реклама

Богат арабски шейх обяви, че ще си избере съпруга, като измери талията ѝ. Стотици жени се явиха на изпитанието, без да знаят каква мярка търси той. Но когато пред него застана млада жена с пищни форми, се случи нещо, което никой в залата не очакваше… 😩😱
Шейх Адам беше на четирийсет и две години. Притежаваше няколко големи компании, живееше в огромен дворец и беше сред най-богатите хора в страната.
Все още беше ерген. Роднините му непрекъснато го запознаваха с дъщери на заможни семейства, но той все намираше повод да отклони поредното запознанство.
Една вечер на семейната трапеза майка му отново отвори дума за женитба.
— Адам, отдавна ти е време да създадеш семейство. Толкова момичета срещна. Нима нито едно не ти хареса?
Той се замисли и неочаквано се усмихна.
— Добре, мамо. Ще се оженя. Искам обаче жена ми да е необикновена.
На другата сутрин прислужниците разгласиха, че шейхът кани в двореца всички неомъжени жени, които желаят да станат негова съпруга. Условието беше само едно. Всяка трябваше да му позволи да измери талията ѝ. Адам обаче отказа да каже каква обиколка смята за идеална.
Мълвата бързо обиколи града. Едни бяха убедени, че шейхът харесва много слаби жени. Други залагаха на пищните форми. Някои момичета дори започнаха строги диети с надеждата да свалят няколко сантиметра преди срещата.
В уречения ден пред портите на двореца вече чакаха десетки жени. Бяха облекли скъпи рокли, бяха подбрали накитите си и се бяха погрижили за прическите си.
Адам седеше на позлатено кресло в голямата зала. До него стоеше помощникът му с тетрадка, в която да записва мерките.
Първа пристъпи висока руса жена в златиста рокля. Усмихваше се уверено, докато шейхът обвиваше шивашкия сантиметър около кръста ѝ.
— Шейсет сантиметра, господине — обяви помощникът.
Адам кимна спокойно.
— Благодаря. Нека влезе следващата.
Усмивката ѝ угасна и тя отстъпи встрани. След нея дойде друга красавица с още по-тънка талия. И този път шейхът с нищо не показа дали резултатът му допада.
Така изминаха близо два часа. Адам измерваше, помощникът записваше, а жените все така нямаха представа какво очаква от тях. Някои вече притеснено гълтаха корема си. По-смелите направо го питаха колко сантиметра търси. Той само се усмихваше.
Последна в залата влезе Елена. Беше на двайсет и осем години и работеше на рецепцията в малък хотел. Беше дошла по молба на своя приятелка, която също реши да участва.
Елена беше видимо по-пълна от останалите жени. Носеше семпла рокля в цвят бордо, която много ѝ отиваше. Докато вървеше към креслото, няколко от участничките се разсмяха тихичко.
— Дали ще му стигне сантиметърът? — прошепна една от тях.
Елена я чу, но не отвърна.
Адам я погледна внимателно.
— Ела по-близо. Сега ще видим какъв е твоят резултат.
Той взе лентата и посегна към талията ѝ. В този миг Елена направи крачка назад. А от онова, което последва, дори шейхът остана като вкаменен. 😳😱
Продължението 👇👇
— Моята талия вече сте я измерили, господине. Вчера, в шест и половина. Тогава бяхте в хотела ни. Само че, доколкото си спомням, носехте златиста рокля.
Някой се изсмя. Жената, която първа беше застанала пред креслото, се обърна към вратата.
— Почакай, Ива — каза Елена. — Нали затова ме доведе? Каза, че ако се уплашиш, трябва да го направя вместо теб.
Смехът секна. Елена извади от джоба на роклята си сгъната разписка и я подаде на шейха. Върху нея с почерка на Ива пишеше „Получени 300 евро за предварително измерване и одобрение“. Под сумата имаше отпечатък от дворцовия печат.
— Поканата ми беше безплатна — каза Адам.
— Знам. Аз работя на рецепцията. Виждах кои момичета влизат в наетата зала и кои излизат разплакани, защото парите не им стигат. Снощи влязох и аз. Платих, за да получа това листче. Тогава приятелката ми най-после ми каза за кого събира парите.
Помощникът до креслото затвори тетрадката си.
— Господине, позволете да поговорим насаме.
Адам протегна ръка.
— Дай ми тетрадката.
Вътре, до всяко име и всяка обиколка, с молив беше нанесена сума. Срещу няколко имена имаше само по едно тире.
— А тези момичета? — попита Адам.
— Те дължат остатъка — отвърна изведнъж Ива. — Казвахме им, че могат да го донесат и след изпитанието. Едно от тях ми остави обеци.
Младата жена, която се беше пошегувала дали лентата ще стигне, вдигна глава. Ушите ѝ бяха голи.
— На баба ми са — прошепна тя. — Обещахте ми, че ще си ги взема тази вечер.
Ива бръкна в чантичката си, но пръстите ѝ така трепереха, че не успя да отвори закопчалката. Елена ѝ помогна. Двете дребни обеци лежаха на дъното, увити в касова бележка от хотелското кафене. Ива ги върна на момичето и остана пред него с празна ръка.
— На колко от тях обеща, че аз лично съм ги одобрил? — попита Адам помощника си.
— На всяка, която попита. А и какво друго да им кажа? Дойдоха при мен, защото вие отказахте да им отговорите.
Шейхът погледна лентата, която още държеше. Едва сега разбра защо първата жена се бе усмихвала така уверено на своите шейсет сантиметра. Продал ѝ беше тази увереност човекът, който от петнайсет години седеше от дясната му страна.
— А ти, Ива? И на теб ли взе пари?
— Не. На мен ми плащаше. По двайсет евро за всяка, която доведа. Днес трябваше да изляза първа и да изглеждам доволна. — Тя преглътна. — Когато момичето свали обеците си, можех да ѝ кажа да си ги прибере. Вместо това намерих хартия, за да ги увия.
Адам нареди тетрадката и разписките да бъдат предадени на полицията. Помоли всяка от жените да провери каква сума е записана срещу името ѝ. Ива сама издърпа стол до вратата, седна и започна да записва имената на онези, които бяха плащали в хотела. Някои я подминаваха с мълчание. Тя остана, докато мина и последната.
Елена също понечи да си тръгне.
— Чакай — спря я Адам. — Така и не казах каква съпруга се надявах да намеря.
Тя се обърна.
— Мислех, че поне една жена ще отмести ръката ми и ще ме попита с какво право я преценявам така. Ти го направи. Ще вечеряш ли с мен?
До този миг Елена му се беше сърдила единствено заради Ива. Сега погледна към вратата, през която почти два часа бяха влизали жени, всяка убедена, че трябва да отгатне нечие чуждо желание.
— А онази, която е искала да ви откаже, но не е посмяла пред толкова хора? — попита тя. — Или момичето, което просто ви е харесвало и е дошло да се запознае с вас? Какво научихте за тях, господине?
Адам отвори уста. За нито една не успя да каже нещо повече от число.
— Благодаря за поканата — каза Елена. — Тази вечер ще остана с приятелката си. Обещах ѝ, че няма да влиза сама в полицията.
Няколко седмици по-късно парите бяха върнати. Ива даде показания и предаде целия си дял, включително двайсетте евро, които беше получила за собствената си приятелка.
Вечерта след последното плащане на рецепцията пристигна плик от двореца. Елена позна печата. Вътре имаше една снимка от деня на изпитанието. На нея се виждаше момичето, което вземаше обеците си от ръката на Ива. Отзад, с нейния почерк, пишеше:
„Днес сложих обеците на баба. Пазех ги за деня, в който някой ще ме поиска. Накрая ги сложих, за да отида на кафе. Елена, извини ме за онова, което казах, когато влезе. Знам, че ме чу.“
Елена подпря снимката до телефона на рецепцията. От всички жени в онази зала точно от тази най-малко беше очаквала писмо. И точно на нея искаше да отговори.
„Чух те — написа тя. — В неделя съм свободна. Хайде този път да пием кафето заедно.“
Бележка от редакцията: Историята е художествена. Имената и част от детайлите са адаптирани за българските читатели. Продължението е авторска измислица.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



