реклама
Когато Лекси чува случайно съпруга си и дъщерята на съседите да говорят за връзката си, тя нито плаче, нито ги обвинява. Вместо това започва да планира. С хитра покана и шокиращ обрат, тя променя правилата на тяхната измяна и им сервира карма с доза самоувереност. Отмъщението никога не е било толкова сладко.
Съпругът ми Марк и аз бяхме женени от десет години. Две деца, ипотека и, по мое мнение, стабилен живот ни свързваха. Да, Марк не помагаше особено в къщи.
Той не готвеше, не чистеше и не се занимаваше с безкрайния хаос около отглеждането на децата.
Всичко това беше моя работа.
Изтощително?
Абсолютно
Но си казвах, че е окей, защото „сме отбор, Лекси“.
Само че, явно Марк беше решил да се присъедини към друг отбор.
Всичко започна с една торба с покупки.
Тъкмо бях паркирала пред къщата, след като се бях преборила с напазаруването. Колата ми беше пълна с тежки чанти, а аз се настройвах психически за това, че отново сама ще ги вкарвам вътре.
Марк, както обикновено, не щеше да си мръдне пръста.
Тогава чух гласове, идващи от верандата.
Бяха Марк и Ема – 25-годишната дъщеря на съседите, която наскоро се беше върнала в града. Родителите ѝ бяха толкова горди, когато тя започна стажа си след обучение по интериорен дизайн.
Сега тя и Марк стояха там и се смееха като стари приятели.
Почти ги извиках, за да им кажа „Здрасти“, но нещо ме спря.
Прикрих се зад колата, в сенките и сред покупките, и заслушах.
„Не мога да повярвам, че още не се е усетила“, каза Ема, а смехът ѝ се разнесе в прохладния следобед.
Марк се изсмя в отговор.
„Толкова е заета с децата и къщата, Ем. Лекси почти не забелязва нищо друго. Също и побеля страшно много, но просто сресва косата си от другата страна, за да го прикрие. Честно казано, толкова се е отпуснала. Не изглежда дори като жена вече. Не може да се сравнява с теб, принцесо.“
Ема се изкикоти.
„Е, късметлия си, защото аз съм тук сега. Можеш да ме показваш на воля. И повярвай, нямам дори един бял косъм.“
После се целунаха.
Целунаха се?!
Стиснах една от чантите толкова силно, че почти я скъсах. Очите ми се насълзиха от унижение и ярост. Те продължиха да си бъбрят и флиртуват, без дори да подозират, че ги чувам.
Но освен няколко сълзи, не заплаках истински. Не крещях. Не ги изобличих веднага.
Вместо това тихо вкарах покупките през задната врата и се заех с плана си.
На следващата сутрин се събудих с изненадващо спокойствие. Приготвих закуска за Марк – пухкави яйца и хрупкав бекон. Сложих му в кафето щипка канела, както обича. Целунах го за довиждане и му махнах весело, когато тръгна за работа.
Щом излезе, отидох при Ема и почуках на вратата.
Тя ми отвори, видимо изненадана.
„О! Здравейте, г-жо… Ъм, здравей, Лекси“, заекна тя с пресилена усмивка.
„Здравей, Ема“, поздравих я топло. „Чудех се дали можеш да дойдеш утре вечер у нас. Много бих се радвала на мнението ти за нещо.“
Тя примигна, усмивката ѝ леко помръкна.
„Мнение? За какво?“
„Ами“, поколебах се, стараейки се да звуча несигурно, „мислех да променя интериора в хола. Родителите ти споменаха, че си учила дизайн, та си помислих да помоля за помощ – да изберем цветове, мебели… Няма да отнеме много време.“
За миг в очите ѝ се мярна колебание, после наклони глава и лукаво се усмихна.
„О, с удоволствие ще помогна! В колко часа?“
„Мисля, че седем ще е добре? По време на вечеря!“ – отвърнах и се усмихнах мило. – „Много ти благодаря, Ема. Наистина ми спасяваш положението.“
На следващата вечер Ема се появи, облечена впечатляващо. Поздрави ме с обичайната си бодра нагласа и сякаш грееше от самоувереност.
Посрещнах я гостоприемно и я въведох вътре.
„О, преди да стигнем до хола“, казах небрежно, „исках да ти покажа някои неща.“
Разведох я из къщата, като ѝ показвах ключови точки от домашните задължения.
„Ето миялната – ще трябва да я пускаш всяка вечер, защото Марк, естествено, не го прави. Пералното е тук, но внимавай да разделяш дрехите на децата, защото са чувствителни към различни перилни препарати.“
Тя ме гледаше онемяла.
„А тук е графикът на следучилищните им занимания. Във вторник и четвъртък ще трябва да ги взимаш, но в сряда имаш свободно за други задачи. Записала съм номерата на водопроводчика, електротехника и педиатъра. За всеки случай.“
Усмивката на Ема угасна, лицето ѝ пребледня.
„А това“, казах, докато я водех в кухнята, където се носеше аромат на печено пиле, „е мястото, където ще приготвяш храната. Освен закуските и обядите за училище и работа, има и снаксове, и десерти – доста е. Марк обича пържолата си алангле, между другото. Децата ядат само ако е добре изпечена. Колкото по-прегоряла, толкова по-добре.“
Тя ахна.
„Не очаквай Марк да ти благодари – това не му е в природата. А децата са доста капризни на ядене, за жалост, но ще се оправиш някак.“
Ема ме гледаше с широко отворени очи.
„Ъъ, Лекси. Не съм сигурна… Всъщност не мислех… Не съм казвала, че ще гледам децата.“
Точно тогава Марк влезе. Лицето му побеля, щом ни видя заедно.
„Лекс, какво става?“ – попита, напрегнат и с прегракнал глас.
„О, здравей“, отвърнах весело. „Може би трябваше да го обсъдя и с теб. Просто показвам на Ема как да се грижи за дома. Тъй като ти смяташ, че съм се занемарила, реших да се погрижа първо за себе си. А и може би е време да намеря някого, който да ме вижда като своя принцеса. Ема, всичко, което аз върших, вече ще е твоя отговорност. Успех!“
Преди да успеят да реагират, на вратата се почука.
Отворих и видях родителите на Ема – същите, които често ми помагаха, когато имах нужда някой да гледа децата.
„О! Колко хубаво мирише! Казах на Ани, че ще сготвиш печено пиле, Лекси“ – каза бащата на Ема с усмивка.
„Благодаря, че дойдохте, Ан и Хауърд. И благодаря, че сте отгледали толкова услужлива дъщеря“ – усмихнах се. – „Тя и Марк са станали доста близки и реших, че е време да я направим част от семейството.“
„Чакай, какво?“ – попита Ан с присвити в недоумение вежди.
„Аз си тръгвам, а Ема ще поеме всичко!“ – казах. – „Сигурна съм, че сте горди с вашето момиче.“
Майката на Ема изглеждаше объркана, но баща ѝ – ядосан.
„Ема“ – обърна се майка ѝ към нея, – „кажи ми, че това не е вярно. Кажи ми, че не става дума за това, което мисля.“
„Не е това, което изглежда!“ – заекна Ема.
Марк, винаги страхлив, пробва да се измъкне.
„Лекси, не е честно! Ема дойде при мен! Тя ме съблазни!“
„Наистина ли?“ – повдигнах вежда. – „Значи не поемаш отговорност за това, че ходиш с 25-годишна и обиждаш жена си?“
Той отвори уста да възрази, но Хауърд го прекъсна.
„Марк, това е изцяло твоя вина. Ема, и ти си виновна. Тръгваме. Веднага.“
Ема ме изгледа злобно и изхвърча навън. Родителите ѝ я последваха, мърморейки „Извинете“ отново и отново.
Марк се обърна към мен, отчаянието беше изписано на лицето му.
„Лекси, моля те, скъпа“ – каза. – „Нека поговорим. Десет години сме заедно… Поне ми дължиш един разговор.“
„О, миличък“ – отворих аз, – „ще поговорим, не се безпокой. Адвокатът ми ще ти се обади утре. Но сега мисля, че е редно да си събереш багажа и да напуснеш.“
„Къде да отида?“ – попита жално. – „Семейството ми е в друг щат.“
„Не ме интересува, Марк“ – отвърнах и извадих пилето от фурната. – „Иди в мотел. При някой приятел. Или постъпи в цирка.“
„А децата? Къде са децата?“
„При сестра ми. И ще останат там, докато не си изясниш глупостите. Можеш да им кажеш истината, след като адвокатите уредят споразумение. Няма да се откажа без борба, Марк.“
Седмица по-късно разбрах от познати, че Ема зарязала Марк.
„Беше забавно, докато траеше, но не съм се записвала да съм майка – нито на него, нито на децата му.“
Две седмици след това, Марк отново се появи.
„Какво искаш?“ – попитах, като видях букета цветя в ръката му.
„Ужасно ми е без теб“ – завайка се той. – „Моля те, нека се съберем отново. Моля те, Лекси. Можем да оправим всичко. Липсват ми децата. Липсва ми семейството ни.“
„Не ме интересува, Марк!“ – изригнах. – „Наистина не ми пука. Ако нямаш нещо смислено да правиш тук, по-добре си тръгвай. Децата са на среща за игра и ще ги взема след няколко часа.“
После затворих вратата, оставяйки го безмълвен.
Минаха месеци от онази вечер и никога не съм била по-щастлива. Открих отново части от себе си, които мислех, че съм изгубила. Започнах да ходя на салса, а заедно с танца се завърнаха увереността, радостта и усещането за свобода.
Сред целия хаос, аз и децата намерихме нов ритъм – пълен със смях и обич.
А Марк? Все още е сам. И по последни сведения, родителите на Ема също не са възхитени от нея. Но майка ѝ, Ани, често ми изпраща сладкиши и пайове. Баща ѝ, Хауърд, редовно събира листата в двора ни.
Кармата е странно нещо, нали?
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our