Докато трактористът ореше полето, той с изненада забеляза вълча глутница

Преглеждания: 34

Тази история се случи в нашия квартал преди няколко години и влезе в заглавията на вестниците в цялата страна. Не мога да кажа, че тя имаше положителен оттенък, но все пак има върху какво да се замислим. Тези същества ли са това, което наричаме животни? И достатъчно ли е да са изправени и да могат да говорят, за да ги наречем човешки същества? Беше ранна пролет, когато нивите се подготвят за сеитба.

Когато трактористът орял полето, с изненада забелязал, че вълча глутница заобикаля някаква неразбираема дъсчена кутия… Той се вгледал по-внимателно и се изпотил!
Трактористите излизали на полето след дългата зима, за да изметат подготвената обработваема земя, да наситят земята с кислород и да я подготвят за наторяване на почвата. Артьом, здрав възрастен мъж, който цял живот беше живял в селото и имаше голямо семейство, работеше на своя Беларус наравно с всички останали. С привично движение той закрепи овена на ремаркето и отиде на полето. Взе най-крайния парцел, който се намираше в непосредствена близост до гората. Това е добре, помисли си Артьом, по-малко хора, повече кислород.

Още от дете Артем не обичаше особено обществото, харесваше му самотата и тишината. И само в семейството си, където освен съпругата си имаше две дъщери, една ученичка и един син-дошкаленок, той сякаш успя да се отвори напълно. Често, играейки с децата, той забравяше себе си и беше щастлив като дете, смееше се весело и измисляше нови забавления заедно с тях.

Жена му дори понякога го ревнуваше, като казваше: „Изглежда, че обичаш само тях, а с мен не е така, студено или нещо подобно“, на което той мълчаливо я прегръщаше, притискайки я до себе си. Пристигайки в парцела си, Артьом реши да изпуши малко цигара преди работа.

След като изключи трактора си, той излезе навън. Миришеше на свежест, такава свежест, каквато се случва само в началото на пролетта, когато снегът току-що се е стопил и земята е наситена с разтопена вода, набира сила и е готова да даде живот на нови растения. Мъжът се огледа наоколо. „А, добре!“ – помисли си той. „И какво по-хубаво от това, едно към едно, със земята, със слънцето, с природата?“ „О, не, не мога да разбера тези градове с техните задушни тесни офиси, които винаги бързат за някъде и винаги закъсняват навсякъде.“

Така си мислеше Артьом, докато скачаше обратно на работното си място и запалваше двигателя на трактора си. Той излезе на обработваемата земя, спусна тарана и се приготви вече да дава газ на железния си кон, когато изведнъж странни звуци привлякоха вниманието му. „Какво е това?“ – помисли си Артем. „Вълци ли вият, или какво? И от какво изведнъж?“ Той се заслуша, навеждайки се през отворената врата на трактора. „Наистина, звучи като вълци. Хм, всичко това е странно.“ Човекът в разпръснатото облекло зае работното си място и натисна педала, давайки на трактора обороти.

Тракторът изръмжа и изпусна облак син дим и повлече широкия таран след себе си, оставяйки гладка следа от разрошена земя. Като мина покрай един участък от гората, той стигна до поляна, която се вклиняваше в гората в клин – равна площ, на която вече нямаше нищо друго освен изсъхнала миналогодишна трева.

Но тогава мъжът видя нещо, което не беше виждал никога през живота си, а и едва ли някой го е виждал. Цяла глутница диви вълци се беше събрала на тази поляна посред бял ден. Някои от тях виеха неудържимо, като мятаха муцуни нагоре и нетърпеливо се премятаха от лапа на лапа. Други подсмърчаха по някакъв странен предмет, който приличаше на черно кубче, но всички те явно искаха да привлекат човешкото внимание.

Артьом спря своя Белорус, като искаше да разбере какво става. Без да изключва двигателя, мъжът се изкачи на стъпалото на трактора и се вгледа във вълчата глутница. Вълците, осъзнали, че са забелязани, започнаха да се държат още по-странно. Те нададоха вой, бягайки по-близо до трактора и отново се върнаха към странния предмет. Някои от тях остъргаха куба с лапи и дори го захапаха със зъби, оставяйки бели ивици. Артем неведнъж в живота си беше срещал вълк в гората и винаги се бяха разделяли мирно.

Знаеше, че един вълк не би нападнал без причина, а тези имаха причина. Но не за нападението, а за това странно поведение. Мъжът изскочи от кабината на трактора и застана до него, очаквайки следващите действия на вълчата глутница. Вълците, като видяха, че са получили своето, спряха да вият и дори много от тях се успокоиха.

И само най-упоритите от тях продължиха да разкъсват и хапят това странно кубе. Осъзнали, че човекът иска да се приближи, хищниците един по един започнаха да се топят в горския простор. И ето че последната сива опашка проблясна между храстите и изчезна, сякаш никога не е била там.

След като изчака още малко време и взе в ръцете си машината за редактиране, мъжът започна да се приближава към неидентифицирания обект. Артем вече разбра, че това е сандък, грубо изработен от различни дъски. Но откъде е дошъл и какво е съдържал, тепърва предстоеше да се установи. Той се приближи до сандъка, като все още гледаше към гората, в случай че нашите сиви приятели поискат да се върнат. Но скоро забрави всичко за вълците, когато чу от кутията да плаче дете. Как? Какво? Как плачът прониза мъжа до сърцето.

Той надникнал през пукнатината и видял, че над нея лежи съвсем малко дете. Изглежда, то току-що се било събудило и започнало да крещи. Артем, пъхнал еректора между дъските, го натисна. Дъската, заедно с пироните, доброволно поддаде, излизайки от мястото си. Мъжът сграбчи разхлабената дъска и я изтръгна с едно движение. Каква била изненадата му, когато на дъното на кутията видял не едно, а две деца наведнъж. Изглеждаха на не повече от шест месеца, бяха увити в някакви парцали и най-вероятно, ако мъжът не ги беше забелязал и не беше минал покрай тях, щяха да измръзнат до смърт.

В гърлото на мъжа се сви буца и в очите му се появиха сълзи, когато взе тези бебета в ръцете си. Той се опита да не плаче. „Кой ви прави това?“ Той безрезултатно попитал бебетата, но те само му се усмихнали и протегнали малките си ръчички. Мъжът сложил децата в кабината на трактора и след като оградил с кордон овена, потеглил към селото. Погледнал още веднъж в посока на гората и си казал. „Благодаря ти, сиво, ако не беше ти, нямаше да живея тази троха“. „Днес няма да мога да си оправя парцела“, помисли си мъжът, насочвайки трактора си към пътя, водещ към селото. Ето какво ще изкрещи бригадирът. „Но нищо, животът е по-важен“ – реши Артем, като погледна хъркащите на седалката деца.

Артем спря трактора си близо до медицинския център в селото. А когато местните фелдшери видяха находката на момчето, бяха изненадани и възмутени. Разбира се, обадиха се в полицията и само след половин час цялото село знаеше какво се е случило с необщителния Артем на обработваемата земя. Полицаят дълго измъчвал тракториста с въпроси за това как е намерил децата. Очевидно той не можеше да повярва напълно на историята с вълците. Те дори пътували заедно до това място за проверка, за да документират думите на нашия герой.

И действително, криминалистът, извикан от града заедно с оперативната група, потвърди, че следите, намерени на мястото, принадлежат на вълци. Изобщо, много скоро стана възможно да се установи как и откъде са се появили тези братя близнаци. Оказа се, че те са били подхвърлени там заедно със собствената си майка, която живеела в съседно село на няколко десетки километра. Жената водела нравствен и разпуснат начин на живот и, както се оказало, смятала, че няма нужда от тези деца. И заедно със съседа си решили да извеждат децата през нощта и да ги оставят там, където според тях със сигурност щели да бъдат намерени.

Макар че кой щеше да ги намери насред едно чисто поле извън селото, нито тя, нито съдружникът ѝ можеха да обяснят. Но почти се изненадаха, когато чуха, че са намислили да сложат децата в кутия, така че нито вълците, нито кучетата да могат да им навредят. Ето това е вид родителска грижа. А Артем, трактористът, който открил близнаците в полето, се е променил много оттогава. Изглежда, че той се е привързал още повече към децата, прекарвайки цялото си свободно време с тях. След известно време по своя лична инициатива организира детски кръжок на авиаторите и конструкторите, където, събрали всички деца от селото, заедно конструират модели на самолети и коли.

Да, и аз забравих да ви кажа, а вие сигурно няма да се изненадате да чуете, че съвсем скоро семейството на Артьом се сдоби с ново попълнение. Той има още двама сина близнаци наведнъж. Да, да, като мислеше дълго и упорито да говори със съпругата си, те все пак решиха да осиновят изоставените бебета. Артем не можеше да постъпи по друг начин. Още от момента, в който ги видя за пръв път, откъсвайки една дъска от злополучната кутия, те паднаха в душата му.

Сънуваше ги нощем, а през деня не излизаха от ума му. Където са трима, там са петима – решиха те, като взеха близнаците от сиропиталището. И не се знае как щяха да се развият нещата, ако не беше онази вълча глутница, която усилено се опитваше да привлече човешкото внимание. Та помислете след това кой наистина е човек и кой е животно.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.