реклама

Един милиардер решил да си избере съпруга, като види единствено краката на жените, дошли да се запознаят с него. Сред двайсетте красавици имало дъщери на влиятелни семейства, но когато най-сетне посочил една от тях и тя свалила белия чаршаф, той застинал. И през ум не му било минало кой се крие под него. 😨
На трийсет и пет години Даниел Велев вече имаше няколко строителни фирми и скъпи хотели. Сам беше спечелил състоянието си. Работеше много, рядко си позволяваше почивка и отдавна мечтаеше за семейство.
През последните няколко години обаче две негови връзки се бяха провалили. И двете жени в началото го уверяваха, че го обичат, а после се оказваше, че повече ги интересуват парите му.
След втората раздяла Даниел реши, че следващия път ще подходи другояче.
Една вечер, докато вечеряше с управителя си, му каза:
— Искам да се оженя. Само че този път трябва да съм сигурен, че жената до мен ще обича мен, а не парите ми.
— И как смятате да го разберете? — учуди се управителят.
— Хрумна ми нещо. Покани в имението двайсет неомъжени жени. Само не им казвай как ще избирам.
Седмица по-късно в просторната зала на имението се събраха двайсет млади жени. Сред тях имаше модели, дъщери на заможни предприемачи и момичета от обикновени семейства, които мечтаеха да се омъжат за богат мъж.
Всички бяха дошли с красиви рокли, скъпи прически и грижливо положен грим. Даниел обаче дори не пожела да види лицата им.
В средата на залата бяха издигнали дълъг висок подиум, украсен със златисти орнаменти. На всяка жена подадоха по един голям бял чаршаф и я помолиха да се покрие от главата до средата на прасците. Когато се наредяха на подиума, щяха да се виждат само краката им.
— Ще избера бъдещата си съпруга по краката ѝ — обясни спокойно Даниел. — Имената и лицата ви засега ще останат тайна за мен.
Никоя не възрази. Някои дори се зарадваха. Доста от тях преди срещата бяха дали немалко пари за педикюр.
Щом всички заеха местата си, Даниел влезе в залата. Тръгна бавно покрай подиума, спираше пред всяка участничка, оглеждаше краката ѝ и продължаваше нататък.
Първата имаше дълги, стройни крака и безупречно лакирани в червено нокти. Втората беше с нежна кожа и тънка златна верижка около глезена. Третата носеше скъпи сребристи сандали.
Даниел ги подмина.
Почти в края на редицата нещо го накара да спре. Жената пред него имаше суха кожа и мазоли по петите. Ноктите ѝ бяха късо подрязани, без капка лак.
Той дълго се взира в краката ѝ. После вдигна глава.
— Избирам нея.
Из залата се разнесоха изненадани възгласи.
— Господин Велев, моля ви, изберете друга — намеси се един от охранителите. — Вие не знаете кой стои пред вас!
— Тъкмо затова го направих така — отвърна Даниел.
Подаде ръка на жената и я помоли да слезе от подиума. В онзи миг още нямаше представа кого е избрал. А когато тя свали белия чаршаф и той видя лицето ѝ, остана като вкаменен. 😱😳
Продължението 👇👇
— Яна?
Тя сгъна чаршафа и го остави на подиума. Пръстите ѝ още имаха онзи навик да изравняват краищата на плата. Така сгъваше и покривката в малкия апартамент, в който двамата някога вечеряха на разгъваща се маса.
Яна беше първата от двете жени, за които Даниел разправяше, че са искали само парите му.
— Как влезе тук?
— С покана. Твоят управител ме покани по име. Ти сам си му казал да не ти показва списъка.
Охранителят пристъпи към тях. Беше Стефан, един от първите работници на Даниел. След като коленете му се съсипаха по строежите, Даниел го беше взел на по-лека работа.
— Аз я помолих да дойде — призна той. — Мислех след вечерята да я приемеш насаме. Като я посочи пред всички… уплаших се какво пак ще кажеш за нея.
Яна извади от джоба на роклята си сгънат лист. Даниел позна карираната хартия. Беше от тетрадката, в която водеха сметките за първия му строеж.
— Помниш ли колко пари ти поисках, когато се разделихме? — попита тя.
— Дванайсет хиляди евро.
— А помниш ли чии бяха?
Една от жените зад тях свали чаршафа от главата си. Даниел я видя с крайчеца на окото си. Можеше да помоли всички да излязат. Пред собствените си гости обаче току-що беше заявил, че иска да разбере що за човек стои пред него.
Разгъна листа.
Долу стоеше неговият подпис. Над него с почерка на Яна бяха записани осем имена, а срещу всяко — сума и дата.
Спомни си онзи петък. Инвеститорът бавеше плащането, а хората му чакаха заплатите си вече втори месец. Стефан седеше на стълбите пред офиса и се чудеше какво да каже вкъщи. Тогава Яна отиде до банката и изтегли парите, които беше получила от продажбата на гарсониерата на майка си. До вечерта и осемте семейства си получиха заплатите.
— Твои бяха — каза Даниел.
— Три години чаках да ми ги върнеш. Поисках си ги чак когато седнахме да поръчваме цветята за сватбата. Помниш ли какво каза ти на цветарката?
Това помнеше най-добре. Цветарката чакаше с молив в ръка. За да не се изложи пред непозната, той се беше засмял и беше подхвърлил: „Моята годеница и пред олтара ще ме накара да подпиша разписка“.
Цветарката също се засмя. Яна си взе палтото. После му върна пръстена по куриер.
— Ще ти преведа парите още сега — каза той.
— Вече ги получих, Даниеле. Миналия четвъртък дойде последният превод.
Той погледна Стефан.
— От теб ли?
— От осем ни — отвърна охранителят. — Някои можеха да дават по сто евро на месец. Други по двайсет. На Пешо жена му довнесе неговия дял, след като го погребахме. Три пъти ѝ връщах плика. Накрая го пъхна в пощенската ми кутия.
Даниел отново погледна листа. Познаваше жената на Пешо. Всяка Коледа ѝ изпращаше кошница от хотела и собственоръчно се подписваше на картичката.
— Защо никой не ми каза?
Стефан леко поклати глава.
— Първата година ти казвахме, че Яна си чака парите. Втората вече ни обясняваше как те зарязала заради тях. На третата спряхме да повдигаме въпроса.
Яна приглади с длан гънката по листа.
— Дойдох да ти върна разписката. Стефан настояваше да я скъсаме, щом и последното евро е при мен. Казах му, че още ти трябва. Сега поне знаеш на кого дължиш парите.
Тя тръгна към вратата. Даниел понечи да я последва, но видя жените, които още стояха боси на подиума и чакаха да им каже какво следва.
— Простете ми, че ви накарах да се качите там — каза той. — Разказвах, че Яна ме е напуснала заради дванайсет хиляди евро. Пропусках да кажа, че аз ги бях взел от нея.
Настигна я чак пред гардероба. Държеше палтото си и търсеше ръкава. Този път той се сети да ѝ помогне.
— Яна, ако тогава, при цветарката, бях казал истината… щеше ли да останеш?
Тя помисли малко.
— Даниеле, аз чаках отвън двайсет минути. През витрината те гледах как избираш рози.
На другата сутрин той възстанови сумите на хората от списъка. За дела на Пешо отиде лично. Вдовицата го покани в кухнята и сложи пред него чаша вода. На перваза до мушкатото стоеше последната му коледна картичка.
Даниел я позна по златния кант. Вътре всяка година пишеше едно и също: „Ако някога имате нужда от нещо, обадете ми се“.
— Пешо звъня веднъж — каза жената, когато забеляза накъде гледа. — Казали му да остави номер.
Даниел прибра телефона, който вече посягаше да извади. Нямаше кого да накара да оправи това вместо него.
— Какво е искал да ми каже?
Тя придърпа стола и седна срещу него.
Този път Даниел остана да чуе отговора.
Това е художествен разказ. Имената, героите и събитията са част от художествения сюжет. Всяка прилика с действителни лица или събития е случайна.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



