Войникът от армията беше върнат в цинков ковчег, а година по-късно включиха телевизора и ОНЕМЯХА…

Имаме момче, три килограма и петстотин грама, а какъв силен глас има – и се роди с „риза“!

Ще бъде късметлия. Такава е народната мъдрост – чуруликаше акушерката, докато полагаше мъничкото телце върху корема на Верочка.

Младата майка се усмихваше щастливо. „Мое сладко съкровище“, прошепна нежно тя. „Утре ще се запознаеш с татко си.“

Още на двадесет и осем години Иван Сергеевич защити кандидатската си дисертация и оглави катедрата по езици в института. Пред него се очертаваше блестяща кариера. Канеха го и в столичен институт, но той реши да натрупа опит в родния си град.

Почти на трийсет все още беше неженен. Търсеше си равностойна, умна, образована, интелигентна жена от добро семейство. Разбира се, понякога си позволяваше кратки авантюри със студентки. Ректорът не одобряваше такива истории, но си затваряше очите, стига да нямаше последствия. А Иван Сергеевич беше предпазлив.

Все пак сам Бог сякаш го подтикна да прояви снизхождение към чувствата на третокурсничката Верочка. Тя не сваляше влюбения си поглед от него. На Иван дори не му се наложи да ѝ ухажва — просто каза, че вечерта ще ѝ дойде на гости.

Като видя как пламнаха бузите на Верочка и как заблестяха очите ѝ, той разбра, че в малката стаичка, която момичето наемаше, ще го чака сложена маса и влюбена блондинка, готова на всичко. И не сбърка. След тази нощ Вера буквално летеше от щастие.

Тя искаше да изкрещи на целия свят, че най-прекрасният, най-умният мъж на света, Иван Сергеевич, е избрал нея. И че всичко ще бъде „както при хората“ – сватба, гости. Ще му роди две деца – момче и момиче. Разбира се, Вера забелязваше, че пред хората Иван се държи с нея хладно, сякаш едва се познават, но тя си го обясняваше с това, че той не иска клюки, а и никой началник на катедра не би „погалил по главата“ за връзка със студентка.

„Като подадем заявление в гражданското, тогава вече ще можем да ходим подръка в института“, казваше си тя. Междувременно Иван Сергеевич стана редовен гост у Верочка. Толкова му беше сладко с хубавичката блондинка, че напълно забрави за предпазните мерки.

Когато Вера му съобщи, че е бременна, той я изгледа студено:
– Ако решиш да родиш, ще призная детето. Повече не очаквай. Хиляди жени минават през такива ситуации без последствия. Нищо не съм ти обещавал. Имам си кариера. А и родителите ми не са мечтали точно за такава снаха. Защо да създаваме трудности?

Верочка седеше, отпуснала глава, и не можеше дори да заплаче. Нима всичко – и сватбата, и синът, и дъщеричката – е било само в нейните мечти? Но внезапно тя изправи рамене:
– Бебето ще го задържа. Ще помагаш ли – ще ти благодаря. Ако не – сама ще го отгледам. А ти не разстройвай родителите си и си търси равностойна.

Все пак Вера се надяваше, че Иван ще дойде да ги вземе от родилния дом, ще види това малко чудо и сърцето му ще се размекне – все пак е негова кръв.

Иван наистина пристигна. Делово раздаде цветя и бонбони на сестрите, взе вързопчето. После повдигна завивката и се зачуди колко е мургаво бебето – съвсем като дядо си.
– А как се казва?
– Сережа – отвърна Верочка. – След като прилича на дядо си, нека носи неговото име.

Тя се надяваше, че това ще се хареса на Иван, но той само се намръщи. Все пак мъжът не се оказа чак такъв негодник: призна бебето, даде му своята фамилия и бащино име, нае отделно жилище за младата майка, помагаше ѝ с пари и дори призна пред родителите си, че има дете извън брака.

Те приеха с разбиране решението на сина си да не се жени за „неравна“ на него, но поискаха да видят внука. Бащата на Иван бе много доволен, че кръстили детето на него. Той вече беше пенсионер, а Ваня беше късно дете и дядото започна да прекарва много време с мъника, за да може майка му да продължи да учи.

Сереженка стана често гостенче в дома на баща си. На Иван това не му допадаше особено. „Искала да ражда – нека сама си се занимава с детето! Защо да се меси в моето семейство? Как сега да доведа у дома прилична жена и да ѝ обясня какво е това дете?“ С една дума, Сережка не му предизвикваше никакви бащински чувства, по-скоро го дразнеше.

След като завърши института, Верочка започна работа като мениджър в рекламна агенция (по онова време такива тепърва се появяваха). За да преподава във ВУЗ, трябваше да мине аспирантура, а цялото си свободно време тя отдаваше на детето. Един ден я заболя сериозно стомахът и тя отиде на лекар.

Докторът препоръча да постъпи в болница за изследвания – можеше да е язва. Верочка много молеше Иван да вземе Сережка при себе си за седмица-две, докато тя бъде в клиниката. Той се съгласи, щом е толкова наложително. А Вера си помисли, че това е шанс бащата и синът да се сближат. Може би мъжът щеше да се привърже към детето.

Верочка все още много обичаше Иван. През почивните дни Сережка и неговият по-възрастен съименник отидоха на въртележките в увеселителния парк. После момчето помагаше на баба си да прави вареники.

Не му се отдаваше никак зле за тригодишно. Иван се преструваше, че чете книга, но скритом наблюдаваше родителите си и сина. Как не беше забелязал досега, че покрай Сережка лицето на майка му се изглажда, а баща му забравя за артрита си?

Двамата сякаш се подмладяваха с десет години. Сърцето на Иван се сви от топли, дотогава непознати чувства. Когато Сережка се приближи, седна в скута му, прегърна го, погледна го с мили очички и попита: „А на мен ще ми почетеш ли?“, десетте дни отлетяха неусетно.

Иван се улови, че му харесва да се занимава с хлапето, да го слага да спи, да му чете книжка, да отговаря на безбройните му наивни въпроси. „Какво всъщност ми пречи?“ – помисли си мъжът. Майка му и баща му отдавна го подсещаха, че жената трябва да се избира не с ума, а със сърцето.

А Верочка, макар и обикновена, беше много добра и му роди син. Иван я посрещна от болницата с колата, оставил Сережка на грижите на родителите си. Оказа се, че Вера има само леко обостряне на гастрит и не се налага сериозно лечение.

– А къде отиваме? – попита тревожно Вера, когато той зави по път, който не водеше към наетата квартира.
– У дома.
Размислих се, че нашият син трябва да има нормално семейство. Нямаш нищо против, нали? – попита я, вперил поглед в очите ѝ. Вера му се усмихна щастливо.

Дните потекоха тихи и спокойни. Иван преподаваше, Вера продължаваше да работи като рекламен мениджър, а Сережка ходеше на детска градина. Сватбата направиха скромно, почти без гости.

Оказа се, че родителите на Верочка от село ѝ бяха спестили пари за жилище и това бе техният сватбен подарък. Младите добавиха още малко от своите средства и купиха двустайно жилище в съседен блок до този на родителите на Ваня. Изглеждаше, че щастието е пълно. Но съдбата бе приготвила на Вера нови изпитания.

Веднъж, по време на лекция, Иван Сергеевич почувства остра болка в сърцето и се строполи на пода. Не успяха да го откарат жив до болницата. Почина в линейката.

Лекарите само вдигаха рамене – масивен инфаркт. Сърдечните болести все повече „младеят“. Така Верочка остана сама с любимия си син. Разбира се, родителите на Ваня ѝ помагаха, а и можеше да праща момчето при тях на село през ваканциите. Но без Иван Сергеевич нищо вече не беше същото.

Работа, дом – Вера дори не усети как навърши 30. За да не скучаят двамата със Сережка, тя реши да вземе малко кученце. По документи таксето имаше дълго име, но бързо се съкрати до „Бонька“.

Кученцето бе жизнено и весело, гризеше обувки и изпълваше тихото жилище с шум и движение. Така мина още една година. И един ден Бонька се изгуби.

На една от разходките Верочка пусна любимеца си от каишката. Той хукна в храстите. Жената първо го повика, а после сама се втурна през шубраците, но не успя да го намери.

Няколко седмици подред Вера и Сережка ходеха всеки ден, сутрин и вечер, в парка, за да открият приятеля си. Разлепваха обяви по стълбовете, пускаха вестници – без резултат. В навечерието на последния работен ден от годината Верочка вървеше бавно из парка.

На следващия ден фирмата ѝ организираше предновогодишно тържество, след което предстояха дългите почивни дни. Колко не ѝ се ходеше на това празненство – отново да седи сама, удавяйки тъгата в салата със съмнителна свежест. Изведнъж жената се натъжи още повече, усещайки напиращи сълзи.

В този миг отнякъде долетя познато скимтене. Вера застина на място – не можеше да сбърка. Това беше техният Бонька!

Тя извика кученцето и то весело се завъртя около стопанката си. А след него се приближи висок, симпатичен брюнет.
– Това ваше куче ли е? – попита той. – Преди малко повече от месец само дойде при мен, направо в краката ми, скимтеше. Явно бе бягало от някое голямо куче. И аз го приютих…

Той първо потърсил стопаните и пуснал обява в местния вестник, но никой не се отзовал.
— Разбира се, че ще ви върна кученцето, но в замяна трябва да обещаете да вечеряте с мен.

Новогодишната среща прерасна в нещо повече. Борис и Вера се чувстваха като влюбени младежи. Майката на Иван каза:
— Виждам, Верочка, че си намерила някого. Така е правилно. Ти си прекалено млада, за да носиш вдовишка съдба. А пък за Сережка, ако трябва, ние ще го погледаме.

Борис работеше като технолог в местния хлебозавод. Преди е бил женен, но се развел. Съдбата не им дала деца с бившата му съпруга, ала той доста бързо намери общ език със Сережка и стана добър приятел на момчето. Постепенно тези отношения прераснаха в семейни и Борис с Верочка решиха да се оженят. Живееха си добре, но така и не успяваха да подарят на Сережка братче или сестриче.
— Мисля, че проблемът е в мен — разсъждаваше Борис. — Но нали и без това сме си добре. Аз считам Сережка за свой син.

С годините у Верочка се появи склонност към прекомерни тревоги, особено след като един подир друг и родителите на Иван си отидоха в по-добрия свят, също от сърдечни заболявания. Тя се тресеше над Сережка, сякаш е бебе, въпреки че той вече учеше в горните класове. Страхуваше се да го пуска по вечеринки, следеше с кого се сприятелява и общува, водеше го по лекари, а всички те, без изключение, повтаряха в един глас:
„Синът ви е абсолютно здрав, сърцето му работи като мощен мотор. Няма никакви поводи за притеснение.“

Когато Сережка мина в единайсети клас, Вера усети, че синът ѝ се отчуждава, крие нещо. Борис ѝ казваше да го остави на мира, вече е голям. Но тревогата на Вера се засили и тя реши да го проследи. И ненадейно видя, че върви подръка със Светка — момиче от тъй нареченото „неблагополучно семейство“. Когато бащата на Светлана се напиел, целият им голям двор научавал за това. Той бурно се карал със съпругата си Галя, която също не си спестявала чашката, а после двамата също толкова бурно се сдобрявали. Резултатът от най-“успешните“ им сдобрявания били шестимата им деца, които растели като бурени.

Светлана беше втора от техния „изводък“, както ги наричаха злоязичните съседки.
„Сине, та няма ли добри момичета в училище, от прилични семейства?“ — попита Вера Сережа в неделя сутрин, когато той, още сънен, излезе да закуси. — „Светка ще те омотае, няма да имаш нито кариера, нито нормален живот.“

Сережа се зачуди откъде майка му е разбрала, та той едва вчера бе събрал кураж да покани Светлана на разходка. После проумя, че Вера го е следила, бутна настрана чинията с горещите пелмени и каза:
— Не се бъркай, мамо, не ти е работа. Забрави ли какво казваше дядо — че любовта се избира със сърцето? Аз вече съм направил своя избор.

Веднъж или два пъти Вера пак започваше разговор за това колко неподходяща е приятелката му, молеше го поне да изчака, докато влезе във ВУЗ. Но Сережа само отмахваше с ръка, а когато притискането на майка му ставаше нетърпимо, просто излизаше от къщи.
„Бурачок, аз само доброто ти искам!“ — викаше след него Вера.

Сергей завърши училище, но реши да не продължи във ВУЗ. Започна работа в автосервиз и се премести в апартамента, завещан му от баба му и дядо му, при Светка. А наесен го взеха в казармата. Сережа си каза, че като отслужи, тогава ще се ожени за Светлана. Вера се молеше, палеше свещи за здравето му, да го пази Бог. Но за половин година той ѝ се обади само два пъти и ѝ написа три писма. А на любимата Светочка пишел почти всеки ден — Вера знаеше това със сигурност, понеже момичето често ѝ предаваше поздрави от Сережа.

Веднъж съседка подшушнала, че Верочкината снаха я изпратил някакъв хилав младеж. Жената тутакси написа на сина си, че Светка май не го обича особено, защото хората говорят, а според разказите си водела мъже в апартамента, където ѝ е „никоя“.
„Успокой се, мамо!“ — отговорил Сережа. — „Моята Света с никого не ходи. Това отдавна щяха да ми го кажат момчетата. А онзи, дето я е изпратил, ѝ е братовчед. И моля те, не се опитвай да ни разделиш. Ако ме поставиш пред избор, не съм сигурен, че ще предпочета теб.“

Вера четеше писмото на сина си в офиса и се разплака над листа. За да я успокои, колежката ѝ Татяна се приближи:
„Хайде да пием кафе, разкажи ми какво се е случило.“

И Вера, хълцайки, ѝ сподели семейната си история. Татяна уверено каза:
„Онази дребосъчка е направила някаква магия на сина ти, но нищо, аз познавам една гадателка, на мен също ми помогна. Мъжът ми започна да кръшка, закарах ѝ една негова риза, тя гледа на карти, пошепна нещо над ризата и ето — седи си у дома, залепен като пирон. Ако може така да върже един мъж, значи може и да направи отворот. Ето, вземи телефона.“

Вера не вярваше особено в мистиката, но реши да отиде при гадателката — нищо не се знае. На Борис, естествено, не каза, защото той щеше да я разубеждава. Той беше атеист и дори в църква не влизаше, а за гадателки пък и дума да не става.

Но все пак Верочка се обади на оная „врачка“ и си уговори среща. Гадателката живееше в покрайнините, в малка къща. Вера взе цял куп от старите дрехи на Сережа, дори бельото му. Една възрастна жена ѝ отвори вратата.

Вера от прага обяви:
„Не ми трябва гледане, искам синът ми да не е с неподходящо момиче. Направете така, че да не са заедно.“

Тя мислела, че Светлана му е направила любовна магия. Гадателката каза, че все пак трябва най-напред да види картите. Разбърка ги и заяви, че не вижда никакъв приворот. Но и вещае, че синът няма да се върне при Светлана, няма да продължат да живеят заедно.

Вера не знаеше на кой свят се намира от радост, когато се прибираше у дома. Щом влезе в апартамента, забеляза на перваза бял гълъб с черно петно на крилото, който сякаш надзърташе през прозореца. „Ой, лошо е, лошо!“ — прошепна тя. В тяхното село имаше поверие, че появи ли се бял гълъб с тъмна шарка на крилото, предстои нечия кончина.

Когато Борис се върна от работа, тя му разказа за ходенето при гадателката и за гълъба, но той само се изсмя:
„Каква поличба, моля ти се! Тук има много такива гълъби, хората ги хранят и те не се боят да кацат по прозорците. Хайде, пък било бяла птица с черно петно… Само по-често ходи при врачки и ще ти щукнат още по-смайващи идеи.“

И наистина, в следващите дни не се случи нищо лошо. Напротив, Верочка разбра, че е бременна. Тя стана още по-тревожна и се притесняваше за всичко, но най-вече за нероденото мъниче. „Все пак съм на четирийсет години, а ще раждам!“ Борис сияеше и се опитваше да я успокои.

„Е, защо се изнервяш? На това чудо трябва да му се радваме. В главата ти е все черни мисли, само си похабяваш нервите…“

Всичко ще се оправи, мъничето ще се роди, а после и Серега ще се върне от казармата, ще се ожени, ще дойдат внуците. Представяш ли си колко весело ще бъде, когато чичо или леля и племенниците имат съвсем малка разлика във възрастта? А и четиридесет не е никаква възраст, нали и лекарите казват, че си здрава.

Но Верочка все си се вълнуваше и тревожеше. От Серега отдавна не идваха писма, макар Борис да казваше, че с него всичко е наред – научил от Светлана. Само че Вера се измъчваше от лоши предчувствия.

Започна да страда от безсъние. Нощем се молеше и плачеше. Понякога Борис се будеше посред нощ, виждаше, че жена му я няма в леглото, отиваше в кухнята, хващаше я за раменете и я връщаше обратно. А Вера, щом чуеше спокойното похъркване на мъжа си, пак ставаше и се връщаше в кухнята.

Детето все по-осезаемо напомняше за себе си, нежно удряше с мънички юмручета и коленца в корема на майка си. Но Вера сякаш не го забелязваше – не си говореше с мъничето, не му пееше нежни песнички, не го погалваше допълнително, защото мислите ѝ все бяха за големия ѝ син. „Къде е? Защо не се обажда, не пише? Какво се е случило?“ „Със сигурност нещо не е наред, иначе поне някаква вест щеше да прати“, мислеше Вера. „Е, сърдит е на теб – обясняваше Борис. – Като се върне от казармата, ще се помирите.“ Но и той самият започваше да се тревожи, защото и Светлана се оплакваше, че от Сергей няма ни вест, ни кост вече цял месец.

Борис сериозно се притесняваше за момчето, но не го показваше на бременната Верочка. Съмнения и тревоги – това беше ежедневието на нещастната Вера.

Наближаваше рожденият ден на Сережа. През нощта преди него Вера сънува, че седи на пейка под голямо дърво и държи Сережа за ръка – облечен в бяло, усмихнат и щастлив. Тъмноокият ѝ сокол ѝ казва: „Мамо, уморих се малко. Май ще отида при дядо и баба, дойде ми времето. Жалко, че няма да ви видя, но да не смеете да тъгувате.
Всичко, което трябваше, вече направих. Тук ми е добре. Скоро ще ви дойде подкрепа, а по мен не трябва да плачете.
Обичам те, мамо.“

Събуди се Вера цялата в пот и разбра, че синът ѝ умира. Опита се да си поеме дълбоко дъх, но изведнъж усети остра болка.

Закараха я в родилното с линейка. Добре че пристигнаха бързо. Раждането беше тежко – нищо чудно.

Наложи се секцио. На Вера същия ден се роди здраво и хубаво момченце – точно когато преди 20 години се беше родил Серега. Ето го и „подкреплението“.

А после дойде ужасяващата новина, че Сергей е загинал. Оказало се, че заедно с двама колеги били изпратени да охраняват склад с боеприпаси в секретна зона. Затова не можел да се обади цял месец. А след това нещо се объркало и избухнал взрив. Каква точно била причината, военните тепърва установявали.

Това, което останало от Сережа, изпратили на близките в цинков ковчег. Няма нищо по-страшно за една майка от това да погребе детето си. Как Вера е преживяла най-ужасния ден в живота си, дори не помни.

Новороденото плачело и искало да суче, но мляко нямаше – в изтерзаното от мъка тяло всичко сякаш изгоряло. Не е ясно как щеше да приключи всичко, ако не беше Борис.

Той успявал да храни малкия, да уреди продължителен отпуск за себе си и за Вера, да организира погребението. Помагаха му майката и бащата на Вера, пристигнали от селото, както и собствената му майка. Баща си Борис почти не познавал – напуснал семейството, когато синът му бил още дете.

Вера дойде на себе си едва на четирийстия ден, на помана за Сережа. Изведнъж нещо като че ли я „хвана ток“ – ако не се вземе в ръце, ще загуби и втория си син, Тимофей. Трябваше да продължи да живее някак.

Тя се помири със Света и ѝ каза да живее безплатно в жилището на Сережа – все пак почти ѝ беше съпруга. Момичето постъпи в педагогическо училище и три години по-късно, когато го завършваше, се изнесе от апартамента и се омъжи за момче от друг град. „Излезе вярна гадателката – Сережка наистина не се върна при Светлана“, въздишаше Вера. Само че кой да предположи, че предсказанието ще се сбъдне по такъв начин…

Борис пазеше жена си, стараеше се да омекоти болката ѝ от загубата. Той разбираше, че за да оцелее един брак толкова години, трябва да има любов и уважение, непременно да си вярват един на друг и да търсят заедно изход от трудните ситуации…

Всеки път, когато възникнеше някакво недоразумение, той пръв правеше крачка към помирение и можеше да премълчи, за да не разпали спора. Вероятно, ако не беше Боря, жената нямаше да издържи и щеше да посегне на живота си. Тимоша радваше родителите – растеше спокойно, без да капризничи, бързо се научи да чете и още на петгодишна възраст прекарваше дълго време над книжките.

Постепенно острата болка се отдръпваше от Вериното сърце, оставаше само парещо чувство на загуба и лична вина, но нищо не можеше да се промени. А Борис я убеждаваше, че не носи никаква вина, и я призоваваше да живее тук и сега. Той така и не вярваше във врачки, съдба и лоши поличби.

В този ден Вера се прибра по-рано от работа, решена да приготви вкусна вечеря и да зарадва малкото си семейство с любими ястия. Още повече че майка ѝ беше изпратила от селото, чрез познат шофьор, голямо парче сланина и пушена патица. Докато разрязваше месото, Верочка случайно погледна през прозореца. На перваза седеше гълъб – бял, с черно петънце на крилото.

Жената извика и се поряза по пръста от изненада. Захвърли готвенето и се втурна към детската градина за Тимоша, където за щастие всичко беше наред. Вера взе сина си и хукна към дома, откъдето се обади на мъжа си. Борис ѝ каза, че вече тръгва, и пак започна да я успокоява, обяснявайки ѝ, че има огромно множество гълъби в града, една трета от тях са бели, а възрастната им съседка обожава да ги храни, та затова се събират по первазите. По пътя той купи бутилка вино, за да успокои нервите на Вера, и шоколадче за Тимоша. У дома ѝ помогна да довърши вечерята.

За да я разсее от мрачните мисли, той включи телевизора. Течаха новини, в които разказваха за ремонта на военна болница в съседната област. Неочаквано Вера се хвана за сърцето – „Там е Сережа!“, макар камерата да беше насочена към напълно непознат младеж, пациент в болницата.

„Какви глупости говориш“, опита се да я успокои Борис. „Просто ти се е сторило.“ „Не, този младеж има очите на Сережа и същото родилно петно на шията. Точно такова имаха и дядо му, и баща му – по наследство, а кожата му е мургава, като на дядо му“, настояваше Вера.

Борис реши да вникне в случая. Обади се на свой приятел журналист, който разбра кой е подготвял новинарския блок. После, снабден с няколко кутии бонбони и бутилки коняк, замина за съседната област, където се намираше болницата. Успя да изясни, че младежът, попаднал в кадър, се казва Валентин — или поне всички така мислят, защото страда от амнезия. А всъщност този млад мъж е бивш колега на Сергей и единственият оцелял при взрива в склада с боеприпаси.

Като се върна, Борис каза на жена си: „Може би имаш право, Вера. Трябва ти да отидеш в болницата. Има шанс това да е Сережа, макар и малък. Но за такова нещо трябва сериозна проверка.“

Болницата лъщеше от чистота, личеше си, че ремонтът току-що е приключил. Въздухът все още миришеше на прясна боя. На първия етаж имаше столова, кафетерия и аптеки. Дългият коридор беше пуст, само пред асансьора се бяха събрали няколко души, които пътуваха от първия до деветия етаж. Верочка се учуди на удобствата в болницата и забеляза, че пред лекарските кабинети не се тълпяха много хора.

Качи се на нужния етаж и спря пред широко отворената врата на една стая. Вниманието ѝ привлече множеството икони по масата и стените. От коридора не се виждаха добре, затова тя пристъпи прага и се почувства неловко.

Встрани на леглото лежеше мъж с буйна руса брада. Вера се поздрави с него и се извини, но той се усмихна и я покани да влезе и да седне на едно кресло. Настанявайки се удобно, Вера забеляза загасената свещ, което означаваше, че доскоро там са се молили.

Тя вдигна поглед и очите ѝ случайно срещнаха неговите; в тях блестеше небесна синева, а искрената му усмивка ѝ вдъхна доверие и желание да го опознае по-отблизо. Мъжът се представи като Олег, военен на договор, който току-що се беше върнал от гореща точка. Той беше съквартирантът по стая на Валентин – така наричали младежа, в когото Верочка беше видяла сина си…

Олег разказа на Вера, че Валик дълго се възстановявал – лицето и ръката му били „сглобявани“ парче по парче. Но момчето не си спомня нищо: обслужва се само, чете, обаче кой е всъщност, кои са роднините му, приятелите му – пълна празнота. Според Олег е напълно възможно Валентин да се окаже Верин син.

Той познавал командира на военната част, към която принадлежал злополучният склад. Бил доста неприятен и циничен човек и след инцидента сигурно е сметнал, че е по-изгодно да „остави жив“ момчето от дома за сираци, Валька – нали той така или иначе нищо не помни. А до роднините на другите двама младежи да изпрати черни известия – те ще поплачат и ще престанат, синът им няма да се върне. Докато с оцелелия може и да започнат разследвания.

Вера тихо плачеше в кърпичката си. Олег ѝ каза, че Валентин всеки момент ще се върне от процедурите и, ако Бог е рекъл, това наистина ще е Вериното момче. Приближаващи стъпки известиха, че срещата е близо.

В стаята влезе млад мъж, напълно обръснат, лицето и главата му покрити с белези. Лявата му китка стоеше в неестествено изкривено положение. Но от непознатото, чуждо лице го гледаха познатите Сережини очи. Кожата на младежа беше нетипично мургава за славяните – „Като на дядо му“, сети се Вера, също като родилното петно на врата.

Тя се вглеждаше настойчиво в лицето на непознатия и все повече се убеждаваше, че това е нейният син. А той също я гледаше и се мръщеше, сякаш опитваше да прогони някаква мъгла пред очите си. После неуверено попита: „Мамо?“

В родния си град Вера се върна заедно със сина. Младежът настоя за генетична експертиза, която потвърди, че той действително е Сергей, родният син на Верочка.

Постепенно започна да си спомня живота преди казармата, а и Светлана, но тя вече беше омъжена. „Нищо, ще срещнеш друга, ние ще приемем всяка“, радваше се Вера.

А Сергей прегръщаше майка си и казваше: „Най-важното е, че сега сме всички заедно, и то с ново попълнение“, и милваше светлата главичка на брат си, който може да не приличаше на него на цвят, но имаше същата усмивка. Така че белият гълъб с тъмното петно на крилото се оказа добра поличба – за неочаквано щастие.

реклама

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.
Последвайте ни в Google News Showcase

Редакция "Буболечко Нюз"

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“

Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com

За нас / ABOUT US