реклама

На Шести септември пияният ми брат качи седемгодишната ми дъщеря на джета си, без да ме попита. Видях как тя изхвърча и падна във водата на близо 270 метра от брега. Брат ми се върна сам, засмян, с оранжевата ѝ спасителна жилетка в ръка. Когато посегнах към телефона да набера 112, баща ми ме сграбчи.
— Да не си посмяла! Искаш да арестуват брат ти ли?
Детето ми още беше някъде в язовира. А когато най-сетне видях за какво се е вкопчило във водата, не можах да сдържа сълзите си.
— Ради, къде е дъщеря ми?!
Брат ми слезе от джета, засмян, сякаш току-що беше направил страхотна обиколка. В ръката му висеше малка оранжева жилетка. Беше на Ния. А от седемгодишното ми момиченце нямаше и следа.
— Тя не искаше да я облече — подхвърли Ради. — Вика, че била за бебета.
Кръвта ми изстина.
— Пред очите ми падна във водата!
Той сви рамене.
— Спокойно, Гале. Нали може да плува?
Казвам се Галина Добрева. На трийсет и осем съм. Онзи Шести септември за малко да изгубя дъщеря си.
Всяко лято цялото семейство се събираше във вилата на родителите ми край язовир Искър. Палехме скарата, пускахме музика, роднините влизаха във водата, а вечер гледахме зарята. Онзи следобед всичко се промени.
Малкият ми брат пиеше още от обяд. Вече два пъти го бяха осъждали за шофиране след употреба на алкохол. Нашите все намираха с какво да го оправдаят. Мама казваше, че минава през труден период. Татко повтаряше, че всеки прави грешки. Аз отдавна знаех колко струват тези оправдания.
Ния обичаше да плува, но се плашеше, когато под краката ѝ нямаше дъно. Затова край язовира винаги носеше яркооранжевата си спасителна жилетка. Онзи следобед седеше до кея, по розов бански, и с удоволствие гледаше лодките.
Влязох за слънцезащитния крем. Нямаше ме и четири минути.
Когато се върнах, столът ѝ беше празен. Джетът също го нямаше.
— Мамо, къде е Ния?
Майка ми едва вдигна поглед.
— Ради я взе да я повози.
— Та той пие цял следобед!
Татко махна с ръка.
— Знае как се кара това нещо.
Хукнах към кея. Далеч навътре джетът подскачаше по вълните. Ния седеше зад брат ми и го стискаше с двете си ръчички през кръста.
Всичко стана за секунди. Джетът се удари в голяма вълна, предницата му се вдигна рязко и дъщеря ми изхвърча във въздуха.
— Ния!
Тя падна във водата и изчезна. Чаках Ради да обърне. Той направи широка дъга в обратната посока и пое към брега.
Докато стигне до кея, вече треперех цялата.
— Къде е тя?!
Той слезе и вдигна жилетката, сякаш това обясняваше всичко.
— Нали ти казвам, не я искаше.
— Завел си я толкова навътре без жилетка?
— Обеща да се държи здраво.
— Ради, тя е на седем!
Той извъртя очи.
— Стига си изпадала в истерия. Сигурно вече плува насам.
Погледнах към мястото, където беше паднала. До него имаше близо 270 метра. Не виждах детето си, а брат ми още се смееше.
Посегнах към телефона. Тогава баща ми ме сграбчи за ръката.
— Галя! Да не си посмяла да викаш полиция!
— Какво?
— Брат ти вече има две присъди за шофиране в нетрезво състояние! След още един такъв случай може да влезе в затвора!
За миг само го гледах. Не можех да повярвам какво чувам.
— Татко, внучката ти е още във водата!
Майка ми дотича при нас.
— Достатъчно му се събра на брат ти тази година. Не влошавай нещата!
Нещо в мен се пречупи. Дъщеря ми беше изчезнала пред очите ни, а родителите ми вече мислеха как да предпазят Ради.
Издърпах ръката си и подадох телефона на шестнайсетгодишния си племенник Сашо.
— Набери 112. Кажи им, че седемгодишно момиче е паднало в язовира и не го виждаме. Обясни им точно къде сме!
Сашо веднага набра номера. Татко се развика след него, но аз вече тичах към водата.
Преди да стана майка, бях състезателка по плуване. Шест лета бях обучавала водни спасители. Знаех колко опасно е плуването в открити води. Знаех и къде за последно бях видяла детето си.
Изритах сандалите и скочих.
Студената вода ме удари в гърдите. Изплувах и се насочих натам, където Ния беше потънала. Разстоянието ми се стори безкрайно. Вълните ме шибаха през лицето, мускулите на ръцете ми пареха, но продължавах.
— Ния! Миличка, мама идва!
Хората в близките лодки вече бяха разбрали, че е станало нещо. Някой извика, че помощта идва. Едва го чух. Виждах само усмивката на Ния, розовия ѝ бански. Спомних си как сутринта ме целуна по бузата.
— Мамо, довечера ще гледаме ли зарята заедно?
Заплувах още по-силно. Когато стигнах до мястото, спрях и се огледах. Накъдето и да се обърнех, виждах само вода.
— Ния!
Никой не ми отговори.
Нещо малко и розово се плъзна покрай ръката ми. Улових го. Беше ластичето на Ния с малката ягодка. Същата сутрин аз ѝ бях вързала къдриците с него.
Погледът ми се замъгли от сълзи. За един ужасен миг си помислих, че това е всичко, което ще ми остане от нея.
После си спомних един урок, който бяхме упражнявали десетки пъти.
„Ако паднеш в дълбокото, потърси нещо, което плува. Хвани се здраво. Мама ще дойде.“
Избърсах очи и се насилих да гледам внимателно. Започнах да търся в посоката, в която вълните отнасяха ластичето.
— Ния! Моля те, отговори ми!
Тишина. А после, съвсем слабо:
— … Мамо?
Обърнах се рязко.
— Ния?
Отвъд няколко ниски вълни подскачаше нещо жълто. Отначало го взех за парче пластмаса. После видях малката ръчичка, преметната през него.
— Дръж се, Ния! Идвам!
Заплувах с последни сили. Най-после видях лицето ѝ. Беше бледа, мокрите къдрици бяха полепнали по бузите ѝ. Стискаше жълтия предмет, ужасена и изтощена, но главичката ѝ беше над водата. Беше запомнила урока ни.
— Мамо! — изплака тя.
Стигнах до нея и я обгърнах с една ръка.
— Хванах те, миличка. При теб съм.
Разрида се на рамото ми. Държах я и се мъчех да задържа и двете ни на повърхността. Когато погледнах върху какво лежеше ръчичката ѝ, заплаках още по-силно. Моето малко момиче само беше намерило опора сред вълните. Сигурно пръстите я бяха заболели от стискане. И въпреки това беше издържала до идването ми.
Допрях буза до мократа ѝ коса.
— Направила си точно каквото сме учили, съкровище.
Тя потрепери в ръцете ми. После прошепна нещо, за което не бях подготвена.
— Мамо… вуйчо Ради ме видя как паднах.
Замръзнах.
— Извиках му да ми помогне — продължи тя през сълзи.
Погледнах към далечния кей. Там брат ми се беше върнал със смях. Там родителите ми се бяха опитали да ме спрат да набера 112.
Ния беше останала в съзнание след падането. Повикала го беше. А човекът, който я беше отвел толкова навътре, я беше оставил там.
Притиснах я по-силно. Вече чувах мотора на спасителната лодка. Знаех, че щом излезем на брега и Ния разкаже какво се е случило, семейството ми ще трябва да отговори на въпросите, които толкова се стараеше да избегне.
За родителите ми най-страшното беше да видят Ради с белезници. Аз току-що бях плувала към едно розово ластиче с мисълта, че никога повече няма да чуя детето си да ме нарича „мамо“.
Докато чакахме лодката, Ния доближи устни до ухото ми. Имаше още нещо, което искаше да ми каже за онези секунди във водата.
Продължението . 👇❤️
— Вуйчо ми каза да направя като батко Сашо. Каза, че той сам доплувал. Мамо, аз много ли съм малка, щом не можах?
Лодката вече беше до нас. Един от спасителите пое Ния, а другият ми помогна да се кача. Сложиха ни една до друга на дъното. Едва тогава дъщеря ми отпусна пръсти и жълтата плувна дъска се плъзна от скута ѝ. В меката пяна бяха останали четири дълбоки следи от нокти.
— Ния, погледни ме. Ти успя да ми кажеш къде си. Аз те чух. Защо мислиш, че трябваше да доплуваш сама?
— Той се обърна, мамо. Аз си вдигнах ръката да ме хване. А той ми извика, че Сашо бил колкото мен, когато го направил. И си тръгна.
Спомних си за едно друго лято. Сашо беше на осем. Всички стояхме на същия кей и му ръкопляскахме, докато плуваше към нас. Ради ни беше извикал да гледаме как синът му за първи път преплува сам целия залив. Пазех и снимка. Бях я направила аз.
Сашо беше още на кея, когато ни върнаха. Стискаше телефона ми с две ръце. До него баща ми вече обясняваше на полицай, че Ния се уплашила от една вълна, а Ради веднага се върнал за помощ.
— Той ли се обади на 112? — попита полицаят.
Баща ми се поколеба за част от секундата.
— Ние се обадихме.
— Аз се обадих — каза Сашо. — Дядо се опита да ми вземе телефона.
Ради направи крачка към него.
— Саше, ела за малко. Дай първо да се разберем двамата.
Племенникът ми сложи телефона в ръката на полицая.
— Предпочитам да остана тук.
Ния вече беше при медицинския екип. Когато и аз седнах до нея, тя ме помоли за ластичето си. Още го носех омотано около пръста. Прибрах мократа ѝ коса и за първи път, откакто я бях извадила от водата, тя се усмихна.
В болницата я оставиха за наблюдение. Малко преди да се стъмни, Сашо се появи на вратата със сухи дрехи за двете ни. Излязох при него в коридора.
— Саше, онова лято, когато преплува залива… Ти поиска ли да плуваш?
Поклати глава.
— Татко каза да сляза от джета, защото нещо се било закачило отзад. Щом се пуснах, той потегли. Първо мислех, че се шегува.
— А когато стигна до нас, защо нищо не каза?
— Казах. На дядо. Той ми показа как всички ми се радват и ме попита дали наистина искам да разваля деня на татко.
Седнах до него. Опитах се да си спомня лицето му от онази снимка. Помнех баща си с вдигнати ръце. Помнех широката усмивка на Ради. За лицето на детето не можех да се сетя.
— В началото и аз виках — добави Сашо. — Бях те видял на кея, лельо. Теб виках.
Девет години бях разказвала какъв добър плувец е племенникът ми. А през онзи следобед, когато беше имал нужда от мен, аз бях оставила фотоапарата само колкото да му ръкопляскам.
— Мислех, че ти махам за кураж — успях да кажа.
— Знам. Затова днес, като ми даде телефона, те послушах. Най-после някой на тоя кей казваше да повикаме помощ.
Още същата вечер Сашо поиска да разкаже и за собственото си падане. Останах до него, докато даде показания. Разказах и как баща ми беше стиснал ръката ми. Когато майка ми се обади да ни помоли да оставим старите истории на мира, ѝ казах, че Сашо е тук и може да го чуе. Подадох му телефона само след като той кимна. Този път баба му го изслуша докрай.
Зарята започна, докато се връщахме в стаята. От леглото на Ния се виждаше само отражението на фойерверките в стъклото отсреща. Понечих да я вдигна, за да вижда по-добре.
— И оттук ми е хубаво, мамо. Нали каза, че ще ги гледаме заедно?
Седнах до нея. Сашо остана на вратата.
— Батко, ела и ти — повика го Ния.
Той придърпа стола. При следващия фойерверк за миг видяхме и тримата лицата си в тъмния прозорец. Сашо беше сложил ръка върху нейната, а около китката му Ния беше омотала розовото ластиче с ягодката.
Това е художествен разказ. Имената, героите и обстоятелствата са част от историята. Всяка прилика с действителни лица или конкретни събития е случайна.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



