чукат на вратата ѝ с истина, която променя живота ѝ завинаги.

След две години зад волана Клео бе виждала всякакви пътници, които едно такси може да превози: купонджии в три през нощта, залитащи по тротоарите, семейства, които бързат да хванат полети, и бизнесмени с гузен вид, от които мирише на коктейли и лоши решения. Тя бе чула всякакви истории, бърсала е не една сълза и се беше научила да „чете“ хората, още преди да отворят вратата на таксито.

Тази нощ фаровете на жълтото ѝ такси прорязваха ноемврийската мъгла, докато Клео караше по празните улици на центъра. Гърбът я болеше, а бебето явно бе решило да тренира гимнастически номера в ребрата ѝ. В осмия месец нощните ѝ смени бяха все по-тежки. Но сметките не се плащат сами, нали?

„Още само няколко часа, любов моя – промълви тя, докато галеше издутия си корем. – После ще се приберем у дома при Честър.“

Бебето я сръга отвътре в отговор и тя се усмихна въпреки всичко. Честър, нейният оранжев котарак, вероятно се беше изтегнал на възглавницата ѝ и ръсеше оранжеви косми навсякъде. Напоследък този котарак беше най-близкото до семейство, което имаше.

Споменаването на дома събуди нежелани спомени. Преди пет месеца тя тичаше по същите стълби към апартамента им, сърцето ѝ биеше учестено от вълнение. Беше планирала всичко перфектно – вечеря на свещи, любимата лазаня на съпруга ѝ Марк, малките бебешки обувчици, опаковани в сребърна хартия.

„Ще имаме бебе, скъпи!“ – каза тя и бутна пакетчето към него.

Марк се втренчи в обувките, а цветът се оттегли от лицето му. Мълчанието се проточи, докато Клео не издържа.

„Кажи нещо.“

„Не мога да го направя, Клео.“

„Какво имаш предвид с „не мога“?“

„Джесика също е бременна. От мен е. Бременна е в третия месец.“

Свещите догаряха, докато светът на Клео се сриваше. Джесика. Секретарката му. Жената, за която той уверяваше, че му е „просто приятелка“.

„От колко време ме лъжеш?“
„Има ли значение?“

Наистина нямаше. До седмица Марк беше изчезнал. До две беше опразнил и общата им сметка. Сега, на 32, Клео работеше на двойни смени, опитвайки се да спести достатъчно за бебето.

„Баща ти може да ни е забравил – прошепна на корема си, преглъщайки сълзите, за да се върне в настоящето, – но ние ще се справим. Ще видиш.“

Сега, три седмици преди термина, с подути глезени и работно облекло за бременни, което едвам побираше корема ѝ, Клео се натъкна на нещо различно.

Часовникът показваше 23:43, когато тя го видя – самотна фигура, която едва се движеше по банкета на магистралата. През сноповете светлина на уличните лампи и ръмящия дъжд мъжът се появи като призрак от сенките на 42-ра улица. Дори отдалече нещо в него накара пулса ѝ да се ускори.

Дрехите му висяха на дрипи, а мократа му коса бе залепнала по лицето. Той придържаше едната си ръка до гърдите, влачейки десния си крак, докато пристъпваше по пустия тротоар.

Ръката на Клео инстинктивно се плъзна върху наедрелия ѝ корем, докато го наблюдаваше през предното стъкло. Трябваше вече да е у дома, сгушена с Честър, който винаги се наместваше до стомаха ѝ, сякаш пееше приспивна песен на бебето.

Но в отчаянието на този мъж, в начина, по който залиташе при всяка стъпка, сякаш се бореше да остане на крака, имаше нещо, което я накара да стисне волана по-здраво, вместо да подмине.

За двете години нощни смени Клео се беше научила да надушва проблеми отдалеч. А всичко в тази картина крещеше „Опасност!“

През мъглата различи допълнителни детайли. Беше млад мъж, може би на около 25, облечен в някога скъпи дрехи. Той стискаше дясната си ръка и дори на тази слаба светлина Клео видя тъмночервени петна по ръкава. Лицето му беше осеяно с синини, а едното око – подуто и затворено.

Зад нея се появи автомобил, който се движеше бързо. Главата на мъжа рязко се вдигна, а на лицето му се изписа страх. Той опита да затича, но се олюля.

„Не го прави, Клео – прошепна си тя. – Не и тази нощ. Не и когато си в осмия месец.“

Но вече паркираше колата встрани.

Свали прозореца съвсем малко и извика:
„Добре ли сте? Имате ли нужда от помощ?“

Непознатият се обърна рязко, очите му бяха разширени от ужас. По лицето му се стичаше пот, смесена с тъмночервена струйка от рана над веждата.
„Просто трябва да се измъкна на безопасно място.“

Двигателят на приближаващата кола бучеше все по-силно.

„Качвайте се!“ – Клео отключи вратите. – „Ще ви закарам в болницата.“

Мъжът се свлече на задната седалка и тя натисна газта. Фаровете на преследващата ги кола озариха огледалото ѝ.

„Още са по петите ни – изхрипа той, като се сниши. – Благодаря ви. Повечето хора нямаше да спрат.“

Сърцето на Клео биеше лудо.
„Дръжте се.“

Тя зави рязко надясно, после пак. Колата зад тях не изоставаше.
„Кои са тези?“ – попита, докато влизаше в поредния остър завой и пътникът ѝ се вкопчи в дръжката.

„По-бързо… Ще ни настигнат…“

Внезапно отпред се появи още една кола с включени фарове. Бяха обкръжени.

„Вярвате ли ми?“ – попита Клео, вече завъртайки волана.
„Какво?“

Тя мина през изоставен паркинг и се провря под полуотворена бариера. Преследвачите не можеха да я последват, а пролуката беше прекалено тясна за техните автомобили.

„Две години тренировки да се измъквам от пияни клиенти, които не искат да платят – обясни тя, проверявайки в огледалото за фарове. – Никога не съм вярвала, че тази практика ще ми е нужна по такъв начин.“

Бебето я сръга силно и тя се намръщи от болка.

„Бременна сте… – каза мъжът, забелязал напрежението ѝ. – Господи, излагам и двама ви на риск.“

„Понякога най-големият риск е да не направиш нищо.“ – Тя срещна погледа му в огледалото. – „Аз съм Клео.“

„Благодаря ви, Клео. Повечето… нямаше да си мръднат пръста за мен.“

„Да, е, повечето не са разбрали колко бързо може да се преобърне животът.“

Най-сетне стигнаха до болницата. Преди да слезе, мъжът я докосна леко по ръката.

„Защо спряхте?“ – попита той, взирайки се в очите ѝ.

„Светът не е особено мил към шофьорите на такси, още по-малко към бременните, които работят нощем.“ – Клео се замисли. – „Тази сутрин гледах една жена, която пристъпи през бездомен мъж, получил пристъп, без дори да прекъсне разговора по телефона. Обещах си да не се превръщам в такъв човек… толкова уплашен от света, че да забрави човечността си.“

Той кимна бавно.
„Не бяхте длъжна да го правите. Това, което сторихте… е повече, отколкото осъзнавате.“

Клео се поколеба за миг и му отправи лека успокояваща усмивка.

После се върна в таксито си. Докато се качваше, го погледна за последно и прошепна: „Какво ли имаше предвид?“

Останалата част от нощта ѝ мина като в мъгла. Прибра се, приготви си скромна вечеря и нахрани Честър. Но умът ѝ се луташе назад и напред между спомените от изминалата нощ, докато най-накрая не се унесе в сън.

На следващата сутрин я събуди силният рев на двигатели. Честър скочи от възглавницата ѝ с щръкнала козина, сякаш пред него стоеше кучето на съседите.

„Какво има, Честър?“ – промърмори Клео, докато се опитваше да стане от леглото, и замръзна, щом надникна през прозореца.

Цяла автоколона от лъскави черни SUV-ове бе заела скромната ѝ уличка. Мъже в тъмни костюми и слушалки в ушите се движеха с военна стриктност и заеха позиции около къщата ѝ.

„Господи, да не би да съм помогнала на някой престъпник?“ – ахна тя.

На вратата се почука. През шпионката видя трима мъже. Единият – с безупречен костюм, другият – със слушалка на ухото, а третият ѝ се стори твърде познат.

„Невъзможно…“ – прошепна тя, разпознавайки непознатия от нощта преди.

Изчезнали бяха дрипавите дрехи и кървавите петна. Сега носеше костюм, който вероятно струваше повече от месечния ѝ доход.

Треперейки, тя отвори вратата.

„Госпожо!“ – Поклони ѝ се първият мъж. – „Казвам се Джеймс, ръководител на охраната на семейство Аткинсън. Това са г-н Аткинсън и синът му Арчи, когото спасихте снощи.“

Светът на Клео се завъртя. Аткинсънови – милиардерското семейство, чиято технологична империя не слизаше от новините. Синът им беше отвлечен преди три дни, с поискан откуп от 50 милиона.

А тя го беше качила на стоп от пътя.

„Държаха ме три дни“ – обясни Арчи, седнал на изтърканото ѝ канапе, докато Честър души обувките му. – „Когато снощи ме преместиха на друга локация, успях да избягам на бензиностанцията. Но бяха наблизо. Ако не бяхте спряла…“

„Мъжете, които ви преследваха – добави баща му, – бяха заловени час след като оставихте Арчи в болницата. Вашата бърза реакция не само спаси сина ми, но и помогна да се залови опасна банда за отвличания.“

Г-н Аткинсън извади от джоба си плик. Вътре имаше чек, при чиято сума краката на Клео омекнаха.

„Съ-р, това е прекалено много. Не мога да го приема…“

„Нищо не е в сравнение с това, което направихте“ – усмихна се той топло. – „Приемете го като инвестиция във вашето бъдеще – и в това на бебето ви! Никое дете не бива да се появява на този свят с грижи как ще се осигури издръжката му.“

Сълзи рукнаха от очите на Клео, а Честър се покатери в скута на Арчи и започна да мърка високо.

„Има и още“ – добави Арчи, накланяйки се напред. – „Искаме да ръководите новата инициатива за обществена безопасност на нашата фондация. Светът има нужда от повече хора, които не се страхуват да помогнат. От хора като вас, Клео.“

„Ако някога имате нужда от нещо, обадете се“ – каза г-н Аткинсън, като ѝ подаде визитка. Гласът му звучеше меко, изпълнен с благодарност. – „Дължим ви всичко.“

Клео едва успя да прошепне „Благодаря!“, а сълзите ѝ се превърнаха в сълзи от радост и облекчение.

Когато си тръгнаха, тя усети как тежестта, натрупана през последните месеци, се вдигна от плещите ѝ. За пръв път, откакто Марк си бе отишъл, тя си позволи да повярва, че нещата могат да се подредят.

Клео погледна надолу към корема си и се усмихна през сълзите. „Чу ли, мъниче? Изглежда работата на мама през нощта току-що получи повишение. А всичко стана, защото просто се осмелихме да бъдем хора!“

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.