БОГАТ МЪЖ, ОБЛЕЧЕН КАТО БЕЗДОМНИК, ПОСЕЩАВА ЛУКСОЗНИЯ СИ МАГАЗИН

Преглеждания: 5 310

Когато г-н Лари Хъчънс навърши 90 години, за пръв път му хрумна мисълта, че няма завещание. И така, един ден той се облече като бездомен и отиде в собствената си верига хранителни магазини, за да открие следващия си наследник. Оказа се обаче, че това няма да е толкова лесно.

Г-н Хъчънс беше на 90, богат и собственик на най-големия магазин за хранителни стоки в Тексас. За възрастта си изглеждаше доста добре — с лешникови очи и прошарена коса с красив сивкав блясък, — но работата му никога не му бе оставяла време за личен живот, затова нямаше нито съпруга, нито деца.

Колкото повече г-н Хъчънс остаряваше, толкова повече го измъчваше перспективата да няма наследник. „Кой ли ще наследи имота ми, ако умра?“ — зачуди се един ден.

Той не беше от типа филантропи, които биха дарили всичко на благотворителни организации. Искаше да остави състоянието си на някого, който действително би го оценил. А идеята да остави всичко на някой свой приятел също не му допадаше, защото в бизнеса често имаш повече врагове, отколкото приятели — нещо, на което сам беше станал свидетел.

Когато вече не виждаше никакви други опции, той се обади на адвоката си, г-н Уилям Картър, за съвет.
— Какво мислиш, Уилям? — попита го г-н Хъчънс по телефона. — Размишлявах, но не мога да взема решение.

— Е, г-н Хъчънс, сигурен съм, че не искате да дарите всичко на някоя фондация, така че да отхвърлим тази опция. Имате ли някакви далечни роднини?

— Когато си сирак от малък, никой не иска да поеме отговорността за теб, Уил — отвърна замислено г-н Хъчънс. — Дойдох в Тексас почти без нищо и ми отне години да се установя. Искам да завещая парите си на някого, който ще разбере истинската им стойност, а не да се водя от някакви кръвни връзки.

— Разбирам, сър. Това не е обичаен случай. Дайте ми малко време да помисля. Хайде да се видим в петък. Дотогава все ще ми хрумне нещо.

— Добре, Уил — отвърна г-н Хъчънс и затвори. Но от реакцията на адвоката си осъзна, че решението няма да се намери лесно.

На следващия ден г-н Хъчънс се затвори в кабинета си с бележник, опитвайки се да направи списък с евентуални наследници. Изминаха няколко часа и той не беше добавил нито едно име.

Обезсърчен, хвърли писалката с яд и се канеше да излезе. Тогава обаче го осени идея. „Ами ако подложа служителите си на изпит? — помисли си той. — Сигурно някъде сред тях има човек, който също като мен знае какво е да вкусиш плодовете на собствения си труд.“

На другия ден той облече най-старите си дрехи, купи си бастун втора употреба и сложи фалшива брада, преди да се отправи към магазина — собствената си верига хранителни магазини.

— Махай се, дядка! — изкрещя касиерката Линси, щом го видя. — Такива като теб не са добре дошли тук!

— Но, госпожо, искам само малко храна. Не съм хапвал от дни. Моля ви, помогнете ми — замоли се г-н Хъчънс.

— Ами тогава грешиш мястото — отвърна Линси студено. — Бездомниците просят по улиците. Нямаш място в такъв луксозен магазин!

„Леле, май си имам доста неприятни служители… Може би ще намеря наследник сред клиентите“ — помисли си той и тръгна покрай рафтовете с храна, но и там не извади късмет.

— Кой е пуснал този тип тук? — извика една жена, чакаща на опашката. — Ей, стой далече! Миришеш на развалено месо!

— Но, госпожо… — опита се да обясни г-н Хъчънс, но бе прекъснат.

— Точно така! — обади се друг мъж. — Дайте му някой лев и го изгонете.

Когато се опита да каже, че просто иска храна, се приближи една продавачка.

— Трябва веднага да напуснете! Клиентите се оплакват, а ние не можем да го позволим! Между другото, как изобщо влязохте? Стражата не ви ли спря?

— Точно така, Линда — обади се редовен клиент, г-н Дръмъндс. — Махни го от очите ми, иначе няма да пазарувам повече тук. И кажи на охраната да не пуска такива отрепки!

— Съжалявам за неудобството, сър — извини се Линда. — Веднага ще се погрижим да го изведем!

„Наистина се оказа, че този магазин е пълен с най-злобните хора“ — помисли си г-н Хъчънс, докато се канеше да си тръгне. Но тогава едно гласче зад него накара всички да млъкнат.

— Всички да се отдръпнат от възрастния човек!

Г-н Хъчънс се обърна и видя администраторa на магазина, Луис, да стои там. Той беше на 25, студент, прекъснал обучението си поради финансови проблеми — вероятно най-младият в целия магазин.

— Но, Луис, мислиш ли, че г-н Хъчънс би позволил такъв човек да се мотае тук? — каза Линси. — Сигурна съм, че не би го допуснал!

— Познавам г-н Хъчънс по-добре от теб, Линси. Затова се връщай на работа, преди да съм му разказал за случая — отвърна ѝ Луис, после се обърна към г-н Хъчънс: — Елате с мен, сър. Извинявам се за грубото държание на колегите ми.

Луис заведе г-н Хъчънс по-навътре, грабна една кошница и обиколи магазина, като я напълни с хранителни продукти. После плати сметката и връчи покупките на г-н Хъчънс, който гледаше със сълзи в очите.

— Благодаря ти, младежо — промълви той с треперещ глас. — Искаш ли да те попитам нещо?

— Разбира се, сър — усмихна се Луис.

— Защо се опълчи на всички, за да дадеш храна на бездомник като мен? Спокойно можеше да ме изгониш, без шефът ти да разбере.

— Ами, сър — започна Луис, — преди време, когато търсех работа, дойдох при шефа ми. Нямах нищо, дори покрив над главата си, а и липсваше ми опит. Но г-н Хъчънс ми предложи работа и плати за малка квартира, при условие че се трудя усърдно. Тогава разбрах колко важно е да бъдеш добър към другите.

Г-н Хъчънс му се усмихна топло. „Ето къде свършва търсенето ти, Лари“ — каза си наум. „Най-накрая намери своя наследник.“ Той благодари на Луис отново за добрината му и си тръгна.

Седем години по-късно, когато г-н Хъчънс се спомина, Луис получи телефонно обаждане от г-н Картър. Той му съобщи, че г-н Хъчънс му е оставил абсолютно всичко, придружено от кратко писмо, в което обяснява как се е дегизирал като бездомник и защо е избрал точно него за свой наследни

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.