ПЕТ ГОДИНИ ТЪГУВАХ ЗА ЖЕНА СИ – ЕДИН ДЕН ВИДЯХ СЪЩИТЕ ЦВЕТЯ, КОИТО ЗАНЕСОХ НА ГРОБА Й, ВЪВ ВАЗАТА В КУХНЯТА

Не бях сигурен дали губя ума си, или нещо зловещо ме преследва. Когато се върнах от гробището, цветята, които бях оставил на гроба на съпругата си, ме чакаха във вазата в кухнята. Бях погребал жена си и вината си преди пет години, но имах чувството, че миналото отново протяга нокти към мен.

Тежестта на скръбта никога не се вдига напълно. Изминаха пет години, откакто загубих съпругата си Уинтър, но болката все още ми се струва прясна. Дъщеря ни Елайза беше само на тринайсет, когато това се случи. Сега, на осемнайсет, тя вече е млада жена, която носи отсъствието на майка си като безмълчната ѝ сянка.

Взрях се в календара, а зачеркнатата дата сякаш ми се присмиваше. Още една година бе изминала, и наближаваше поредната годишнина. Усетих как стомахът ми се свива, докато подвиквах към Елайза:

— Тръгвам към гробището, скъпа.

Елайза се появи на прага, а безразличието в очите ѝ изглеждаше като броня.

— Пак дойде това време, нали, татко?

Кимнах, без да намеря какво да кажа. Какво можех да ѝ кажа? Че съжалявам? Че аз също липсвам на майка ѝ? Вместо това грабнах ключовете си и излязох, оставяйки тишината да се разстели между нас.

Магазинът за цветя ми се стори истински взрив от цветове и аромати. Приближих се към щанда с тежки стъпки.

— Както обикновено, господин Бен? — попита цветарката със съчувствена усмивка.

— Бели рози. Както винаги.

Докато тя опаковаше букета, не можех да не си спомня първия път, когато купих цветя за Уинтър. Беше третата ни среща и толкова се притеснявах, че почти ги изпуснах.

Тя се беше засмяла, а очите ѝ блестяха: „Бен, сладък си, когато се изчервяваш.“

Споменът се стопи, докато цветарката ми връчи розите.

— Заповядайте, господин Бен. Сигурна съм, че много ще ѝ харесат.

— Благодаря. И аз се надявам.

Гробището беше тихо, нарушавано само от тихото шумолене на листата. Вървях към гроба на Уинтър, а всяка крачка ми натежаваше все повече.

Черният мрамор на надгробния камък се открои, името ѝ — гравирано със златни букви, които проблясваха под слабите слънчеви лъчи.

Коленичих и оставих розите внимателно пред камъка. Усещане за скръб ме прониза, докато прокарвах пръсти по буквите на името ѝ.

— Липсваш ми, Уинтър. Господи, толкова ми липсваш.

Вятърът се усили, а студът пропълзя по гърба ми. За миг можех почти да си въобразя, че е нейното докосване — начинът ѝ да ми покаже, че още е тук.

Но скоро суровата реалност ми напомни, че я няма и никакви желания не можеха да я върнат.

Изправих се, отупвайки пръстта от коленете си.

— Ще дойда пак догодина, любов. Обещавам.

Докато се отдалечавах, усещах, че нещо този път е различно. Но го приписах на мъката, която винаги измъчва ума ми.

Вкъщи беше тихо, когато се прибрах. Отидох в кухнята с непоколебимата нужда от силно кафе.

Тогава ги видях.

На кухненската маса, във вазата от кристал (която дори не бях виждал досега), стояха същите рози, които току-що бях оставил на гроба на Уинтър.

Сърцето ми ускори ударите си — чувах го да бумти в ушите ми. Приближих се залитайки, ръцете ми трепереха, докато докосвах венчелистчетата. Бяха истински, съвсем истински.

— Какво, по дяволите… Елайза! — извиках, гласът ми кънтеше в празната къща. — Елайза, тук ли си?

Обърнах се, без да отмествам очи от розите. Бяха абсолютно същите, които бях купил — с онези малки несъвършенства и капчици роса по листенцата.

Невъзможно.

— Това не може да се случва — прошепнах, отдръпвайки се от масата. — Това не може да е реално.

Не знам колко време стоях там и зяпах розите, сякаш са призрак. Стъпки ме изтръгнаха от унеса.

— Татко? Какво има?

Обърнах се и видях Елайза на стълбите, очите ѝ се разширяваха, като видя изражението ми.

— Какво става, татко? Изглеждаш сякаш си видял призрак.

Посочих вазата, ръката ми трепереше.

— Откъде се появиха тези рози, Елайза? Ти ли ги донесе?

Тя поклати глава, объркана.

— Не, бях навън с приятели. Току-що се прибрах. Какво става?

Поех дълбоко дъх, опитвайки се да овладея гласа си.

— Това са точно същите рози, които оставих на гроба на майка ти. Идентични, Елайза. Как е възможно?

Лицето на Елайза побледня, погледът ѝ прескачаше между мен и цветята.

— Това не може да е истина, татко. Сигурен ли си?

— Сигурен съм. Трябва да се върна в гробището. Веднага.

Пътуването обратно беше като в мъгла. Умът ми препускаше през какви ли не обяснения, всяко по-невероятно от предишното.

Някой да ме е проследил? Да съм си въобразил, че оставям цветята? Да полудявам?

Елайза настоя да дойде с мен, но пътувахме в мъчително мълчание.

Щом приближихме гроба на Уинтър, сърцето ми се сви. Мястото, където бях оставил розите, беше празно. Нямаше цветя, нямаше и следа, че съм бил тук.

— Изчезнали са. Как може да ги няма?

Елайза коленичи и прокара ръка над голата пръст.

— Татко, сигурен ли си, че ги остави тук? Може би си забравил—

Отчаяно поклатих глава.

— Не, абсолютно съм сигурен. Бяха тук само преди няколко часа.

Тя се изправи и очите ѝ се срещнаха с моите.

— Да се прибираме, татко. Трябва да разберем какво става.

Когато се върнахме вкъщи, розите все още стояха на кухненската маса. Елайза и аз застанахме от двете страни, а цветята сякаш ни разделяха.

— Трябва да има логично обяснение, татко. Може би мама се опитва да ни каже нещо.

— Мама е мъртва, Елайза. Мъртвите не пращат послания.

— Тогава как ще обясниш това? — отвърна тя с леко отчаяние в гласа. — Защото не ми останаха много логични обяснения.

Прокарах ръка през косата си, раздразнение и страх се вихреха в мен.

— Не знам, Елайза! Нямам представа какво става, но това не е… не може да е…

Думите ми замряха, когато забелязах нещо под вазата: малко сгънато листче. С треперещи ръце го извадих.

— Какво е това, татко?

Разгънах листчето и сърцето ми замря — познах почерка. Почеркът на Уинтър.

„Знам истината и ти прощавам. Но е време да се изправиш пред онова, което криеш.“

Стаята сякаш се завъртя, а аз се вкопчих в ръба на масата, за да не се сгромолясам.

— Не, това не може да бъде — прошепнах.

Елайза грабна бележката от ръката ми, очите ѝ се разшириха, докато четеше.

— Татко, каква истина? Какво си крил?

Тежестта на петгодишни лъжи и вина се стовари отгоре ми. Седнах, неспособен да срещна погледа на Елайза.

— Майка ти… — започнах, а гласът ми се разкъсваше. — В нощта, в която почина… не беше просто инцидент.

Елайза издаде рязък дъх, който прониза тишината.

— Какво имаш предвид?

Насилих се да я погледна и не откъсвах очи от болката, която четях там.

— Бяхме се скарали онази нощ. Тежко. Тя разбра, че имам връзка с друга жена.

— Имаше афера? Изневерил си на мама?

Кимнах, а срамът ме преряза като нож в гърдите.

— Беше грешка, огромна грешка. Опитах да прекратя всичко, но майка ти разбра, преди да мога да ѝ призная. Беше толкова ядосана и наранена. Избяга от къщи, качи се в колата…

— И никога не се върна — довърши Елайза с леден глас.

— Никому не казах — продължих, а думите сега се лееха безспир. — Не можех да понасям хората да узнаят истината. Да знаят, че аз съм виновен за смъртта ѝ.

Елайза дълго мълча, взирайки се в розите. Когато накрая проговори, гласът ѝ бе странно спокоен:

— Знаех, татко!

Повдигнах рязко глава, обзет от недоумение.

— Какво искаш да кажеш, че си знаела?

Погледите ни се срещнаха, а в очите ѝ видях натрупаните с години болка и гняв.

— Знаех от години, татко. Мама ми каза всичко, преди да тръгне онази вечер. После намерих дневника ѝ. Всичко пишеше вътре. През цялото време знаех.

— Знаела си? През цялото това време?

Тя кимна, а челюстта ѝ се беше стегнала.

— Исках ти сам да си го признаеш. Имах нужда да чуя как го казваш.

Хладна, ужасяваща яснота ме заля.

— Розите и бележката… ти ли ги сложи?

— Проследих те до гробището и взех цветята от гроба на мама. Исках да усетиш предателството и болката, които тя е усетила. Преписах почерка ѝ и пъхнах бележката при цветята, за да ти покажа, че не можеш да се криеш от истината вечно.

— Защо сега? След толкова години?

Елайза хвърли поглед към календара на стената.

— Пет години, татко. Пет години те гледах как се правиш на скърбящ вдовец, докато аз носех тежестта на твоята тайна. Просто не можех повече.

— Елайза, аз…

— Мама ти е простила. Пише го в дневника ѝ. Но аз не знам дали мога — прекъсна ме тя, сякаш впивайки нож в сърцето ми.

Тя се обърна и излезе от кухнята, оставяйки ме сам с розите — онези рози, които някога символизираха любов, а сега бяха мрачно напомняне за лъжата, разбила семейството ни.

Протегнах ръка и докоснах едно бяло венчелистче, осъзнавайки, че някои рани никога не зарастват докрай. Остават скрити дълбоко, докато истината не ги изтръгне на повърхността.

реклама

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.
Последвайте ни в Google News Showcase

Редакция "Буболечко Нюз"

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“

Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]

За нас / ABOUT US