реклама
В понеделник сутринта на бензиностанцията спря бус с надпис „Тленни останки“, а зад него — стар камуфлажен джип, целият надупчен от осколки. Опашката вътре мигновено замлъкна
Беше понеделник сутрин.
На бензиностанцията изведнъж спря бус, на чието предно стъкло имаше надпис, показващ, че превозва тленни останки на загинали военнослужещи.
След него пристигна стар камуфлажен джип.
Автомобилът изглеждаше така, сякаш току-що се е върнал от най-тежкото място на света — ламарините му бяха осеяни със следи от осколки.
Хората, които чакаха на опашката вътре, замлъкнаха.
От буса слезе млад капитан.
Едната му ръка беше в гипс.
От камуфлажния автомобил излязоха още четирима млади военнослужещи. Лицата им бяха почернели от слънцето и умората.
Когато капитанът влезе в бензиностанцията, се насочи към касите.
Работеха две.
Той понечи да застане на едната опашка, но без никой да казва нищо, хората пред двете каси се отдръпнаха и му направиха път.
Капитанът се смути.
Не очакваше подобна реакция.
— Благодаря ви — каза тихо.
Приближи се до касата.
Младата продавачка го погледна.
— Шест кафета, шест бутилки негазирана вода по литър и половина и две кутии „Уинстън“, моля.
Момичето започна да приготвя поръчката.
После каза:
— Кафето и водата са безплатни.
Капитанът я погледна изненадано.
Смути се още повече.
— Не, благодаря. Аз ще си платя.
Продължението
— Не, благодаря. Аз ще си платя — повтори капитанът.
Продавачката поклати глава.
— Не можете.
— Защо?
Тя погледна към буса отвън.
— Защото брат ми се прибра с такъв преди три месеца.
В помещението настъпи пълна тишина.
Капитанът пребледня.
— Как се казваше?
— Георги Маринов.
Чашата в ръката му потрепери.
Четиримата войници зад него се спогледаха.
— Вие сте сестрата на Жоро?
Момичето замръзна.
Капитанът бавно свали раницата си и извади малък, изцапан плик.
— Носим го от седмици. Не знаехме къде да намерим семейството му.
Тя отвори плика с треперещи ръце.
Вътре имаше снимка и кратко писмо:
„Ако не се върна, кажете на сестра ми, че последната ми мисъл беше за нея. И че онова кафе, което все обещаваше да ме почерпи, ще остане за следващия път.“
Продавачката закри устата си и се разплака.
Капитанът сведе глава.
— Брат ви спаси живота на трима от нас. Аз съм единият.
Тогава възрастен мъж от опашката остави банкнота на плота.
— Тези кафета са от мен.
След него пристъпи друг човек.
После трети.
Само за минута плотът се покри с пари.
Капитанът погледна хората и тихо каза:
— Моля ви, приберете ги. Ние имаме достатъчно.
Продавачката избърса сълзите си.
— Тогава ще ги дарим на семействата на онези, които вече няма да могат сами да си купят кафе.
Никой повече не каза нищо.
А когато бусът потегли, всички хора на бензиностанцията излязоха навън.
Не за да гледат автомобилите.
А за да изпратят мълчаливо онези, които се прибираха у дома за последен път.
Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
