реклама
Спомням си този ден с кристална яснота. Бях на 17, когато се обърнах към майка ми и ѝ казах, че съм бременна. Думите, които изрече тогава, ме нараниха толкова дълбоко, че никога няма да ги забравя.
Ръцете ми трепереха, докато стоях в луксозния ни хол, притискайки корема си с длани. Лицето на майка ми почервеня от гняв.
— Дете? На твоята възраст? И то от Майкъл?! — изплю тя името на приятеля ми като отрова. Перфектно поддържаните ѝ нокти се впиха в подлакътника на любимото ѝ кожено кресло. — Представяш ли си какво ще кажат хората? Как ще ни осмеят? Дъщеря ни — с дете извън брака и БЕЗ БЪДЕЩЕ!
Премествах се от крак на крак, усещайки гадене, което не беше само от сутрешното неразположение.
— С Майкъл ще се справим, — казах аз, опитвайки се да запазя гласа си спокоен. — Ще се оженим, когато можем. Той вече търси по-добра работа и…
— Ще се ожените? Ще намери по-добра работа? — тя се засмя, но смехът ѝ беше лишен от радост. Лудост блесна в очите ѝ. — Това момче работи в автосервиза на баща си! Можеше поне да се свържеш със сина на някой от нашите приятели. В училището ти имаше деца на лекари, адвокати… А ти избра някакъв механик, който вероятно дори не може да те заведе на обяд!
— Моля те, мамо… — гласът ми се задави.
— Не, Каролина. Сега ще ме изслушаш. — Тя се изправи и пристъпи към мен, сочейки ме с пръст. — Захвърляш живота си заради някакъв работник. Не те отгледах, за да бъдеш толкова глупава и егоистична.
Сълзи се стичаха по бузите ми.
— Той ме обича. Обичаме се.
— Любов? — изсмя се тя презрително, крачейки из стаята. Токчетата ѝ отекваха по паркета. — Любовта няма да плати сметките. Любовта няма да ти осигури живот като този, който ние ти дадохме. Любовта няма да ти помогне да влезеш в Станфорд, както дъщерята на госпожа Милър. — Тя се обърна рязко към мен. — Но ти вече си направила своя избор, нали? Е, тогава живей с него… НЯКЪДЕ ДРУГАДЕ!
— Какво?.. — ахнах.
— Събирай си нещата и си тръгвай. Не искам да те виждам повече в този дом!
Това бяха последните ѝ думи, преди да си тръгна онази вечер, носейки само това, което успях да побера в стария си ранец.
Тя не ме спря.
Минаха 12 години. Нито веднъж не съм виждала или чувала нито нея, нито пастрока си.
Но Майкъл ѝ доказа, че греши във всичко. Работеше на три места и посещаваше вечерни курсове по бизнес. Семейството му ни подкрепяше, въпреки че не бяха богати.
В крайна сметка Майкъл основа собствена строителна фирма. Днес тя е една от най-големите компании в града. Преди пет години купихме къщата на мечтите си — прекрасна двуетажна вила с голям двор за децата ни, Итън и Лили.
Освен това имахме сватба като в приказките.
Животът ми не можеше да бъде по-добър.
Но често се питах дали не трябва да се опитам да възстановя отношенията с майка ми. Все пак Итън и Лили заслужаваха да познават баба си.
Поне така мислех… до един момент.
Преди около месец, в една събота, играех с децата в двора. Кленовете вече започваха да пожълтяват, а въздухът беше пропит с мирис на есен.
Итън, който вече е на 11, гонеше осемгодишната си сестра, а аз се преструвах, че не мога да ги догоня.
— Мамо, гледай! — извика Итън, правейки колело. Лили се засмя и се опита да го повтори.
— Внимателно, миличка, — усмихнах се, наблюдавайки я.
Дюк, нашето немско овчарско куче, също тичаше наоколо. Винаги съм му се доверявала напълно. Той беше не просто домашен любимец, а пазител на семейството ни.
Изведнъж ушите му се наостриха. Всички погледнахме към алеята.
Черно SUV спря пред къщата.
Майкъл се върна с покупките за барбекюто. Излезе от колата с усмивка, която все още кара сърцето ми да прескача.
— Татко! — извика Лили и се втурна към него.
— Ето я моята принцеса! — Майкъл я вдигна на ръце, после плесна Итън по дланта. — Хей, приятел! Искаш ли да ми помогнеш да запалим огъня за барбекюто?
— Да! — Итън стисна юмруци с ентусиазъм.
Сърцето ми се сви.
— Почакай… Огън? — погледнах ги подозрително.
Майкъл и Итън се спогледаха заговорнически.
Но изведнъж и двамата застинаха, гледайки нещо зад гърба ми.
Тогава чух тих глас:
— Каролина… Каролина.
Замръзнах. Познавах този глас.
Бавно се обърнах.
Майка ми стоеше зад белия ограден двор, обляна в сълзи. Дрехите ѝ бяха стари и намачкани, а косата ѝ — сива и небрежно вързана.
Изглеждаше сломена.
— Това… моите внуци ли са? — Очите ѝ заблестяха, когато погледна към Итън и Лили.
Майкъл веднага застана до мен, поставяйки ръката си на талията ми. Децата гледаха объркано непознатата жена.
Трябваше да взема децата и да се прибера вътре. Но не можах. Все още обичах майка си.
Затова я поканих вкъщи.
Нощта ме събуди Дюк. Той яростно лаеше.
Хукнах надолу. Входната врата беше широко отворена.
В светлината на прожекторите видях силует до храстите.
Мама.
С раница на рамо — същата, с която напуснах дома ѝ преди 12 години.
Тя беше откраднала пари и вероятно злато от сейфа.
Погледите ни се срещнаха за секунда. Дюк изръмжа, но тя избяга през портата и изчезна в тъмнината.
Стоях там, неспособна да се помръдна.
— Нарочно оставих сейфа отключен, — прошепна Майкъл, прегръщайки ме. — Исках да разбера дали можем да ѝ се доверим.
Сълзи потекоха от очите ми.
— Никога не се връщай, — прошепнах.
В този момент видях децата. Итън прегръщаше Лили, сякаш я защитаваше — както Майкъл винаги ме е защитавал.
— Всичко наред ли е? — попита синът ми.
Усмихнах се.
Да. Защото всичко, което ми беше нужно, вече беше тук, при мен.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our