Жена ми изчезна преди 15 години, когато излезе да купи пелени. Миналата седмица я срещнах в супермаркета, а първото нещо, което каза, беше: „Трябва да ми простиш.“

Преглеждания: 71

Никога няма да забравя този ден.

Беше вече късно, когато Елена облече якето си, целуна ме по бузата и каза:

— Ще се върна бързо, само да купя пелени.

Дъщеря ни, Лилия, беше съвсем малка тогава, а ние водехме обикновен, спокоен живот. Елена беше грижовна майка, любяща съпруга. Нищо не предвещаваше трагедията, която щеше да се случи.

Тя излезе… и никога не се върна.

Чаках я един час, после два, после цяла нощ. Обадих се в болниците, на полицията, на всички наши приятели. Колата ѝ беше открита три дни по-късно – изоставена на паркинга пред супермаркета. Никакви следи от насилие, никакви бележки, нищо. Просто беше изчезнала.

Полицията така и не откри никакви следи. Някои смятаха, че е напуснала доброволно, други – че е станала жертва на престъпление. А аз… не знаех в какво да вярвам.

Изминаха петнадесет години.

Научих се да живея без нея. Лилия порасна, стана прекрасна млада жена, но никога не спря да пита за майка си.

— Мислиш ли, че е жива? – питаше ме понякога.

Не знаех какво да ѝ отговоря.

А после, миналата седмица, я видях.

Просто така, между рафтовете в супермаркета.

Замръзнах на място.

Тя почти не се беше променила – същата коса, макар и с няколко сиви кичура, същите очи… Но имаше нещо различно в нея.

Когато ме видя, ръката ѝ потрепери – почти изпусна кутията със сок.

И първото нещо, което каза:

— Трябва да ми простиш.

В главата ми крещяха хиляди въпроси.

— Да ти простя?! Ти изчезна, остави ме сам с малко дете, без да кажеш и дума! Къде беше?

Елена затвори очи и пое дълбоко въздух.

— Моля те, изслушай ме.

Мълчах.

Тя извади телефона си, бързо потърси нещо и ми показа снимка.

На екрана – тя, лежаща на болнично легло. Бледа, с тънки тръби, свързани с ръцете ѝ.

Почувствах как целият ми свят се преобръща.

— Какво…?

— Не съм напускала. Бях отвлечена.

Тя започна да разказва.

Онази вечер, когато излезе да купи пелени, към нея се приближил мъж. Усмихнал се, попитал я за посоката. И после… всичко потънало в мрак.

Събудила се на непознато място – малка стая без прозорци, с една-единствена слаба крушка на тавана.

Не знаела защо я държат там. Не знаела какво искат от нея. Опитвала се да избяга, но било невъзможно. Единственото, което я държало да не полудее, били мислите за Лилия.

— Всеки ден мислех за вас. Как я учиш да ходи, как расте…

Затворих очи. Не знаех кое е по-лошо – да я загубя или да осъзная, че през всичките тези години е била там… в плен.

— Как успя да избягаш? – попитах накрая.

Елена стисна устни.

— Един ден охраната беше по-малко. Някой ми помогна да се измъкна. Заведоха ме в болницата. Дълго време се възстановявах. Мислех, че няма да мога да се върна… че вас вече ви няма.

— Защо не ни потърси?

Тя въздъхна.

— Страхувах се. Страхувах се, че ще ме мразиш. Страхувах се, че Лилия няма да иска да ме види.

Стояхме между рафтовете с паста, а между нас висяха 15 години болка.

— Къде живееш сега? – попитах тихо.

— В приют за жени, – отвърна, без да ме погледне. – Нямам никого… освен вас.

Поех дълбоко въздух.

— Лилия трябва да знае.

Когато Лилия я видя, замръзна.

Минаха няколко секунди… а после се втурна в прегръдките на майка си.

И двете плачеха.

Гледах ги и разбрах: никога няма да върнем тези 15 години.