ЧИСТАЧКАТА ОСПОРИ ГОЛЯМА СДЕЛКА и беше УВОЛНЕНА

Преглеждания: 1 144

Варвара живее с дядо си в Далечния изток от ранното си детство. Тя не си спомня родителите си като такива. Дядо ѝ я взел от леля ѝ, когато Варя била на три или четири години.

Точно като в приказката на Бажов „Сребърното копито“. Между другото това беше любимата приказка на Варвара. „Дядо, тя е написана за мен, нали?“ – често питаше тя Тимофей Макарич.

„За теб, внучке, за теб, разбира се“, отговаряше дядото. „Дядо, а откъде чичото, който е написал приказката, знае за мен?“ “Не, не, не, не, не, не, не. – Варвара попита с лукаво примигване. „А това е нашият котарак с теб, Дормедонт“ – казах му аз.

„Предполагам, че е така“ – усмихна се дядо. Дормедонт сякаш разбираше всичко, което Макарич казваше. Той седна на перваза на прозореца и като се облизваше, кимаше с глава в такт с думите на дядо.

Как и кога се появи при дядо Тимофей Макарич, никой не си спомняше. Котаракът беше живял с него много преди появата на Варвара. Кой го е кръстил Дормедонт, дядото също не можеше да отговори.

Някак си му дойде наум – Дормедонт и Дормедонт. Котаракът започнал да отговаря и оттогава дядото го наричал така. Дормедонт беше просто някакъв огромен, с невъобразими размери.

Може би защото козината му беше толкова дълга и гъста, че изглеждаше такъв, а може би защото беше смесица от домашни и диви породи. Червената окраска с бели ивици и ивици на опашката придаваше на котарака някакъв особен блясък. „Дядо, къде са майка ми и баща ми?“ – Варвара понякога питаше.

„Кой ги познава?“ – въздъхна дядо Макарич. „Те се мотаят някъде.“ Така въпросът за родителите на Варвара остана неразрешен.

Поне за Варвара. Тя не беше сигурна, че дядо Тимофей е нейният собствен дядо. Може би е бил някакъв далечен роднина, но не и пряк неин дядо.

Докато Варвара беше малка, тя не се замисли за това. А когато порасна, някак си я беше срам да попита. Дядо ѝ я издържаше напълно, което означаваше, че Варвара нямаше никой по-близък до нея.

Защо изведнъж да задава някакви въпроси? Едва по-късно, много години по-късно, когато Варвара вече беше възрастна жена, когато имаше свое семейство и деца, тя научи кой всъщност е бил за нея дядо ѝ Тимофей Макарич. Преди много време Макарич е бил военен. Воювал е в Афганистан.

И е имал приятел – Егор. Заедно с Егор никога не са се измъквали от неприятности. Бяха като братя.

Нищо не можеше да ги раздели или скара. Е, с изключение на любовта. И двамата се влюбиха в една млада медицинска сестра.

Тогава между двамата приятели се втурнала черна котка. И тя избра Егор. Никой не е виновен за това.

Сърцето не може да ти каже какво да правиш. Тимофей не се скара с приятеля си. Той не преследваше това момиче.

Как би могъл да я накара да го обикне, ако тя вече е обичала приятеля му? След изтеглянето на войските от Афганистан Тимофей замина за Далечния изток. Всичко това, защото не можеше да остане в родния си град. Двамата с Егор бяха съграждани.

Как щеше да живее, като гледаше тяхното щастие, тяхното семейство. Затова Тимофей Макарич замина далеч. Мислеше, че отново ще срещне сродната си душа.

Но не се получи. Тимофей Макарич не можеше да се влюби в никого. Много скоро след сватбата Егор и съпругата му имали син.

А след това и дъщеря. Тимофей се отпусна в ситуацията и престана да се интересува от семейството на приятеля си. Децата на Егор пораснаха и всяко тръгна по своя път.

Всяко от тях има свое семейство. А сега съратникът на Тимофей станал дядо. И изведнъж при Егор дойде тъжна новина…

Жената на Егор починала. И скоро той последва любимата си. Но не в това беше тъгата.

Възрастта не беше съвсем почтена, но все пак никой не може да живее вечно. Най-тъжното било, че синът на Егор се спуснал по склона. Започнал да пие много, а после попаднал в затвора.

Тимофей Макарич се оплакваше. Как е възможно това? Как можеше да бъде? Не можеше ли Егор да възпита сина си както трябва? Да направи от него мъж? Жена му го е напуснала заради друг мъж. А дъщеря им Варвара беше оставена на произвола на съдбата.

Новият съпруг на майка ѝ не искаше чуждо дете. Затова дала Варвара на по-малката сестра на съпруга си. Но не за да изпрати детето в сиропиталище.

А тя имала малко собствени деца. Варвара не се забавлявала в семейството на леля си. Тогава Тимофей Макарич я взел при себе си.

Двамата с Егор се бяха договорили още в Афганистан, още преди да срещне онази медицинска сестра, че ако нещо се случи с единия от тях, другият няма да изостави семейството на другаря си. Разбира се, уговорката се отнасяше и за родителите, да си помагат взаимно, ако нещо се случи. Родителите на Егор и Тимофей отдавна бяха починали, но споразумението си оставаше.

Затова Тимофей Макарич решил да изпълни обещанието си към своя приятел – да помогне на семейството му. Леля му с удоволствие се съгласила да даде на стареца допълнителен клан и да се отърве от сирачето с все още живи родители. Макарич продължавал да чака сина на Егор да бъде освободен от затвора и да дойде да види дъщеря си.

Може би и Тимофей щеше да иска да си я вземе, така че Тимофей нямаше да има нищо против. Все пак той е собственият му баща. Но не съм чул и дума от него.

Казват, че получил втора присъда, а после и трета. Изчезнал някъде. Или може би не е изчезнал, но със сигурност не се е нуждаел от детето.

Тогава, помисли си Тимофей Макарич, може би майката щеше да се опомни. Може би щеше да иска да види дъщеря си, когато порасне. Но тя не го направи.

Казваха, че с новия си съпруг е станала почти многодетна майка. Къде другаде щеше да иска Варвара? Ето как две непоправими души, намерили се по волята на съдбата, останаха заедно. Живеели на практика на самата граница с Китай.

Спокойно можеше да се каже, че от прозореца им се виждаше Китай. Тимофей Макарич винаги правеше бизнес с китайците. Или имаше някакъв бизнес, или нещо друго.

Варвара не се задълбочаваше в това. От дете беше чувала китайски само вкъщи. Отначало се чудеше как става така, че хората говорят толкова странно.

Сякаш движеха езиците си в устата като нас, но думите излизаха по различен начин, неразбираеми и интересни. Малката Варвара започнала да се вслушва в това, което ставало. Беше интересно.

После започна да го повтаря. После дори започна да разбира нещо. Децата бързо се приобщават към езиковата среда.

След това, в името на интереса, дядо Макарич я научи на няколко фрази и изрази. И така продължи и продължи. А когато Варвара тръгна в първи клас, сама си взе учебник по китайски от библиотеката.

И не без помощта на дядо си, разбира се. И няколко негови приятели китайци. Така тя научила китайски.

Установила, че това е изненадващо лесно. Китайците гледаха Варвара, усмихваха се с неразбираемите си изкуствени усмивки. Те потупаха дядо ѝ по рамото и казаха.

Добре, расте достоен заместник на стареца. Тогава тя щяла да заеме мястото му в бизнеса. Варвара отговори, че няма да ръководи никакъв бизнес.

Искаше да стане лекарка или учителка, още не беше решила. Китаецът се засмя и каза, че не можеш да вървиш срещу семейството. Ако главата на семейството е учител, тогава и ти можеш да станеш учителка.

Ако главата на семейството е лекар, тогава всички ще бъдат лекари. Но ако главата на семейството ръководи бизнес, тогава децата и внуците също ще ръководят бизнес. Така е в Китай – отвърна Варвара, – но при нас е различно, имаме свобода на избора.

Но китайците само се засмяха. Смееха се и се смееха, а после хвърлиха дядото на Тимофей в апартамента, където живееха с Варвара. Направиха го толкова ловко, че нито дядото, нито Варвара имаха време да мигнат с очи…

И никой не можеше да направи нищо по въпроса. Варя току-що беше навършила осемнадесет години. Сякаш китайците познаваха нашите закони по-добре от теб и мен.

Как може да не се срамувате от себе си, гадове, оплака се Тимофей Макарич. Е, добре, добре, но защо обиждате едно младо момиче, защото то тепърва ще живее. Не само че е сираче, но сега е останала и без дом.

Къде може да отиде, разбира се, сирачето е много жалко – отговори китаецът, все още усмихнат. Но бизнесът си е бизнес, нищо лично. Не се притеснявай, дядо – каза Варвара.

Ще отидем с теб в столицата. Столицата не вярва на сълзи, там ще си намерим работа и ще стигнем до върха, о, как ще стигнем. Варварушка, отивай, но аз съм вече доста стара, нямам време за столици, а ти имаш цял живот пред себе си.

И сигурно е време да се пенсионирам – каза Макарич. А къде ще се пенсионираш, ние сега нямаме апартамент. Ще отида в гората, там, където съдбата ще ме намери.

Не, няма да стане така, тогава ще те последвам в гората, ние сме едно семейство и не е редно да се разделяме в труден момент. Няма да има никаква столица, ако не дойдеш с мен. Където отиваш ти, отивам и аз, ние сме като игла и конец.

Ще имам нужда от подкрепа в столицата, ще имам нужда от близък човек, там ще се изгубя сама. Колко хора като мен напуснаха нашия град и колко изчезнаха безследно. Пламенната реч на Варвара убеди стареца и той се съгласи.

Заедно, почти за последните пари си купиха билет и заминаха почти за никъде. За да започнат нов живот от самото дъно.

Малките спестявания, които бяха останали на Варвара и дядо ѝ, бяха достатъчни, за да наемат стая в общинска квартира за два месеца. За щастие, по пътя не ги сполетяха никакви приключения, каквито биха могли да очакват нашите слушатели. Особено такива, които обикновено се показват в старите филми.

Никой не я срещнал, никой не я измамил и никой нищо не откраднал. Дори и с работа Варвара имаше късмет. Тя нямаше нереалистични надежди и прекрасно разбираше, че никой няма да я вземе нито за режисьор, нито за мениджър.

Но и самата тя не би отишла, защото нямаше никакви умения в тези области. Въпреки това работата на Варвара била доста успешна. Успяла да си намери работа като чистачка в една много добра фирма.

И, изглежда, животът започнал да се подобрява. Но имало само един проблем. Изглежда, че Варвара се е влюбила.

И то не в някого, а в изпълнителния директор. Какъв обрат. Тя не осъзнаваше какво се случва с нея.

През целия си живот, възпитавана от дядо си, тя нямаше представа какво е любов. Между тях не е имало онези интимни разговори, които се водят между дъщерята и майката, когато детето започва да преодолява любовните чувства. Понякога дори бащата, ако е добър и чувствителен, освен че е отгледал дъщеря си без майка, може да намери подходящите думи, за да говори за това романтично чувство.

Но на дядото не му хрумна да поговори с Варварушка на тази тема. Къде беше той и къде беше любовта? В живота му тя беше единствената и при това на практика безответна. Така ли се е случило? Един ден приятелят му Егор не се върна от командировка.

Имаше противоречиви сведения, че или е попаднал под обстрел в дефилето, или е бил заловен. Двамата с медицинската сестра все още не бяха сключили брак. Това се случило точно преди изтеглянето на войските в Афганистан.

Духовете все още устройвали засади, в които всеки можел да попадне. После дойде потвърждение, че Егор е мъртъв. Годеницата му беше на ръба.

Тя дори искаше да се самоубие. Тимофей Макарович я спря да го направи. Буквално я хвана на ръба на скалата.

Прекарали тази нощ заедно. Тимофей реши, че се усмихва от щастие. Тогава го обзе двойно чувство.

Изглеждаше, че е щастие, че момичето сега е с него. И в същото време смъртта на приятеля му засенчи радостта на Тимофей Макарович. Той можеше само с едно нещо да се успокои.

Че никой друг няма да обича момичето толкова силно, колкото той. Тимофей щеше да ѝ предложи брак. Дори се сдоби с пръстен, за да й предложи по някакъв немислим начин.

Оставаше само да избере момента и да каже думите. В деня, в който Тимофей най-сетне се реши, Егор се върна в поделението. Ранен, мръсен, не приличаше на себе си, но беше жив.

Момичето се втурна към него, забравило всичко на света. Тя прегърна Егор, целуна го, разплака се от щастие. Тогава Тимофей осъзна, че нямаше да е щастлив с нея.

Нямаше да е щастлив от самото начало. И когато през нощта Егор все още беше в лазарета, тя дойде при Тимофей. Ако Егор разбере, че съм била с теб – каза момичето, – кълна се, че ще те убия.

Говореше напълно сериозно. Очите ѝ блестяха от злоба и омраза. – Кълна ти се, че той никога няма да разбере от мен, че си му изневерила – отвърна Тимотей.

– Можеш да живееш спокойно. – Не съм изневерявала на Егор – каза момичето, а очите ѝ блеснаха като светкавици. В този момент Егор не беше жив.

Той умря тогава. И аз не му изневерих приживе. Това не беше изневяра, това беше отчаяние.

Разбираш ли? Никога не съм те обичала и никога няма да те обичам. Всичко, което се случи между нас, беше просто отчаяние. Разбираш ли? Забрави за мен.

Аз съм с Егор завинаги. И ти нямаш място в сърцето ми и в живота ни. Разбирам.

Никой никога не е изневерявал на никого. Тимофей повтори като заклинание. Същата вечер той реши, че ще замине колкото се може по-далеч.

Чу от общи познати за Егор и жена му. Че се оженили веднага, че им се родил син. Тимофей се зарадвал за тях.

Беше щастлив, че любимата му жена е щастлива, че единственият му приятел е щастлив. Но Тимофей не беше обичан. И какво можеше да каже на Варвара за любовта? Какъв съвет би могъл да даде на внучката си? Няма.

Той не разбираше нищо за нея. И тя не го попита. В ученическите си години Варвара не е била влюбена в никого….

Съучениците ѝ не докосваха сърцето ѝ. После имаше тази подредба с апартамента, преместването в столицата, работата. А сега и любовта.

Варвара не беше сигурна, че това е любов. Не знаеше как да нарече чувството, което изпитваше към генералния директор. Когато той се появяваше в офиса, нещата за Варвара изведнъж започваха да се объркват.

Веднъж тя изпусна подноса с чиниите, които носеше в кухнята, точно пред очите на изпълнителния директор. Няколко чаши паднаха и се счупиха. Остатъците от кафето се разляха върху обувките на изпълнителния директор.

Запазената му марка бели обувки. Да, той проклинаше. Но, както се стори на Варвара, не към нея, а към цялата ситуация.

Варвара се изчерви, побърза да избърше обувките му. Генералът започна да я вдига и да я моли да не прави такива глупости. Варвара започна да събира осколките, поряза си пръста.

Боже, какво започна тук. Всички се разбягаха из кабинета. Чуваха се странни забележки, като например, че перачката се е порязала.

Оставете прислужницата на мира, тя сама ще се погрижи за себе си. Варвара беше много наранена да чуе това. Не можеше да допусне, че хората в офиса, където работеше от шест месеца, се отнасят към нея като към човек втора категория.

Да, не е търговски директор или счетоводител. И какво от това? Та тя е само на осемнайсет години. Целият ѝ живот е пред нея.

Тя ще се промени. Ще се научи. Тя може да бъде някой друг.

Може да бъде всичко, което иска да бъде. Всички пътища и пътеки са отворени за нея. Но какво може да направи с живота си? Какви възможности имат тези, които сега я презират? В тази минута Варвара разбра.

Тя по никакъв начин не е по-ниска от тези хора, които са ѝ дали обидния прякор поломойка и дори не са си направили труда да запомнят името ѝ. Напротив, тя е много по-високо от тези хора. И въпреки това не можеше да спре да се плаши при първата поява в кабинета на генерала.

Варвара не разбираше защо този човек има такова въздействие върху нея. Григорий Ефимович. Това беше името на генералния директор на фирмата, в която работеше Варвара.

Той беше изненадващо млад. Разбира се, не съвсем зелен младеж, но дори не и мъж на средна възраст. Вероятно беше с пет години по-голям от Варвара, но поне със седем.

Тя можеше да попита някой от служителите на колко години е генералът. Но Варвара беше срамежлива по отношение на интереса си към личността му. Освен това никога не си беше намирала приятели или дружки на работа.

След онази случка с чашите и парчетата Варвара реши, че ако служителите я гледат отвисоко, тя ще гледа на тях по същия начин. Дори прекара няколко вечери, за да тренира надменния си поглед вкъщи пред огледалото. Беше смешно.

Ех, трябва да отида на театър, помисли си Варвара и изостави тази идея. Дядо Макарич също се усмихна, когато забеляза, че Варинка пред огледалото се провиква. Прилича на баба си – каза той, когато се изкашля.

Много прилича на нея. Тя беше същата, когато беше на твоите години. Весела и палава.

Разкажи ми за нея. Нямам какво да ти разказвам. Просто застани пред огледалото и се огледай.

Ще видиш сам. Дядото отговори и отново се закашля. Тук му беше лошо.

Изобщо не е добре. Варинка го видя. Тя разбра.

Но нямаше какво да направи. Или климатът тук не му подхождаше, или нещо друго. А може би просто цялата ситуация с апартамента убиваше стареца.

Но Варвара не можеше да го изпрати обратно в Далечния изток. На първо място, нямаше къде да го изпрати. Апартаментът им беше отнет от предприемчивите китайци.

И второ, къде да го остави без надзор в такова състояние. Варвара извика линейка за дядо си за трети път тази седмица. Този път лекарите настоятелно препоръчаха да го настанят в болница.

Макарич се възпротиви. Дори казал някои неприятни неща на лекарите. Но все пак отишъл.

Докато дядо беше в болницата, Варвара не си намери място. Не можеше просто да си седи вкъщи. Затова прекарваше почти цялото си време в офиса.

Там всичко се почистваше, миеше и лъскаше. И тя винаги чистеше, търкаше, пренареждаше. Варвара работеше в една фирма за недвижими имоти.

Това беше фирма за недвижими имоти. Занимаваха се с недвижими имоти не само в нашата страна, но и плавно навлизаха на чуждия пазар. По-специално си сътрудничеха с Китай.

И един ден Варвара почистваше заседателната зала. На масата бяха сложени проектите на договора. Всички чакаха китайската делегация.

Варя никога не се опитваше да навлезе в деловата страна на работата на фирмата. Нейните пътища бяха чистотата и редът. Нищо повече.

Не й се искаше да наднича и да разбере нещо. Но е трудно да не вижда очевидното. Това, което е точно пред очите ти.

Когато минаваш покрай табела на магазин, не можеш да не прочетеш името, нали? И никой не може да ви каже какво гледате. Черновите на договора бяха отпечатани на китайски език.

Варвара не говореше китайски, откакто се премести в столицата. Тя видя йероглифите и задържа погледа си. Когато прочете първата страница, тя беше искрено изненадана.

Може би не разбираше нещо поради необразоваността си. Но там имаше ясно нарушение. Подобна неточност можеше да не бъде забелязана от един обикновен човек.

Но Варя знаеше китайски почти перфектно. Тя беше сигурна, че тази неточност в текста на договора може да донесе загуби на фирмата. Трябваше да се направи нещоһттр://….

Но какво? Какво можеше да направи тя, една чистачка, по този въпрос? На кого би могла да каже за притесненията си? Никой в офиса не я приемаше сериозно, а много от тях дори открито й се подиграваха. Трябваше да се обърне директно към генералния директор, само той можеше да разбере за какво говори Варвара. Само той щеше да е в състояние да вземе волево решение.

Имаше само един проблем. Варвара се изгуби в негово присъствие, стана като някаква каша. А освен това нещо се случваше и с говора ѝ.

Тя не можеше да каже две последователни думи, мяукаше като крава и мърмореше нещо. Как щеше да съобщи за подозренията си на Григорий Ефимович? Трябваше ли да напише писмо? Така, кажи така, така и така, китайците искат да отопляват нашата фирма за прилична сума. Но не.

Докато писмото стигне до нас, договорът вече ще е подписан. А само да го подхвърлиш на главния мениджър, не е почтено. Това ще е като анонимно писмо.

Кой ще вземе на сериозно такава детинска постъпка? – Варвара, какво правиш тук? Тя чу гласа на Григорий. Варя не забеляза как той влезе в кабинета, докато тя беше погълната от мислите си. – Боже мой, помисли си Варя, той знае името ми.

Вероятно е единственият в целия офис, който ме нарича на първо име. Всички останали я наричаха просто Умивалник. Или пък всеки ден си измисляха нов обиден прякор.

– Казах, какво правиш тук, освен да чистиш? – Шпионираш? – Занимаваш се с промишлен шпионаж? Гласът на генерала изобщо не беше нежен. – Отговорете ми сега! Защо се взираш в договора? Гледайте йероглифите като непознати картини! В този момент генералът се усмихна. Трикът с грубия глас беше само шега.

Беше сигурен, че момичето от провинцията няма никаква представа какво представляват йероглифите и за какво служат. Григорий Ефимович беше в добро настроение. Предстоеше му да сключи много изгоден договор с китайците, който според него щеше да осигури работата на фирмата за много, много години.

Всъщност Григорий не беше чак толкова прословут представител на златната младеж, който не знаеше какво е истинска работа. Той започна почти като Варвара, от дъното. Със сигурност не от търкане на подове.

Образованието, което родителите му бяха дали, му позволи да си намери работа като агент в една компания за недвижими имоти. Но само като агент. Какво е агент? Това е момче за поръчки.

Отиди тук, отиди там, отиди тук. Направи това и онова. Знаете за какво става дума.

Късни показвания на недвижими имоти. В най-отдалечените кътчета на столицата. Всички имоти, които са били неудобни или непродаваеми.

Всичко се стовари върху Григорий. Защото той е млад. И да, дежури на телефона в офиса през почивните и празничните дни.

Така че Григорий Ефимович знаеше от първа ръка за работата на фирмите за недвижими имоти. И тогава се случи така, че почти едновременно родителите му починаха. Баща му почина от рак, а майка му не живя без него и шест месеца.

Въпреки че беше здрава. Просто не можеше да живее без него, това е всичко. Жадувала много и очевидно не успяла да се справи със сърцето.

Така неочаквано за себе си Григорий стана собственик на прилично състояние, което му спестиха родителите. Въпреки че през целия му живот семейството живеело макар и не бедно, но умерено скромно. Сега Григорий не можел да работи до края на живота си.

Успешно инвестираните пари носели прилични дивиденти. Но Григорий Ефимович не беше от тях. Не беше в характера му да изживее живота си от парите, спечелени от родителите му.

Той решил да ги вложи в бизнес и да увеличи капитала. За да го предаде на потомците си. Нека те също се опитат да умножат парите му.

Това бяха мислите на един млад милионер. Какво можеше да направи Григорий? Разбира се, фирмата за недвижими имоти. Тази фирма беше неговото дете, неговата работа, любов и семейство.

Той не държеше носа си високо и не се хвалеше с нея. Никой във фирмата не знаеше, че Григорий Ефимович освен генерален директор, е и собственик на това мегачудовище на пазара на недвижими имоти. Имаше един проблем в живота му.

Откъде да вземе той самия наследници, на които в бъдеще да предаде бизнеса си? Ще кажете, че това е глупаво. Той е млад. На 27 години.

Всъщност Грегъри беше по-възрастен, отколкото изглеждаше. Той вече беше на 30 години. Хороскопът му беше Козирог.

А Козирозите във всички хороскопи или се женят много рано, или изобщо не се женят. Или пък го правят много късно. Не че Григорий вярваше в хороскопите, но все по-често се замисляше за това дали ще му се наложи да прекара живота си сам? И за кого тогава се опитва? Това изобщо не е ясно.

Пак казвате, че трябва да е тъжен. Милионер, успешен бизнесмен. Но ако си подсвирне, момичетата ще дойдат като мухи на джама.

И ще си избереш която си поискаш. Да се ожениш, да имаш деца. Но ето че Григорий не искаше нито една.

Ех, трябваше тогава да се ожени за Светка, често си мислеше Григорий. В младостта му имаше една интересна история. Почти веднага след завършване на училище Григорий се влюбил в своя съученичка от университета …

Тя ли го обичаше? Въпросът беше спорен. Гриша я ухажвал, подарявал ѝ цветя и подаръци. Светлана приемаше и се усмихваше много мило.

Когато Григорий започна да разчита на романтично продължение, тя каза строго. Първо се омъжи, а след това подкарай. Да, той щеше да иска да се ожени.

Но само парите на един беден студент по онова време бяха много малко. Как да живее? Как да издържа семейството си? Той не знаеше, че родителите му имат капитал. Вероятно, ако ги беше помолил, щяха да му помогнат, нямаше да му откажат.

Но той не го е направил. И момичето успешно се омъжило за богат човек. Такава една любовна история с привкус на пари.

Оттогава, разбира се, жените и момичетата бяха при Григорий. Но той не бързаше да ги омъжва. Но и той не бързаше да се ожени за тях.

Искаше по някакъв начин да провери, да подреди, да разбере какво се крие зад душата на тези жени. И по правило всички те изскачаха да се омъжат за други. За това ли беше виновен Грегъри? Кой знае?

Може би беше. Той беше твърде придирчив, твърде придирчив. Във всеки случай, каквото и да е било и каквито и да са били причините, Григорий в трийсетте си години беше свободен и, изглежда, дори не търсеше.

Варвара затвори очи. Пое си дълбоко дъх и реши за себе си. Или сега, или никога.

Или щеше да говори открито за това, което я притесняваше в договора, или щеше да мълчи завинаги, наблюдавайки как фирмата, за която работеше, се разпада. И до края на живота си щеше да се разяжда от угризения и никога повече нямаше да посмее да се доближи до Григорий Ефимович. За секунда Варвара изведнъж си помисли, че сега в стаята са само двамата, напълно сами.

Никой не ги вижда и не ги чува. Никой не ги наблюдава, както обикновено. По някаква причина тази мисъл вдъхна кураж на Варвара.

„Григорий Ефимович, мисля, че в договора има една неточност“. Варвара изрича на един дъх. „Хайде, откога нашите миячи на паркет разбират от договори?“ Григорий се усмихна.

Варвара се почувства така, сякаш я бяха попарили с вряла вода. „Защо каза това? Затова ли каза онази гнусна дума, която я вбеси толкова много?“ „В случай че не знаеш, аз съм живял в Далечния изток. Дядо ми имаше малък бизнес с китайци.

Говоря китайски от дете и добре познавам нюансите. Ето, погледни. Тези два йероглифа по своята същност не означават нищо лошо.

Но проблемът възниква, когато са един до друг. И не просто един до друг, а точно в реда, отпечатан тук.“ „И каква е разликата? Променя ли се същността, ако смениш думите?“ Григорий не разбираше.

„В това е въпросът, йероглифите не са думи. Един и същ йероглиф, съчетан с друг, може да означава полярно различни значения. И съм сигурен, че именно при тази подредба смисълът на договора се променя далеч не в полза на фирмата.“

„Сигурен ли сте?“ „Да, сигурен съм.“ „А знаете ли, че този договор е изготвен не само от моя партньор, но и от най-добрия ми приятел? С него сме приятели още от деца. Знаеш ли, ти, глупаво необразовано момиче, че той е роден в Китай и е живял там до четиринайсетгодишна възраст? Знаеш ли, че този човек първо се е научил да говори китайски, а след това и местния език? Той все още мисли на китайски.

И ти, глупаво момиче, си видяла с един поглед с ъгъла на окото си неточност?“. Григорий започна да ръмжи. „Но аз съм сигурен!“ Варвара започна да се оправдава. „А знаеш ли в какво съм сигурна?“ Григорий я прекъсна.

„Че си уволнена. Веднага и без обезщетение.“ От очите на Варвара бликнаха сълзи при такава несправедливостһттр://….

Тя хвърли парцала, който държеше в ръцете си, право към Григорий Ефимович. По снежнобялата му риза започна да се разстила мокро кално петно. „Знаеш ли изобщо колко струва тази риза?“ „Защо казваш това, Григорий?“ „Каквото и да струва! Скоро няма да можеш да носиш такива ризи.

И вероятно изобщо няма да имаш. Защото в договора има неточност. И ще си ходиш по света“.

„Но на мен вече не ми пука.“ „Удръжте цената на ризата от заплатата ми!“ Варвара изкрещя и избяга от заседателната зала, като затръшна вратата. „Каква идиотка! Трябва да знаеш, че тази риза струваше три от твоите заплати!“ Григорий измърмори под носа си.

Беше ядосан на себе си за подобно поведение. Не разбираше защо се е държал толкова глупаво. Защо уволни момичето, което искаше да му помогне? Стоеше в средата на заседателната зала и си мислеше, че изглежда той е глупакът тук, а не Варвара.

Григорий с отвращение скъса глупавата си риза и я разкъса на парчета. „Но какво общо има тази риза с нея? Какво значение има колко струва?“ Той никога не се беше интересувал от нещата. А тук се държеше като истински глупак! „Боже, това е смущаващо! И защо се ядоса толкова?“ Григорий седна на един стол и шумно издиша.

За пръв път в живота си изведнъж му се прииска да пие. Просто ей така, без причина. Ръката му посегна към минибара за гости, но се опомни.

„Ето още една новина! Не искам да ставам алкохолик заради някакво момиче!“ „Мисля, че е време да си признаеш, че отдавна си харесал онази перачка!“ “Ами да! Каза Григорий на вътрешния си глас. „Още откакто изля остатъка от кафето върху снежнобелите ти обувки! А после се втурна да събира парчетата от евтините офис чаши. Сякаш бяха скъп кристал и можеха да бъдат спасени!“ „И какво направи ти?“ „Продължих да се съмнявам в гласа на съвестта!“ „И какво направихте?“ „Продължих да се съмнявам в гласа на съвестта!“ „Като глупаво момче, което дърпа за дупето момиче, което му харесва!“ „Ти я уволни!“ „Безумие!“ Григорий седеше в заседателната зала в някакво странно опустошение.

Вдигна отпечатания договор. Не разбираше абсолютно нищо от китайския език. Изобщо.

Както разбра, на листчетата хартия имаше някакви чертички, пръчици и тиквички, по-скоро като буболечки, които са подредени в равни редици и се готвят да тръгнат на война. Война срещу кого? Срещу него или за него? Това беше въпросът. Нямаше причина да не се доверява на партньора си.

Но какво, ако и той просто не знаеше. Много китайци сами не познават нюансите на своя език. Григорий вдигна телефона и помоли секретарката спешно да намери независим преводач от китайски език още сега.

И за предпочитане да е носител на езика. Даде задача да се разрови из цялата столица, но да има преводач в офиса веднага. Добре, да кажем, че ще мине половин час.

Григорий промени гнева си в милост. Варвара вървеше по улицата и просто открито ридаеше. Как е могъл? Защо го направи така? Тя се опита.

Искаше най-доброто. И ето я тук – неговата злобна неблагодарност. А тя все още го обичаше.

Варвара изведнъж спря насред улицата. Тя го обичаше? Не, тя го обича. В това е въпросът.

Такова просто разбиране и осъзнаване дойде внезапно в такъв неподходящ момент. Още сълзи се стичаха по лицето на Варвара под формата на градушка. Какво трябва да направи сега? Какво да прави? Какво да прави с дядо си? Как щеше да плаща наема? Къде щеше да го заведе след болницата? Варвара изпадна в паника.

Трябваше да си търси друга работа. Но не днес. Днес не беше в състояние да направи каквото и да било.

Варвара беше от момичетата, които подобно на Скарлет О’Хара щяха да помислят за това утре. Тя се прибра вкъщи и се срина на леглото си от изтощение. Днес нямаше да отиде да види дядо си в болницата.

Не можеше да му се покаже в това състояние. На сутринта Варвара се събуди от странно бръмчене в двора. Те наеха стая на първия етаж.

Винаги чуваше какво си говорят старите дами на пейката до входа, как момчетата играят футбол и други звуци от столичния двор. Тук беше невъзможно да се разбере за какво си говорят и спорят всички. Тя погледна през прозореца и видя огромен кортеж от черни джипове, подредени в двора.

Пет или повече коли. И всички те бяха паркирани пред нейната алея. Това е интересно, помисли си Варвара, при кого е дошло или за кого…

Дори не изглеждаше, че в къщата има такива яки бизнесмени или някой друг. Тя се страхуваше дори да предположи. За малко да забрави за проблемите, които се бяха стоварили върху главата ѝ вчера.

Момичето излезе навън и остана зашеметено от това, което видя. Точно пред нея стоеше Григорий Ефимович с огромен букет рози. – Варвара, съжалявам, че не знам бащиното ви име – каза той, вяло свеждайки очи, – трябва да ви помоля за прошка за моята горещина.

А също така искам да ви предложа длъжност в моята фирма – ръководител на работата с китайските партньори. Както се оказа, преводачът, когото секретарят покани, потвърди опасенията на Варвара. И наистина, ако договорът беше подписан в този вид, фирмата просто щеше да фалира.

Григорий не спа цяла нощ. Събрал целия си екип, с изключение на един приятел от детинство, и започнал разследване. И се оказа, че това е негово дело.

В бизнеса няма такова нещо като приятели. Съдружникът е щял да прецака Григорий и да забогатее от това, че е съсипал фирмата му. И нещо повече, Григорий успя да разбере, че това не е първата измама на така наречения приятел.

Освен това той имал цяла банда жители на Поднебесната империя, които от много години мамят и хвърлят гражданите на нашата страна. И както се оказа, Варвара и нейният дядо бяха станали жертви на тези измамници. Преди това в офиса той я разпозна.

И започна да дискредитира момичето по всички възможни начини и да подтиква служителите да се отнасят с нея така, че да принудят Варвара да напусне. Но това не трябвало да се случи, той нападнал неправилната. Нашите далекоизточници са яки психари.

Варвара се съгласи да работи като мениджър с Китай. Но при две условия. Първо, че ще бъде наказан самият китаец, който е лишил дядо ѝ от апартамента му.

И второто условие е Григорий да отиде на среща с нея. И да, тя не обича рози. Прекалено е фантастично.

Харесва маргаритки. Обикновени полски маргаритки, набрани от собствените ѝ ръце. И така, ето ви.

Григорий трябваше да се опита да запознае небрежните китайци, водени от бившия му приятел, с истинската мафия. Не, не, не, не се притеснявай, моля те. Никой не е убил никого и дори не се е търкулнал в асфалта.

Тези лоши времена са отминали. Сега всички правеха нещата по съвсем различен начин. Само че китайците трябваше дълго и упорито да се извиняват на Варвара и дядо ѝ.

Да плати за лечението му, а в същото време да даде на момичето луксозен двустаен апартамент в центъра на столицата. Това е всичко, което може да се каже. Варвара отива на среща с Григорий Ефимович.

Тя се притесняваше не на шега. Това беше първата ѝ среща. Не знаеше как да се държи и нямаше кого да попита.

Дядото определено нямаше да ѝ бъде съветник. Какво да прави? Какво да прави? Защо поиска да отиде на тази среща? По-добре щеше да е, ако всичко си останеше така, както си е, помисли си Варвара.

А самата тя отиде и се разтрепери като лист от трепетлика. Григорий я чакаше на уреченото място. В ръцете си държеше огромен букет маргаритки…

От пръв поглед си личеше, че не са купени, а полски. О, Боже мой, трябваше да се разрови цялата нива, за да се съберат толкова много цветя. Не е толкова лесно да откъснеш маргаритки – каза Григорий и показа на Варвара ръката си.

Тя беше надраскана и цялата зелена. Затова ги обичам, че са като нас, далекоизточниците. Силен ствол и пръчка вътре – каза Варвара.

Двамата се ожениха след шест месеца от връзката си. Това беше най-красивата двойка, която можеше да си представите. Нежна и добра Варвара.

Смелият и решителен Григорий. Да, той беше малко повече от десет години по-възрастен от нея. Какво толкова? Наистина ли възрастта има значение, когато става дума за любов? Варвара дари съпруга си с три прекрасни момчета.

Надежда и подкрепа в бъдещия му живот. Винаги ще има на кого да предаде бизнеса си, фирмата си и постиженията си. А преди една година, когато най-малкото от момчетата започна първи клас, Варвара роди дъщеря.

Тя все още се смееше. Достатъчно ти е било да имаш три момчета. Аз родих момиче за себе си.

Дядо Тимофей Макарович все още успяваше да разглези правнучката си, макар и не за дълго. За голямо съжаление на Варвара той не видя дъщеря си да ходи в първи клас. Макарич умря тихо и спокойно, в леглото си, в прегръдките на Варя.

„Помниш ли, че ти разказах за моя приятел Егор?“ – попита той внезапно Варя. – „Спомням си. Знам, че съм негова внучка, ти ми каза.

– Каза Варя и отми с ръка една сълза. – Не, Варя, ти си моята внучка. Моя собствена.

Съвсем истинската. Когато мислехме, че Егор е убит, аз случайно бях с годеницата му. Да, непростима, почти вероломна постъпка, но аз я обичах.

А после, години по-късно, защо се ожениха толкова набързо? Тя беше бременна. Бременна от мен. Най-големият син на Егор всъщност е мой син.

Така че, Варике, ти си моя. Моята истинска внучка. Моя собствена.

Никога не съм се съмнявала в това. Тя прегърна дядо си и известно време седяха в мълчание. После Варяка забеляза, че той е отслабнал.

Помисли си, че старецът е заспал. Щастлива, почти блажена усмивка докосна лицето му. Той си отиде спокойно, с чисто сърце, с чиста облекчена душа.

Най-накрая беше разкрил истината на внучката си. Погребаха го в едно от столичните гробища, редом с други ветерани от Афганистан. Веднъж, посещавайки гроба на дядо си, тя видяла огромна червена котка, която седяла точно на гроба му.

„Дормедонд, ти ли си?“ – избухна Варвара. „В никакъв случай!“ Когато китайците ги изгонили от апартамента, никой там не се интересувал от котката. Варвара не знаеше къде е отишла.

Сякаш котката беше изчезнала. Заминал е някъде, въпреки че са го търсили. „И ето ни! Може ли една котка наистина да живее толкова много години?“ Варвара беше озадачена.

Котаракът мяукаше шумно и влезе в храстите. Варвара никога повече не го видя. Може би това беше някоя друга котка? А може би си го е представяла.

Минали няколко години след смъртта на дядото на Тимофей. Варвара подреждала нещата си и изведнъж решила да си направи ДНК тест. Не знаеше защо иска да го направи.

На стария гребен на дядо ѝ имаше няколко негови косъма. Разказът на Макарич за това, че баба ѝ забременяла от един мъж и набързо се омъжила за друг, ѝ се стори див. Резултатът беше отрицателен.

Макарич не можеше да е собственият ѝ дядо. Най-вероятно той просто си беше измислил всичко това, за да озари по някакъв начин живота си. За да умре с надежда.

А може би наистина е вярвал, че любимата му жена, поддала се някога на слабостта му в моменти на скръб и отчаяние, е родила от него дете. Любовта е такава. Но Варвара все още слабо разбираше любовта.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.