„В спешното отделение съпругът ми първо подписа съгласието за операцията на своята приятелка и каза на лекаря: „Оперирайте първо нея. Жена ми може да почака.“ Тогава с трепереща ръка сама подписах документите за собствената си операция, свалих халката си след три години брак, а когато той се появи пет часа по-късно, на масата вече го чакаше писмо от адвокат.“

„В спешното отделение съпругът ми първо подписа съгласието за операцията на своята приятелка и каза на лекаря: „Оперирайте първо нея. Жена ми може да почака.“ Тогава с трепереща ръка сама подписах документите за собствената си операция, свалих халката си след три години брак, а когато той се появи пет часа по-късно, на масата вече го чакаше писмо от адвокат.“

Част 1

— Ако трябва да избирате, докторе, първо оперирайте Марияна. Жена ми може да почака.

Това бяха последните думи, които чух, преди да осъзная, че бракът ми не се е разбил в катастрофата.

Той беше разрушен много преди това.

Инцидентът стана в петък следобед на околовръстния път на София, докато се прибирахме от семеен обяд.

Николай шофираше.

До него седеше Марияна – неговата приятелка още от детските години. Тя плачеше и повтаряше, че ѝ се вие свят.

Аз бях на задната седалка, стисках дамската си чанта до гърдите си и още мислех за спора, който така и не успяхме да довършим.

Изведнъж камион пред нас натисна рязко спирачките.

Последва силен удар.

После всичко се превърна в смачкани ламарини, натрошени стъкла и миризма на бензин.

В спешното отделение на една от големите столични болници мен и Марияна ни докараха почти едновременно.

Нея поставиха на носилка близо до входа.

Мен – на друга.

Десният ми крак беше тежко ранен, а силната болка в корема замъгляваше зрението ми.

Една медицинска сестра извика:

— Кръвното на госпожа София пада! Незабавно трябва да я подготвим за операция!

Започнах да търся Николай с поглед.

Той стоеше на няколко крачки от мен, с окървавена риза, и подписваше някакъв документ с трепереща ръка.

— Първо се погрижете за Марияна — каза той на лекаря. — Тя винаги е била крехка. Има проблеми със сърцето. Не може да чака.

Сестрата го погледна учудено.

— Господине, съпругата ви е в по-тежко състояние. Необходимо е разрешение за операция.

Николай хвърли към мен само бегъл поглед.

В очите му не видях страх.

Видях раздразнение.

— Тя е в съзнание, нали? Нека сама подпише документите. Марияна е с предимство.

Нещо в мен окончателно замлъкна.

Три години бях негова съпруга.

Три години се учех да не се оплаквам.

Да не задавам въпроси.

Да не питам защо Марияна винаги е на първо място.

Ако Марияна я заболи глава, Николай отменяше срещите си.

Ако се скараше с приятеля си, той тръгваше посред нощ да я успокоява.

Ако тя кажеше, че съм я погледнала накриво, Николай преставаше да ми говори, докато не ѝ се извиня.

Свекърва ми, госпожа Тереза, винаги повтаряше едно и също:

— Скъпа, една добра съпруга трябва да бъде зряла. Марияна е почти като член на семейството. Не ревнувай.

Но докато лежах на носилката с кръв по ръката и лекарят натискаше болезнено корема ми, най-накрая разбрах истината.

За тях „зряла съпруга“ означаваше жена, която просто се примирява и изчезва на заден план.

Лекарят се наведе над мен.

— Госпожо София, трябва да подпишете. Това е спешна операция.

Дясната ми ръка не можеше да помръдне.

Взех химикалката с лявата.

Сестрата се опита да ми помогне.

Поклатих глава.

Исках сама да го направя.

След като съпругът ми не можа да подпише, за да спаси живота ми, щях сама да подпиша.

Името ми излезе неравно.

София Димитрова.

Преди да ме вкарат в операционната, чух гласа на Марияна от съседната стая.

— Ники… иди при София… Не искам да ми се сърди.

Гласът ѝ звучеше слаб.

Но аз я познавах.

Винаги умееше да казва правилните думи и да изглежда невинна.

Николай ѝ отвърна тихо:

— Не говори. Сега най-важна си ти.

Исках да се засмея.

Но болката не ми позволи.

Когато лампите в операционната светнаха, вдигнах лявата си ръка и докоснах халката си.

Беше заседнала заради засъхналата кръв.

Дръпнах я силно.

Пръстът ме заболя.

Сестрата се стресна.

— Госпожо, какво правите?

Поставих халката върху металната табла.

— Запазете я.

— Толкова ли е важна?

Погледнах студения златен пръстен.

Символ на живот, в който винаги бях на второ място.

— Вече не.

Упойката започна да действа.

Последното, което чух, беше нечий глас отвън:

— Госпожица Марияна е стабилна.

След това се чу облекченият глас на Николай:

— Слава Богу…

Потънах в тъмнината само с една мисъл.

Ако оцелея…

Никога повече няма да чакам той да избере мен.

Когато се събудих, стаята беше празна.

Нямаше цветя.

Нямаше близки.

Нямаше съпруг.

Само равномерният звук на апаратурата и силната болка, която ме накара безмълвно да заплача.

Лекарят ми обясни, че операцията е преминала успешно.

Но възстановяването щеше да бъде дълго.

Кракът ми беше тежко увреден.

Имаше вътрешен кръвоизлив.

Съществуваше риск от инфекция.

Възможно беше да се наложи още една операция.

— А Марияна? — попитах, макар вече да знаех отговора.

— Леко сътресение и повърхностни натъртвания. Състоянието ѝ е стабилно.

Затворих очи.

— Николай идвал ли е?

Сестрата сведе поглед.

Лекарят беше по-откровен.

— Не. През цялото време е при госпожица Марияна.

Подадоха ми телефона.

Екранът беше счупен, но все още работеше.

Нямаше нито едно обаждане от Николай.

Имаше пет гласови съобщения от свекърва ми.

В първото казваше:

— София, като се събудиш, иди да видиш Марияна. Горкото момиче е много разстроено. Не прави положението още по-трудно за Николай.

Във второто:

— Не устройвай скандал само защото първо подписа за Марияна. Знаеш колко е крехка.

Третото беше още по-жестоко.

— Една достойна съпруга не се съревновава с болен човек. Дръж се прилично.

Изключих телефона.

Втренчих се в тавана.

Бях на косъм от смъртта.

А за тях истинският проблем беше моето поведение.

Поех дълбоко въздух и се обадих на единствения човек, който можеше да ми помогне да се измъкна от това семейство – Клара, най-добрата приятелка на покойната ми майка, която управляваше рехабилитационна клиника в Германия.

Когато вдигна, едва успях да проговоря.

— Клара… Искам да си тръгна.

Тя не зададе нито един въпрос.

— Изпрати ми медицинските си документи. Ще те измъкна още днес.

Същия следобед подписах документите за преместването си.

Отново с лявата ръка.

Отново съвсем сама.

Докато медицинският екип се готвеше да ме премести, в стаята влезе Асен – личният асистент на Николай.

— Госпожо Димитрова, господин Николай ме изпрати да провер…

Продължението  .

Редакция "Буболечко Нюз"

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“

Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com

За нас / ABOUT US