реклама

На двайсет години съм и имам връзка с шефа си. Той е на шейсет и пет, богат е, има влияние и е женен. Обеща да напусне съпругата си заради мен. Една вечер съвсем случайно разбрах защо всъщност беше избрал точно мен…
Когато започнах работа при Виктор, най-малко очаквах, че тъкмо отношенията ми с него ще объркат живота ми толкова.
Бях на двайсет, едва постъпила във фирмата. Притеснявах се, исках да се развивам и държах да докажа, че заслужавам мястото си. Виктор, шейсет и пет годишният собственик, беше богат и уверен в себе си. Достатъчно беше да влезе в някоя стая и всички разговори стихваха.
Отначало почти не ме забелязваше. После започна да ме моли да оставам след работа за някое съвещание. Носеше ми кафе точно както го обичах. Понякога ме викаше в кабинета си само за да ме попита как е минал денят ми.
Знаех, че е женен. Всички знаеха. На фирмените тържества съпругата му винаги беше до него – безупречно елегантна, с бижута, каквито аз никога не бих могла да си позволя. Само това трябваше да ми стигне, за да се държа настрана.
Виктор обаче твърдеше, че бракът им е приключил преди години.
– Делим един покрив. Между нас отдавна няма нищо – казваше ми той.
Искаше ми се да му вярвам.
Скоро вече прекарвахме заедно и почивните дни. Вечерите след работа се превърнаха в нещо съвсем естествено и за двама ни. В апартамента ми се натрупаха скъпи подаръци. Виктор плащаше дори за неща, за които не го бях молила, и все повтаряше, че един ден ще можем да бъдем заедно и пред хората.
Обещаваше да се разведе. Щяхме да пътуваме, където пожелаем. Говореше дори да купим къща и там да започнем живота си отначало.
Питах го понякога какво намира човек като него в едно толкова младо и неопитно момиче. Той се усмихваше и всеки път ми отговаряше с едни и същи думи:
– Защото си различна от всички останали.
Месеци наред тези думи ме караха да се чувствам специална. А колко много неща за него не знаех.
Нито веднъж не ме покани в дома си. Щом споменях семейството му, видимо се напрягаше. Веднъж го помолих да ми покаже своя снимка от младини. Лицето му така рязко се промени, че ми направи впечатление още тогава.
Можех да го попитам какво има. Вместо това продължих да вярвам на всяко негово обещание.
Докато една вечер съвсем случайно не научих нещо, което Виктор беше решил никога да не ми казва. И най-сетне разбрах защо от всички момичета беше избрал точно мен.
Продължението 👇
Търсех нашето селфи от асансьора. Бяхме го направили с телефона на Виктор след вечеря и за първи път от месеци си харесвах снимка.
– Прати си я сама, кодът го знаеш – подвикна той от кухнята.
В галерията, точно до нашия кадър, имаше друг. Някой беше снимал стара хартиена фотография с прегънат ъгъл. Увеличих я с два пръста.
Момиче на моята възраст се беше облегнало на мъж в тесен асансьор. Носеше светъл панталон и малка червена чанта. Имаше моята чуплива коса, същите широки скули, дори същата извивка на веждите. Аз обаче нямам трапчинка на лявата буза.
Съпругата на Виктор имаше. Бях я виждала да се усмихва.
Мъжът до нея беше той, с тъмна коса и фотоапарат в ръка. Значи това беше снимката от младини, която толкова го притесняваше. Спомних си как същата вечер, преди да се качим в асансьора, беше преместил чантата ми на другото рамо.
На екрана излезе съобщение от жена му.
„Получих и тази. Моля те, Викторе, остави момичето на мира.“
Отворих разговора. Той ѝ беше изпратил двете снимки една до друга. По-нагоре имаше още двойки. Аз до прозореца на ресторант в Пловдив. Тя до същия прозорец, зад който дърветата още бяха млади. Аз със син шал, който той ми подари в първата ни събота заедно. Тя със същия шал. В единия му край различих малка бяла бримка. Сутринта едва се бях сдържала да не я отрежа с ножичката за нокти.
Най-горе стоеше снимката от служебната ми карта. Виктор я беше изпратил на жена си в деня, в който ме назначиха.
Под нея пишеше: „Помниш ли как изглеждаше, когато още ме обичаше?“
Той влезе с две чаши. Прочете собствените си думи през рамото ми и бавно остави чашите на масата.
– В началото наистина беше заради приликата, Мила – каза той. – После те опознах.
– Когато поръча масата в Пловдив, вече познаваше ли ме?
Той придърпа един стол и седна.
– А когато ме помоли да си преместя чантата? Това беше преди половин час, Викторе.
Телефонът още беше в ръцете ми. Набрах жена му. Той протегна ръка да го вземе, но тя вече беше вдигнала.
– Казвам се Мила – успях да кажа.
– Знам, Мила. Аз съм Елена.
Имаше един въпрос, който от месеци задавах на грешния човек.
– Вие двамата ще се развеждате ли?
– Да. Аз го напуснах шест седмици преди да постъпиш във фирмата. Изнесох се, но до продажбата ѝ компанията е и моя. Затова още ме виждаш на служебните вечери.
Обърнах се към него.
– Ти ми обещаваше да я напуснеш, а нея си молил да се върне?
Виктор гледаше масата. Отговори ми Елена.
– Първата снимка получих в деня, когато отказах да се прибера. Тогава я отминах. След Пловдив му позвъних. Това беше първият път от раздялата, в който аз го потърсих. А той запомни с коя снимка ме е накарал да вдигна телефона.
Погледнах червената чанта върху облегалката. Месец по-рано Виктор я беше оставил на възглавницата ми. Бях се разплакала, че някой за първи път ми подарява толкова хубаво нещо без повод.
– И чантата ли е ваша? – попитах.
– Бръкни във вътрешното джобче. Някога имаше малка дупка в подплатата. Аз я заших със зелен конец. Такъв имах вкъщи.
Обърнах джобчето. Три криви зелени бода.
Едва тогава се разплаках. Виктор понечи да ме прегърне и аз отстъпих.
– Каза ми, че съм различна от всички.
Той посегна към ключовете за колата.
– Остани. Утре ще отидем да видим къщата, за която ти разказвах. Ще разбереш, че поне това е истинско.
Бях виждала десетки снимки на тази къща. Имаше синя врата и череша, която засенчваше прозореца на кухнята. Знаех къде щях да сложа бюрото си. Телефонът още беше на високоговорител, когато Елена попита:
– За къщата в Белащица ли говориш, Вики?
Усетих как стомахът ми се сви.
– Тази със синята врата ли? – попитах аз.
– Да, мила. Оттук ти се обаждам.
Оставих телефона пред него. Взех си палтото, а от чантата извадих портмонето и ключовете си. Не исках на другата сутрин да се събудя с нещо нейно до леглото си.
Докато се обувах в антрето, чух Виктор да я пита:
– Ели, още ли си там?
Точно на това място, до вратата, си позволих да почакам. Исках да чуя отговора ѝ.
– Още съм тук – каза тя. – Дай ми Мила за секунда.
Върнах се. Виктор ми подаде телефона.
– Вземи си снимката от тази вечер, щом си я харесваш – каза Елена. – И аз си харесвах моята. Четирийсет години все него гледах на нея. Тази вечер за първи път си помислих колко хубаво момиче съм била.
Изпратих си снимката. Месеци по-късно, вече на друга работа, я извадих на хартия. Изрязах онази половина, на която бях аз, и я занесох на майка ми. Тя я сложи в албума до снимката от абитуриентския ми бал.
– Тук на колко си, Миле? Да напиша отзад, че после забравям.
– На двайсет, мамо.
Тя обърна снимката и написа с нейния ситен почерк: „Нашата Мила, на 20“. За пръв път някой надписваше този кадър с моето име.
Историята е художествена. Продължението е авторска измислица. Имената и обстоятелствата са художествено пресъздадени. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



