реклама

Четирима боксьори обградиха Жана в пустия парк. Когато единият скъса жилетката ѝ, а другите я задържаха, тя си помисли, че никой няма да я чуе…
Ива излезе усмихната от кабинета на директора. Като награда за добрата ѝ работа фирмата ѝ подаряваше почивка в хубав санаториум във Велинград. Още не можеше да повярва на късмета си. Кога за последно беше ходила някъде само за да си почине? Дори не помнеше.
Вкъщи набързо стегна куфара. От вълнение почти не спа, а сутринта се събуди преди будилника. В девет и половина колата вече я чакаше. Когато пристигна и видя добре поддържаните сгради, парка и фонтаните, настроението ѝ стана още по-хубаво.
Щеше да дели стаята с жена приблизително на нейната възраст. Съквартирантката ѝ се усмихна и се представи като Жана. Двете лесно се разговориха. Обядваха заедно, отидоха на процедури, а вечерта решиха да отпразнуват запознанството си с бутилка вино.
Бяха изпили по една чаша, когато Жана изведнъж замълча.
— Знаеш ли, навремето бях съвсем различна. После ми се случи нещо.
Ива я погледна внимателно. След кратко колебание Жана започна да разказва.
В училище я смятали за най-хубавото момиче, но на нея не ѝ било до гаджета. Докато приятелките ѝ се влюбвали и бързали за срещи, тя предпочитала да заляга над уроците. Тъкмо това, изглежда, накарало Алекс да се заинати. Бил с няколко години по-голям, тренирал бокс и бил свикнал да получава каквото поиска.
Отначало ѝ носел цветя. После започнал да я пресреща и да настоява да поговорят. С всеки отказ се ядосвал повече. Жана научила, че и момчетата, с които дружал, тренират бокс. В квартала хората ги познавали и гледали да ги избягват.
Един ден Алекс отново я причакал с букет. Жана решила този път да му го каже така, че да не остане място за съмнение.
— Между нас нищо няма да има. Не те харесвам по този начин.
Била сигурна, че най-сетне ще я остави на мира. Същата вечер обаче, докато се прибирала през парка, чула стъпки зад себе си.
Обърнала се. Бил Алекс. С него вървели още трима.
Когато я обградили, Жана разбрала, че не са дошли да си приказват. Алекс я сграбчил, а останалите не ѝ позволили да се отскубне. Опитала се да извика, борила се, но срещу четиримата нямала сили.
Жана разказваше тихо и равно. На Ива ѝ ставаше все по-тежко да я слуша.
— Знаеш ли какво си мислех тогава? Че колкото и силно да викам, никой няма да ме чуе.
Помнела как я гледал Алекс. Сякаш можел да направи с нея каквото си поиска. Докато другите я държали, той дръпнал жилетката ѝ и я скъсал. Когато отново се опитала да извика, я ударил. Вече ѝ притъмнявало пред очите, когато съвсем наблизо се разнесли викове. Някой тичал към тях и крещял да оставят момичето.
Четиримата се стреснали. Явно било достатъчно да разберат, че някой ги е видял. Пуснали я. Преди да си тръгне, Алекс се навел толкова близо до нея, че и след години Жана помнела гласа му.
— Само да си посмяла да кажеш на някого…
Тук Жана прекъсна. Беше пребледняла. Ива остави чашата си.
— И после? — тихо попита тя.
Жана вдигна очи. От усмивката, с която я беше посрещнала сутринта, нямаше и следа.
— После все пак се прибрах. Само че вкъщи вече ме чакаха…
👇 Продължението . 👇
Какво чу Лора
— На масата в кухнята седеше майка ми. А срещу нея, на стола, на който винаги сядах аз, беше Алекс. Пиеше вода от моята чаша.
Беше стигнал пръв. Жана бе заобиколила парка по осветените улици, а той бе отишъл право у тях. Познаваше майка ѝ. Не за пръв път идваше да пита дали Жана си е вкъщи.
— Радке, виждаш ли за какво ти говоря? — казал той, щом видял скъсаната жилетка. — Добре че минахме оттам.
Майка ѝ станала. По бузата на Жана вече личал ударът. Алекс обяснил, че четиримата с приятелите му прогонили някакъв мъж, но Жана била толкова уплашена, че побягнала и от тях.
— Кажи ѝ, Жани. Да не се тревожи жената.
От малка Жана не понасяла да я наричат Жани. От него никога не го била чувала. Но в собствената ѝ кухня, пред майка ѝ, името прозвучало така, сякаш двамата отдавна си имат свои тайни.
— Мамо, може ли да му кажеш да излезе?
Алекс се надигнал заедно с чашата, сякаш смятал само да се премести в другата стая. Майка ѝ отворила входната врата и останала до нея, докато той не оставил чашата и не си тръгнал. После седнала до дъщеря си.
— Искаш ли да ми разкажеш?
Жана успяла да каже само, че не е имало друг мъж. Това стигнало. Майка ѝ взела палтото си, помогнала ѝ да облече нейното и двете отишли първо в спешното, а после в районното.
Там ги чакала гимназистка с ожулено коляно. Жана я познала още от вратата. Казвала се Лора и учела в съседния клас.
— Ти ли викаше? — попитала я.
— Аз. Паднах, като хукнах към теб. Докато стана, всички бяхте изчезнали.
При вида на Лора Жана за първи път същата вечер поискала майка ѝ да я остави сама.
— Имаше нещо, което не можех да кажа пред мама — призна тя на Ива. — Преди два месеца Лора беше подала оплакване срещу същия този Алекс. Беше я притиснал до стената зад физкултурния салон. Аз излязох от съблекалнята и го видях. Дори изпуснах ключа си. Алекс ми го подаде и аз си тръгнах с него в ръка. Така и не попитах Лора добре ли е.
На другия ден директорката повикала Жана. Лора била посочила името ѝ като свидетел. Трябвало само да каже какво е видяла.
— А аз казах, че като съм излязла, двамата просто си говорели. Страхувах се от него. После се върнах в клас и си извадих учебника, сякаш нищо не беше станало. На Лора никой не повярва.
В коридора на районното двете момичета дълго мълчали. Накрая Жана седнала до нея.
— Позна ли ме в парка?
— Да.
— И въпреки това хукна към мен?
Лора я погледнала озадачено.
— Ами че ти викаше, Жана.
Повикали ги една по една. Лора разказала какво е видяла на алеята. Когато дошъл нейният ред, Жана описала нападението и посочила четиримата. Полицаят вече прибирал листовете, когато тя го помолила да извади още един.
— Искам да кажа какво видях зад физкултурния салон.
Този път разказала всичко. Включително как Алекс се навел да ѝ подаде ключа, докато Лора още стояла притисната до стената.
Месеци по-късно момичетата дали показания и пред съда. Алекс бил осъден за нападението в парка. Жана поднесла извиненията си на Лора и пред директорката, пред която навремето я била оставила да изглежда като лъжкиня.
— Прости ли ти? — попита Ива.
— Тогава ли? Не. Каза, че още я боли. След училище замина в друг град. Минаха двайсет години, преди пак да чуя гласа ѝ. Обади ми се вчера.
Това обясняваше защо жена, която сутринта се смееше с такава лекота, вечерта бе решила да разкаже всичко на почти непознат човек.
— Попитах я как е. Тя отвърна, че е добре, и ми даде да разбера за какво звъни. Дъщеря ѝ била на шестнайсет. Видяла как едно момче тормози нейна съученичка. Утре трябвало да разкаже за случилото се в училище. Но казала на майка си, че я е страх. Лора ме попита дали бих поговорила с нея.
— Защо точно с теб?
— И аз това я попитах. Каза ми, че дъщеря ѝ вече знаела какво е да си на мястото на Лора. Искала да чуе и какво е да си тръгнеш с ключа в ръка.
Телефонът на нощното шкафче светна. Жана го взе и този път ръката ѝ не трепна.
— Ало? Здравей. Майка ти ми каза, че се страхуваш.
Ива тихо излезе на терасата. Докато затваряше вратата, чу Жана да казва още нещо.
— И мен ме беше страх. Искаш ли да ти разкажа за първия път, когато можех да помогна?
Това е художествен разказ. Имената, героите и обстоятелствата са художествено пресъздадени. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



