ВЪЗРАСТЕН УЧИТЕЛ ПЛАТИ ЗА ХРАНАТА НА МРЪЗНЕЩО МОМЧЕ – МОМЧЕТО МУ СЕ ОТБЛАГОДАРИ СЛЕД СЕДЕМ ГОДИНИ

Преглеждания: 421

Доброто често намира път да се завърне, дори когато най-малко го очакваме. За един възрастен учител едно простичко решение да помогне на момче в беда в мразовит зимен ден постави началото на поредица от събития, които щяха да излязат наяве години по-късно.

Снегът валеше с тихи, плавни снежинки, покривайки улиците в бяло и приглушавайки обичайните звуци на оживения град.

Вътре в едно малко, топло заведение господин Харисън, пенсиониран учител с добри очи и оредяла сива коса, седеше до прозореца. На масата до него стоеше чаша горещо кафе и изтърканият му екземпляр на „Да убиеш присмехулник“.

Той отгръщаше страниците, като от време на време вдигаше поглед, за да наблюдава забързаните минувачи.

Харесваше му това място. Беше тихо, топло и познато. Видя как вратата на заведението се отвори с остър звън. Вътре влезе момче, което трепереше и тъпчеше с крака в опит да се избави от студа.

Момчето изглеждаше на не повече от 13 години. То носеше тънко, очевидно прекалено голямо яке — вероятно ползвано от няколко поколения, — и обувки, които му бяха с два номера по-големи. Бузите му бяха зачервени от студа, а тъмната му коса бе прилепнала към челото, мокра от топящия се сняг.

Господин Харисън свали книгата си леко и се вгледа внимателно в момчето.

Момчето се спря за момент до вратата, после забеляза машината за напитки в ъгъла и се насочи плахо натам. Бръкна в джобовете си, измъкна шепа монети и ги преброи.

Не стигаха. Раменете му се отпуснаха, а погледът му се плъзна наоколо нервно.

Господин Харисън затвори книгата си и я остави на масата. Взе глътка от кафето, наблюдавайки го.

— Извинявай, младежо — обърна се той с тих и мек глас.

Момчето се обърна рязко и в очите му пробляснаха подозрение и смущение.

— Да?

— Защо не седнеш при мен за малко? Имам нужда от компания — каза господин Харисън с топла усмивка.

Момчето се поколеба, премествайки се от крак на крак.

— Не… Просто… — Погледна към машината.

— Всичко е наред — продължи господин Харисън. Тонът му беше любезен, но настоятелен. — Твърде студено е, за да стоиш прав, нали? Хайде. Няма да те ухапя.

След кратък миг момчето кимна. Гладът и обещанието за топлина надделяха над гордостта. То се приближи към масата на господин Харисън, пъхнало ръце в джобовете на якето.

— Как се казваш? — попита господин Харисън, след като момчето седна.

— Алекс — промърмори то, без да вдига глава.

— Е, Алекс, аз съм господин Харисън — представи се той и му протегна ръка.

Алекс се поколеба, после я стисна. Дланта му беше малка и студена.

— А сега — каза господин Харисън с усмивка и помаха към сервитьорката, — какво ще кажеш за нещо топло за ядене? Супа, сандвич, може би и двете?

— Не ми трябва… — започна Алекс, но господин Харисън го прекъсна с вдигната ръка.

— Без възражения, момче. Аз черпя. А и ще ми е приятно да си поговорим.

Скоро дойде сервитьорката, а господин Харисън поръча пилешка супа и пуешки сандвич. Алекс мълчеше, с ръце, скрити в скута му.

— И така, какво те води тук днес, Алекс? — попита го той, когато храната пристигна.

Алекс сви рамене, все така отбягвайки погледа му.

— Просто… исках да се постопля малко.

Господин Харисън кимна, давайки му време.

Докато Алекс се хранеше, постепенно се поотпусна. Отначало движенията му бяха предпазливи, но с всяка лъжица гореща супа и всяка хапка топъл сандвич сякаш топлината стопи резервираността му. Между хапките той разказа на господин Харисън за живота си.

— Мама работи много — прошепна Алекс. — Има две работи и често оставам сам след училище.

— Две работи? — намръщи се господин Харисън. — Сигурно ви е тежко и на двамата.

Алекс кимна.

— Тя прави всичко възможно… Но понякога е трудно.

Господин Харисън се облегна назад, гледайки го със съчувствие.

— Напомняш ми на едно момче, на което преподавах преди време — каза той. — Умен, работлив, с голям потенциал. Точно като теб.

Алекс се изчерви и сведе поглед.

— Не съм толкова умен — промълви.

— Не се подценявай, момче — отвърна твърдо господин Харисън. — Малко подкрепа може да промени всичко. А някой ден, когато ти се отдаде възможност, обещай, че ще помогнеш и ти на някого.

Алекс го погледна любопитно.

— Какво искате да кажете?

— Добротата обича да се връща. Ако някой ти помогне, ти предай нататък. Подкрепи някого, когато е най-нужно.

Алекс не отговори веднага. Взря се в купата си, премисляйки думите.

Звънчето на вратата прекъсна мълчанието. Алекс погледна натам — навън снегът все още се сипеше, а градът оставаше студен и сив.

— Благодаря — каза тихо Алекс, гласът му едва се чуваше в шумотевицата на заведението.

— Моля — усмихна се господин Харисън.

Сервитьорката се появи да прибере посудата, а Алекс нервно подръпваше якето си, сякаш не знаеше накъде да тръгне.

— Винаги си добре дошъл тук, Алекс — каза му господин Харисън. — А сега, не оставяй супата да отиде на вятъра. Твърде вкусна е, за да я пропуснеш.

Алекс се усмихна едва доловимо. Изяде последната лъжица супа и сякаш топлината, която го обля, не идваше само от храната, а и от добротата в този чужд човек.

Минаха години.

Неочаквано почукване на вратата прекъсна спокойствието. Господин Харисън, вече доста слаб и предпазлив в движенията си, се придвижи бавно към нея. Малкият му апартамент бе оскъдно осветен и зимният студ се промъкваше през пролуките на прозорците. Когато отвори, очите му се разшириха от изумление.

На прага стоеше млад мъж в елегантно палто, с тъмна, прилежно сресана коса. В ръцете си държеше голяма кошница, пълна с пресни плодове, хляб и други вкусни неща.

— Господин Харисън — каза мъжът с леко треперещ глас. — Не знам дали ме помните.

За миг погледът на господин Харисън се изпълни с колебание, докато опитваше да си спомни откъде му е познато това лице. После в очите му проблесна разпознаване.

— Алекс? — прошепна той с разтреперан глас.

Алекс кимна и се усмихна широко.

— Да, сър. Аз съм. Минаха седем години, но не ви забравих.

— Влизай, влизай! Само те виж — пораснал млад мъж! — възкликна господин Харисън и му направи път.

Алекс влезе и остави кошницата на кухненския плот. Огледа семплия, леко разхвърлян апартамент с купчини книги и износен фотьойл до прозореца.

— Намерих ви през заведението — обясни Алекс, сваляйки палтото си. — Спомних си името ви, а собственикът ми помогна да ви открия. Отне време, но държах да ви намеря.

Господин Харисън се засмя тихичко и се отпусна в стола си.

— Истинска изненада е. Не очаквах да те видя отново, камо ли така.

Алекс седна срещу него с откровен поглед.

— Отдавна исках да ви благодаря. Онзи ден не просто ми купихте храна. Накарахте ме да почувствам, че имам значение, че някой вярва в мен. Това промени всичко.

— Промени всичко? Как? — полюбопитства господин Харисън.

Алекс се наведе напред, с глас, плътен от емоция.

— Вечерта разказах на мама за вас. Тя заплака. Каза ми, че ако непознат може да види нещо в мен, значи и тя може да повярва, че ме чака по-добро бъдеще.

„Започнахме да се трудим повече, заедно. Учих като луд, взех стипендии и завърших университет. Сега имам добра работа и най-накрая мога да направя онова, което ми казахте — да предам нататък.“

Очите на господин Харисън се насълзиха и той се прокашля.

— Гордея се с теб, Алекс. Справил си се страхотно.

Алекс протегна ръка към кошницата.

— Това е само началото. Тук съм, за да ви помогна, господин Харисън. С каквото и да е — покупки, дребни ремонти, или просто компания. Дадохте ми толкова много с онова едно хранене. Нека ви се отблагодаря.

Господин Харисън се засмя меко.

— Да ми се отблагодариш? Ти вече го направи, Алекс, само като дойде.

През следващите седмици Алекс започна да го посещава редовно. Носеше пресни продукти, поправяше каквото можеше и оставаше на дълги разговори на чаша чай.

— Няма нужда да идваш толкова често, знаеш — подхвърли един следобед господин Харисън, макар в гласа му да се усещаше колко много се радва на тези посещения.

— Искам — отвърна Алекс. — Не е само заради това да ви се отблагодаря. Вие сте ми като семейство.

Под грижите му домът на господин Харисън видимо се оживи. Някога тъмният апартамент се изпълни със смях и аромат на прясно изпечен хляб, който Алекс донасяше. Макар здравето на възрастния учител да не се подобри кой знае колко, духът му сякаш се възроди.

— Знаеш как да накараш един старец да се почувства млад — пошегува се той веднъж.

— А вие умеете да накарате един възрастен мъж да се почувства пак дете — отвърна Алекс с усмивка.

Често господин Харисън си мислеше колко голям ефект може да има един обикновен акт на доброта. В лицето на Алекс виждаше живо доказателство, че от едно малко семенце доброто може да израсне в нещо далеч по-голямо, отколкото някога би предположил.

Един снежен следобед той подаде на Алекс плик.

— Какво е това? — попита Алекс, разглеждайки го.

— Отвори го — каза господин Харисън с искрящ поглед.

Вътре имаше стар, пожълтял чек за дребна сума — стойността на храната, която бяха споделили преди години.

Алекс го погледна озадачен.

— Запазих го като напомняне — обясни господин Харисън. — Да не забравя обещанието, което ми даде. А ти вече се отплати хиляди пъти. Сега е твой ред да го предадеш нататък.

Гласът на Алекс потрепери и очите му се насълзиха.

— Господин Харисън… не знам какво да кажа.

— Кажи, че ще изпълниш обещанието си — прошепна тихо той.

Алекс се усмихна през сълзите.

— Ще го направя. Обещавам.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.