В продължение на два дни Полинка седеше в неотоплявана къща. Нямаше топлина, но тя знаеше:

Преглеждания: 3 744

Майката си тръгна в сряда следобед и каза на дъщеря си да не излиза навън. Когато Полинка си легна, печката все още беше топла, но сутринта къщата вече беше изстинала.

От майка ѝ нямаше и следа, затова момичето се измъкна изпод одеялото, обу вълнените си ботушки и се затича към кухнята. Там нищо не се беше променило.

На масата стоеше покрит сажди глинен съд. В него — спомни си Полинка — имаше четири картофа, сварени с кората. Момичето беше изяло два от тях предишната вечер, преди да заспи. На пода стоеше почти пълна кофа с вода.

Полинка обели двата останали картофа и закуси, като ги потопи в сол и ги изми с вода. Студен въздух нахлуваше от мазето, затова тя се мушна обратно в леглото.

Лежеше под одеялото, вслушвайки се в звуците от улицата. Полинка чакаше да чуе как портата се затръшва и майка ѝ да се върне. Щеше да запали печката, и къщата щеше да се затопли. Майка ѝ щеше да свари картофите и да ги изсипе на масата, а Полинка щеше да ги търкаля, за да изстинат по-бързо.

Миналия път майка ѝ донесе две зелеви питки, и Полинка ги изяде, отпивайки горещ чай. Но сега нямаше нито питки, нито чай, и най-важното — вече започваше да се стъмва, а майка ѝ все още не се беше върнала.

Докато не беше напълно тъмно, момичето се промъкна до кухнята и изяде последния картоф. Загреба си чаша вода и я постави на стол до леглото. После се уви в стария суичър на майка си, сложи качулката на главата си и отново се мушна под одеялото.

Навън беше тъмно, а в къщата — студено. Полинка, малко момиче на шест години, лежеше в леглото под старото капитонирано одеяло, опитвайки се да се стопли и чакайки майка си да се върне.

На сутринта нищо не се беше променило, освен че в къщата беше още по-студено, а за ядене нямаше нищо.

Полинка донесе пет цепеници от коридора — трябваше да направи два курса. След това дръпна столче към печката, качи се на него и с помощта на машата отвори клапата. Не успя от първия път, а парчета сажди и прах се посипаха върху нея.

Полинка бе виждала майка си да пали печката много пъти и се опита да направи всичко по същия начин. Първо постави две цепеници вътре, после накъса няколко листа от стара вестникарска хартия, смачка ги и ги напъха между дървата. Отгоре сложи суха брезова кора и още една цепеница. След това запали хартията и кората. Когато дървата се разгоряха, добави още две и затвори вратата.

След това Полинка изми десетина сурови картофа, постави ги в чугунен съд, напълни го с вода и, стоейки на столчето, го пъхна под печката.

Момичето се умори от всичко това, но ѝ се стори, че стаята е започнала да се затопля. Оставаше само да изчака печката да затопли къщата и да свари картофите.

Полинка някога имаше баща, но не го помнеше. Той бе събрал вещите си и се беше преместил в града, защото майка ѝ често ходела при приятелки и, както казваше баба ѝ, „удавяла мъката си“.

Докато баба беше жива, Полинка живееше добре. Къщата винаги беше чиста, топла и ухаеше на питки. Баба често печеше питки със зеле, моркови и горски плодове.

Баба също готвеше вкусна каша от просо в чугунен съд — слагаше чиния пред Полинка, а до нея — чаша с печено мляко.

Тогава в къщата имаше телевизор. Полинка гледаше анимации, а баба ѝ — филми, които наричаше със странната дума „сериали“.

Без баба животът стана доста тежък. Майка ѝ излизаше през деня и се връщаше през нощта, когато Полинка вече спеше. Често в къщата нямаше храна, и момичето се справяше с варени картофи и хляб.

Миналата пролет майка ѝ не засади градина, затова тази година картофите бяха още по-малко. Полинка не знаеше какво се е случило с телевизора. Майка ѝ никога досега не беше отсъствала толкова дълго.

Къщата вече беше топла, картофите се бяха сварили. Полинка намери бутилка слънчогледово олио в кухненския шкаф. Имаше само една лъжица олио, но горещите картофи с олио бяха много по-вкусни от студените без нищо.

След като си направи чаша чай от малинови листа, Полинка изпи горещия чай и се почувства топло. Съблече майчиния суичър, легна на леглото и заспа.

Събуди я шум. В стаята говореха съседите — баба Маша и дядо Егор, и някакъв непознат човек.

— Захаровна — обърна се непознатият към баба Маша, — вземи детето за няколко дни. Обадих се на баща ѝ — ще дойде в неделя.

— Ще дойдат след малко следовател и лекар от околията. Ще ги изчакам тук.

Баба Маша започна да търси какво да облече на Полинка, но като не намери нищо, ѝ сложи същия стар суичър на майка ѝ и я уви с бабино шалче.

Когато излязоха в коридора, Полинка видя нещо, което лежеше до купчината дърва, покрито с два чувала. Кракът, който се подаваше изпод единия чувал, беше обут в ботуша на майка ѝ.

Баба Маша отведе Полинка у дома си и нареди на съпруга си да затопли банята. Изкъпа момичето, обтри го с брезов клон, уви го в голяма хавлия и го сложи да седи в преддверието. След няколко минути се върна с чисти дрехи.

Полинка седна на масата, облечена в памучна пижама и вълнени чорапи. На главата ѝ беше завързана бяла кърпа с малки сини точки. Пред нея поставиха чиния с борш.

В стаята влезе жена, погледна Полинка и въздъхна тежко.

— Ето, Мария Захаровна — подаде тя на баба Маша голям пакет, — дрехи за детето. Моите вече ги израснаха. Има дори зимно яке. Трагедия.

— Благодаря ти, Катя — отвърна баба Маша и се обърна към Полинка: — Хапна ли? Ела, ще ти пусна анимация в другата стая.

Този ден и на следващия у Мария Захаровна дойдоха няколко жени. От откъслечни разговори Полинка разбра, че майка ѝ била намерена замръзнала в преспа, съвсем случайно. Някой се обадил на баща ѝ, който щял да пристигне скоро.

На Полинка ѝ беше жал за майка ѝ и тя много ѝ липсваше. През нощта тихо плачеше под одеялото, за да не я чуят.

Баща ѝ пристигна. Полинка го наблюдаваше с любопитство — висок, тъмнокос мъж, когото изобщо не помнеше. Малко я беше страх от него, затова стоеше на разстояние. И той също я изучаваше, а само веднъж, когато се срещнаха погледите им, я потупа несръчно по главата.

Баща ѝ не можеше да остане дълго, затова на следващия ден тръгнаха. Преди да заминат, той затвори капаците на прозорците, закова кръстосано дъски върху вратите и помоли съседите да наглеждат къщата.

Баба Маша каза на Полинка при раздялата:

— Баща ти има жена — Валентина. Тя ще ти бъде майка. Слушай я във всичко, не спори. Помагай в къщата. Тогава ще те заобича. Освен баща ти, нямаш никого, и друг дом също нямаш.

Но Валентина така и не заобича Полинка. Жената нямаше свои деца и вероятно не знаеше как да обича деца. Но тя не се държеше зле с момичето. Грижеше се Полинка винаги да е спретнато облечена, макар че рядко ѝ купуваше нови дрехи, справяйки се с това, което колеги и познати ѝ даваха за детето.

Когато баща ѝ доведе Полинка вкъщи, Валентина „уреди“ момичето в детска градина. Сутрин я водеше, а вечер след работа я прибираше. Вкъщи Валентина веднага се заемаше с готвене или домакински задължения, а Полинка седеше в стаята си, гледаше през прозореца или рисуваше.

Баща ѝ също рядко разговаряше с нея, вярвайки, че ѝ осигурява всичко необходимо: храна, дрехи, обувки — какво повече?

Когато Полинка започна училище, тя не създаваше проблеми нито на баща си, нито на Валентина. Успяваше горе-долу с ученето, като основно получаваше добри оценки, а в математиката, физиката и химията имаше предимно тройки. Учителите обаче казваха, че момичето се старае, просто точните науки не са нейна сила.

За сметка на това се отличаваше в часовете по трудово обучение, особено когато момичетата шиеха, плетяха или бродираха. Дори учителката се изненадваше колко умело Полинка усвоява всичко. Оля Юриевна само веднъж показваше нов бод или модел, а Полина го повтаряше, сякаш го знаеше отдавна.

Така Полина израсна в семейството на баща си: на около десет години тя вече сама почистваше апартамента, можеше да изглади планина с пране, а от тринадесетгодишна готвеше за цялото семейство. Общуваше с Валентина само по домакински въпроси, но сякаш на Полина не ѝ трябваше повече.

Баща ѝ беше доволен, че не преживява тийнейджърски кризи, за които колегите му с дъщери го предупреждаваха. Мълчанието и затвореността на дъщеря си той смяташе за част от характера ѝ.

След девети клас Полина каза, че иска да учи за моделиер и шивач. Баща ѝ отиде с нея до индустриално-икономическия колеж, подадоха документи и през септември тя започна обучение.

Все още вършеше много домакинска работа, но сега започна и да шие. Валентина имаше стара шевна машина; Полина я поправи, и сега нямаше проблем, ако трябваше да подгъва кърпи, да шие нови пердета или да кърпи дрехи. Момичето правеше всичко това сама. Съседите започнаха да я търсят — едни искаха да им скъси панталони, други да им ушие спално бельо по размер. Полина вземаше малко пари, но не ги харчеше — спестяваше ги.

Три години минаха неусетно. Училището свърши и Полина навърши осемнадесет години.

Неочаквано за баща си, тя му съобщи, че иска да се върне в родното село.

— Нима тук не ти е добре? Защо искаш да си тръгнеш? — попита той.

— Възпитахте ме, за което съм много благодарна. Но оттук нататък ще се справям сама.

Полина едва разпозна къщата си. Нейното село, за разлика от много други, не загиваше, а растеше — преди няколко години бе построен нов път наблизо, пристигнаха нови жители, изградиха се нови къщи.

Къщата, която някога ѝ изглеждаше огромна, сега приличаше на порутена барака на фона на новопостроени двуетажни къщи. Вярно е, че няколко от съседните домове си стояха същите. От едната страна беше къщата на баба Маша, а от другата — на дядо Егор. Дали още са живи?

Полина отвори портата — скърцаше по същия начин, както когато малката Полинка слушаше това скърцане, чакайки майка си.

Момичето се качи на верандата. „Не мога да вляза без инструменти“, помисли си тя.

Оставяйки багажа си на верандата, отиде до къщата на баба Маша. Полина отвори портата и видя възрастна жена, която плевеше цветна леха.

— Здравейте — каза Полина.

Жената се изправи и я погледна внимателно:

— Здравей — отвърна тя. — А ти коя си? Лицето ми се струва познато…

— Мария Захаровна, аз съм Полинка.

— Наистина, Полинка! И изглеждаш точно като майка си! — възкликна баба Маша. — Пристигна ли вече?

— Пристигнах, но не мога да вляза в къщата. Имате ли лост или нещо друго, за да махна дъските? — попита Полина.

— Чакай малко! — каза тя и извика към къщата: — Захар! Ела тук!

На верандата излезе млад мъж на около двадесет години.

— Внуче! Вземи някой инструмент и помогни на съседката да си отвори къщата.

След около час всички прозорци и врати бяха отворени, и Полина влезе в къщата, в която не беше стъпвала дванадесет години. Тук, в коридора, лежеше майка ѝ за последен път, когато я видя — или по-скоро краката ѝ, обути в кафяви ботуши с изтъркани върхове.

Там, на леглото, беше капитонираното одеяло, под което се опитваше да се стопли. Кофата, чугунената тенджера, съдът със саждите. Полина се почувства така, сякаш се е върнала дванадесет години назад.

Спомни си наставленията на баба Маша: „Дръж се добре и ще те обичат. Освен при баща ти, нямаш друг дом.“

„Как да нямам? Ето го — старо, с наклонена веранда, но толкова скъпо на сърцето! — помисли си Полина. — Тук ще бъда щастлива!“

Почти седмица миеше, чистеше, переше, боядисваше. Намери коминочистач в съседното село — той изчисти комина и поправи печката, а Полина я вароса. Изхвърли куп стари вещи от килера и тавана, окачи нови пердета.

Захар ѝ помогна да поправи верандата и оградата, която беше паднала на няколко места.

През цялото това време селяните, които я помнеха нея и майка ѝ, идваха в дома ѝ — чудеха се защо е решила да се премести тук от града.

Баща ѝ вероятно не би разпознал тихата, затворена дъщеря — усмивката не слизаше от лицето на Полина. Тя беше разговорлива и дружелюбна.

Местният тракторист изора градината ѝ, и макар че беше късно, с помощта на напътствията на Мария Захаровна, Полина успя да засади нещо и да приведе в ред ягодовите храсти.

— Няма нищо, тази година си закъсняла със семената, но догодина ще засадиш всичко необходимо — каза баба Маша.

След като приключи с къщата, Полина си намери работа — засега не в сферата, в която се беше обучавала. В селото нямаше ателие, в което да работи, а и нямаше шевна машина. Затова започна работа в пощата. Но не зад гишето, а като разносвач, обслужващ три съседни села.

Получиха ѝ служебен велосипед, и Полина обикаляше с него: два километра до едното село, три до другото.

С първата заплата си купи шевна машина, с втората — оверлог. Започна да шие — първо за дома, а после започнаха да я търсят клиенти. Разбира се, селото не беше като града, но малко по малко дори хора от съседните села научиха за нея. Хората започнаха да идват.

След няколко години друг пощальон вече разнасяше пощата — Полина имаше достатъчно приходи от градината и шивашката работа. Особено защото вече ѝ беше трудно да кара велосипед — тя и Захар, за когото Полина се беше омъжила, очакваха първото си дете.

Полина поддържаше връзка с баща си и Валентина; те дойдоха на сватбата и поканиха младото семейство да се премести в града. Но те отказаха:

— Моят дом е тук — каза Полина.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.