Уморена от изневерите на съпруга си, жената на богат мъж разменила куфара му преди „бизнес пътуването“ му до морето

Беше непоносимо горещ ден, а автобусът, с който пътуваше Олга, приличаше на пещ на колела. Отворените капаци и прозорци почти не облекчаваха задушаващата жега, за голямо неудоволствие на уморените пътници, попаднали в безкрайно задръстване. Олга, която се прибираше от работа като ветеринар, се опитваше да се разсее, мислейки какво да сготви за вечеря. Докато си фантазираше за гурме ястия като мраморно говеждо или равиоли с трюфели, реалността я върна към по-скромната, но уютна идея за елда с кюфтета.

Седнала до прозореца, Олга наблюдаваше оживения вечерен град. Навън все още беше светло; хората или бързаха по задачи, или се разхождаха спокойно в хладните сенки на алеите с дървета. Покрай автобуса мина мъж с Басет—порода, която Олга лесно разпознаваше след осем години практика като ветеринар. След него се появи млада двойка с детска количка; бебето се беше изправило, държейки се за покрива на количката, и ѝ се ухили беззъбо. Олга въздъхна, обзета от тъга. Въпреки пет години опити и безброй прегледи в медицински центрове, тя и съпругът ѝ не можеха да имат деца, а лекарите не откриваха причина за безплодието им.

В опит да прогони мрачните мисли, вниманието на Олга се спря върху една двойка наблизо, потънала в страстна целувка. Гледката беше трогателна, но ѝ донесе и лека завист. В осмата година на своя брак тя почти не помнеше онова опияняващо чувство на страст, което те кара да забравиш за приличието и да се отдадеш на емоцията.

Накрая мъжът се отдръпна от целувката. Докато жената—закръглена блондинка със щръкнало носле—се смееше гръмко и го прегръщаше, той се обърна, за да пресече улицата—и на Олга ѝ секна дъхът. Това беше Антон, нейният съпруг. Объркването ѝ мигновено премина в шок, докато го наблюдаваше безпомощно от автобуса, неспособна да слезе заради задръстването. Антон, прегърнал нежно блондинката, ѝ помогна да се качи в такси. Олга разтреперано извади телефона си, колебаейки се дали да му се обади, или да заснеме доказателство за предателството му. Докато таксито потегляше, тя остана в смут, обзета от чувства на предателство и недоумение.

Олга се беше запознала с Антон по време на втората си година в университета, когато нейната приятелка Светка ги бе представила на някакъв рожден ден. Антон, наричан от приятелите си Тоха, беше с четири години по-голям и работеше във фирма за строителство. Той веднага се беше запленил по нея—Олга, с елегантни дълги крака и дълбоки кафяви очи, го бе завладяла от пръв поглед. Сега, докато го гледаше през прозореца на автобуса, тя чувстваше болката от тази отдавна отшумяла искра, вече заместена от жестокото съзнание за изневярата му.

Антон винаги беше изглеждал пример за надеждност—работеше здраво, имаше собствен апартамент в центъра на града и прилична кола. Той не беше романтичен тип; вместо цветя, предпочиташе да ѝ подарява ботуши или топло яке, което Олга оценяваше като знак за зрялост.

След като тя завърши университета, двамата се ожениха и животът като че ли процъфтя. Антон стартира собствен бизнес, а Олга си намери работа във ветеринарна клиника. Единственият мрачен облак върху тяхното щастие беше невъзможността им да имат деца, както и непрекъснатият стремеж на Антон да натрупа повече пари. Той се хвърляше с главата напред в бизнеса си, а Олга трябваше да покрива битовите разходи само със своята заплата. Мечтаеше за почивки, да отидат на море поне веднъж годишно, но Антон все я убеждаваше да отложат плановете заради безкрайните му командировки, оставяйки я сама вкъщи.

Преди няколко месеца приятелката ѝ Светка твърдеше, че видяла Антон да вечеря с някаква жена в скъп ресторант. Олга, знаейки колко не понася Антон подобни луксове, отхвърли слуха, като го приписа на Светкината пословична късогледство.

Когато най-сетне автобусът се измъкна от задръстването, мислите на Олга се въртяха около драстични сценарии—от достойно и мълчаливо разводяване до мрачни отмъстителни фантазии. Тя осъзна, че не може нито да премълчи случилото се, нито да стигне до крайности, затова реши да измисли друг вид отмъщение, което да преследва Антон и в сънищата му.

Разкъсвана от ревност и гняв, Олга слезе от автобуса и, сякаш на автопилот, купи торта от близкия магазин. Прибирайки се у дома, тя спря в коридора и се вгледа в отражението си, смаяна от факта, че Антон ѝ изневерява, при положение че самата тя често привличаше одобрителни погледи от други мъже.

Позвъни на Светка със сълзи в очите.
— Видях го с друга жена — призна Олга през сълзи.
— Ол, казах ти. И не ти трябва този скъперник. Аз съм го виждала и с една кльощава откачалка — отвърна ѝ Светка.
— Кльощава откачалка? Тази тежи поне сто и петдесет кила! — възкликна Олга, потвърждавайки лошото зрение на приятелката си.
— А, значи една дребничка тъмнокоса? — предположи Светка.
— Не, огромна блондинка — отвърна рязко Олга. — Така го награби, сякаш ще го изяде.
— Аха, значи не е същата — изглежда Светка си отдъхна.
— Значи са поне две! — отсъди Олга, усещайки как я залива ледена вълна.
— Ще ти звънна след работа — побърза да приключи Светка.

Олга, останала сама със себе си и разполовената торта, започна да я яде направо от кутията, потънала в самосъжаление. След няколко минути обаче ѝ призля и реши да не се поддава на отчаянието, а да изработи хитър план за отмъщение. Това донякъде разведри настроението ѝ.

Звънна звънецът. Антон влезе, без да използва ключ, и ѝ каза с обичайното си кълцване по бузата:
— Здрасти, зайче.
Олга вече подозираше, че той може би нарича всяка друга жена „зайче”, за да не обърка имената. Антон видя разпарчетосаната торта в кухнята и попита:
— Какво ще вечеряме довечера?
— Торта — отвърна му равно, сядайки на масата.
— Няма ли нещо друго? — попита той с половин усмивка.
— Не, реших, че отдавна не сме вечеряли торта!
— Да не си в онези дни? — измърмори Антон, посягайки към яйцата.

Олга си представи как му фрасва тигана в главата, но се въздържа.
— Пържи ги, аз отивам да си легна — каза тя и излезе от кухнята да крои планове.
Зад гърба ѝ Антон продължи да мърмори нещо за „женските настроения“, докато гърмеше с тиганите.

След тиха и самотна вечеря Антон влезе в спалнята, заявявайки, че на следващия ден заминава в командировка, която може да продължи от няколко дни до седмица.
— Къде отиваш? — поинтересува се Олга.
— В един промишлен град — огледам складови помещения, производствени бази… нищо интересно. Само тухли, керемиди и такива работи — отвърна Антон с уклончив тон.
— А кога ще отидем да си починем заедно? От три години не съм виждала морето — добави Олга с престорена въздишка.
— Зайче, ще отидем, знаеш, че сега трябва да инвестираме, а после ще берем плодовете — отвърна той и се наведе за целувка.
— Боли ме главата — рязко се дръпна Олга, усещайки, че търпението ѝ се изчерпва.

На следващата сутрин Олга гледаше как Антон си тананика, докато стяга куфара. Тя отказа да му приготви закуска, оправдавайки се с главоболие, и студено се сбогува, като му каза, че бърза за работа.

Излязла навън, си купи кафе и се обади в клиниката да си вземе няколко дни отпуск по болест. След това се настани в една беседка близо до блока, където да помисли на спокойствие. Телефонът ѝ звънна — беше Светка, която ѝ поднесе ключова информация:

— Любимият ти всъщност лети за морето. Днес в 12 на обяд е полетът. — Светка работеше в туристическа програма за самолетни билети и разполагаше с такива данни.

След като потвърди детайлите, Олга я помоли да ѝ вземе билет за полет няколко часа след Антоновия. Дестинацията не ѝ беше непозната — като дете беше ходила там с родителите си и обожаваше чистия плаж и спокойното море.

Изведнъж Антон се втурна от входа, качи се в колата и отпраши, явно наел такси за летището, оставяйки куфара си, което подсказваше, че ще се връща за него. Любопитна, Олга се качи обратно в апартамента и отвори неговия куфар. Вътре, освен бански и тениски, имаше и красиво опакована кутия за подарък. В ума ѝ бързо се роди план, за което благодари на прословутата Антонова скъперническа природа. Тя извади идентичен жълт куфар, купен някога на промоция, и го напълни с тоалетна хартия, картон, непотребни парцали и, за да не пропусне възможност за зловеща шега, едно пликче с боклук, което Антон беше забравил да изхвърли.

С победоносна усмивка Олга събра в спортната си чанта своите необходими вещи—рокли, бански, джапанки, козметика—и излезе, вземайки и загадъчния подарък, предвиден за любовницата на Антон.

В беседката тя отвори кутията и вътре откри великолепен златен медальон-водно конче, украсен със скъпоценни камъни. Ярост и обида се надигнаха в нея, че Антон е похарчил толкова пари за друга жена, но това ѝ даде нова идея. Тя окачи медальона на шията си и реши да се появи на плажа пред Антон, наслаждавайки се на мисълта за смаяното му изражение.

След няколко минути тя видя как Антон се връща, грабва „неговия“ куфар и изчезва в таксито. Първият етап от плана ѝ беше в ход; той не подозираше нищо.

— Люба, хайде да не правим това тук. Ще стигнем до хотела и ще ти дам подаръка — произнесе Антон с напрегнат тон, докато се опитваше да се провре сред тълпата на летището.

— Искам го сега! Все обещаваш и отлагаш! Защо не мога да го получа веднага? — упорстваше разгневено Люба, нацупила устни и тропнала с крак. Гласът ѝ кънтеше под високите тавани, привличайки любопитни погледи.

Антон прехапа устни и направи опит да запази самообладание. Знаеше, че общуването с Люба изисква търпение, каквото рядко му оставаше.
— Скъпа, повярвай ми, струва си да почакаш малко — опита се да я успокои, този път с по-мек тон.

Люба кръстоса ръце, гледайки го недоверчиво.
— Добре, но да знаеш, че ще съжаляваш, ако е нещо дребно! — тросна му се тя и тръгна напред към изхода.

Антон мислено прехвърли сложната мрежа от лъжи, която бе изплел. Животът му беше станал жонглиране между прищевките на Люба и ролята на „любящ съпруг” пред Олга, от която не смяташе да се отказва напълно. Беше изморително, но перспективата за бъдещи облаги го задържаше на този път.

Забеляза силуета на Люба, облечена в провокативни и крещящи дрехи, и си въздъхна. Обещаният престиж и богатство изглеждаха съблазнителни в началото, но реалната цена се оказваше твърде висока. Всяка стъпка беше компромис със собствените му ценности, но не виждаше изход, без да загуби всичко, за което бе работил.

Приближиха се до гишето за коли под наем, където Антон се подготви психически за оставащите дни с Люба, убеден, че истинското изпитание тепърва предстои.

— Ще си го вземеш в хотела! — почти извика той, при което младата жена се умълча за момент.

След пристигането в хотела Люба веднага отвори куфара на Антон, за да потърси дългоочаквания подарък. За нейна изненада, от вътрешността се показаха стари дрехи и картон, а някакъв завързан вързоп се изсипа върху леглото. При разкъсването му се разхвърчаха картофени обелки, люспи от лук, празно пакетче от майонеза, някакви хранителни остатъци и най-отгоре—остатъци от херинга. Стаята мигом се изпълни с отвратителна миризма.

Антон, току-що излязъл от банята, се озова пред озадачените очи на Люба и усети надвисналата беда.
— Това пък какво е? — изпищя тя възмутено.

Антон се вторачи в безумната гледка на леглото, напълно слисан.
— Откъде се взе това? — промълви той.

— Това шега ли е? Твоят куфар! Къде е подаръкът ми? Или ето го—херинга ли ми подаряваш? Или мръсната салфетка? — излая Люба, сочейки вонящата купчина.

Антон се строполи на близкия стол, разтривайки слепоочията си. Беше ясно, че жена му е подменила куфарите. Докато слушаше гневните обвинения на Люба, той осъзна, че случилото се може да му помогне да прекрати брака си с Олга и да се прехвърли безпрепятствено към новия си живот. Жалко за скъпия подарък, който беше купил за Люба и сега пак трябваше да купува. Сравнително примирен с извънредните разходи, Антон се опита да я убеди:

— Скъпа, явно има разместване на багажа ни. Ще се обадя веднага на авиокомпанията да оправим това недоразумение.

— А ако някой е откраднал подаръка ми? — присви очи Люба.
— Ще ти взема друг — рече Антон, като мислено се чудеше как би се намерил някой, който умишлено да пътува с боклуци.

— Че кой друг би купил толкова ужасен жълт куфар? — сякаш се сети за нещо Люба, но сетивата ѝ бързо се притъпиха. — Хайде тогава, да отидем и да намерим нови подаръци!

Същевременно, в самолета, който превозваше онеправданата съпруга, твърдо решила да се покаже на плажа с новия си медальон-водно конче и да развали почивката на неверника и неговата ухажорка, вече започнаха да качват пътниците. Пристигнала в крайморския град, Олга се настани в хотела, облече си красивия тюркоазен бански, който подчертаваше тена на кожата ѝ, и преметна туника и постелка за плаж през рамо. На врата ѝ блестеше медальонът. Мъжки погледи мигом се обръщаха след нея, придружени от ревниви укори на жените им. С лека усмивка Олга си каза, че никога повече няма да обръща внимание на натрапчиви ухажори, твърде добре знае какви лъжци могат да бъдат.

Когато стигна до плажа, ѝ стана неприятно от множеството хора, които щяха да затруднят опита ѝ да открие Антон и неговата приятелка. Докато вървеше по крайбрежната ивица, оглеждайки се незабелязано, тя се блъсна в един уличен продавач.

Мъжът, висок и леко прошарен, се различаваше от типичните търговци по плажа, които настойчиво предлагат стоки. Той я зяпна грубо, впивайки поглед в нейния медальон.
— Това е вече прекалено — помисли си тя и се опита да го заобиколи. Но той рязко я хвана за китката.
— Откъде взехте този медальон? — попита я напрегнато.
— Пуснете ме! — възпротиви се тя.
— Трябва да разбера откъде е! — настоя мъжът, без да отпуска хватката.
— Какво ви става? Защо ме нападате? — възкликна Олга, видимо разстроена.
— Ще идем в полицията, обяснете там! — продължаваше да настоява той.
Няколко души, очевидно негови познати, се струпаха наблизо.
— Сергей, какво се случва? — попита някой, като огледа Олга подозрително.
— Този медальон… Направих го за Инга — гласът на Сергей трепереше.
— Може ли някой да ми обясни какво става? — почти се разплака Олга.
— Къде е тя? Какво ѝ направихте? — Сергей стисна китката на Олга още по-силно.
— Вие сте луд! Коя е тази Инга? Никога не съм я виждала! — възкликна тя.
— Сергей, успокой се, тя не изглежда опасна. Нека поговорим — намеси се приятелят му.
— Убиец ли? — повтори Олга невярващо думите им.
— Жена му изчезна. Той ѝ направи този медальон, преди да се изгуби — обясни друг от продавачите.
— Изчезнала? От кога? — изплашено прошепна Олга.
— Повече от година. Тръгна за града по работа и не се върна — обясни Сергей. — Кажете откъде взехте този медальон?

Тогава Олга набързо им разказа за случката с мъжа ѝ и неговата любовница и предложи сами да отидат в полицията, за да установят откъде Антон се е сдобил с украшението.
— Едва ли той е замесен в престъпление, но нека поне ни каже къде го е купил. Доколкото разбирам, това е уникална, ръчно изработена вещ — подкрепи тя идеята.

— Трябва да взема сина си от детската градина. След това може да отидем заедно — каза Сергей, все още недоверчив.
— Да отидем двамата. Така няма да се притеснявате, че ще избягам. Но първо искам да се преоблека — предложи Олга.
— И така си добре, нали си на курорт. А ако искаш, сложи нещо отгоре и ела — подкани я Сергей, нетърпелив да тръгват.

Тя облече лека туника върху банския, и поеха към детската градина. По пътя Сергей ѝ разказа за жена си, която винаги мечтаела за „големия град“, за нощни клубове и лъскави магазини, каквито нямало в тяхното малко градче. Тя била красавицата в живота му, обожавала водните кончета от дете. Когато осиновили сина им Саша, Сергей решил да ѝ подари този медальон — много скъп жест за него.

— Може би е жива, с амнезия, или нещо подобно — предположи Олга.
— Искам да вярвам, но е трудно. Саша току-що спря да пита за нея — каза той и ѝ довери, че много години са страдали, преди да осиновят момчето.

Когато стигнаха до детската градина, децата тъкмо играеха на двора. Русокосо момченце забеляза Сергей и се затича към него, но лелката го спря леко.
— Добър вечер, Сергей Александрович — поздрави го тя и погледна към Олга с известно любопитство. — Саша пак не иска да яде.
Момчето нацупи устни:
— Тате, знаеш, че не обичам супа и кюфтета!
— Ще говорим после, синко — Сергей го прегърна и се сбогува с лелката.

— Мамо? — попита с недоумение Саша, взирайки се в Олга и в медальона ѝ.
— Не, синко, това е леля Олга — поправи го Сергей, без да знае как да обясни ситуацията.
— А къде е мама? — настоя малкият.
Сергей не отговори, а Олга опита да го разсее:
— Предполагам, че би се натъжила да разбере, че не си обядвал.
— Предпочитам пица и компот. Омръзнаха ми тия гадни кюфтета — заяви момчето и изведнъж хвана Олга за ръката.

Докато вървяха, Саша бъбреше непрекъснато за заниманията си, за счупената му кола от глина и за това как се карал с едно момиче от групата на име Ира.
— Чичо, мислиш ли, че леля Лена може да ми направи лазаня и лимонада? — попита момчето.
— Сигурен съм. А и ти можеш да научиш рецептата — подкани го тя.
— Да! — зарадва се Саша.

Тук историята правеше рязък преход, но Олга вече беше твърдо решена да открие Антон и да разбере как се е сдобил с медальона. Съдбата обаче я отведе при Сергей и Саша, а сложните им съдби сякаш се преплетоха. Тя забрави за момент за собственото си отмъщение и изпита неподозирана нежност към детето и съчувствие към баща му.

Междувременно Антон и Люба вече бяха в хотела. Люба, възмутена от липсата на подарък, не спираше да му натяква да отидат да пазаруват. Антон едва се сдържаше да не избухне, мислейки как ще оправя багажа и как ще продължи да лъже Олга. Но в душата му се загнезди и друга мисъл: как да се измъкне от брака, без да загуби припечеленото от бизнеса.

Олга пристигна в същия хотел, облече тюркоазения си бански и се отправи към плажа, където отново се опита да намери Антон. Но плажът беше претъпкан, а тя бе разсеяна от случката със Сергей. Тъкмо се канеше да се върне, когато се блъсна в същия уличен търговец, който този път не я задържа насила, а само ѝ кимна мрачно за поздрав. Тя осъзна, че той продължава да изпитва съмнения, и реши по-късно двамата да отидат в полицията, за да разберат истината.

И наистина, няколко часа по-късно Олга и Сергей седяха в местното полицейско управление, където обясниха подробно кой е Антон, какъв е този медальон и откъде е историята с изчезналата Инга. Полицаите решиха да проверят дали Антон е отседнал в някой от хотелите, надявайки се да добият яснота около продажбата на медальона.

В това време Антон и Люба, придружени от полицаи, се озоваха в стаята на управителя на хотела. Антон се опитваше да обясни „сбъркания“ багаж и липсата на подаръка, а Люба шумно се оплакваше от унижението си. Полицаите поискаха разяснение как точно е придобит медальонът и дали не е обявен за издирване. Антон се оправда, че го бил купил от една заложна къща, като предяви касова бележка. Люба възкликна:
— Как така втора употреба? Това си ми беше подарък! Как мислиш, че ще се почувствам?
— Успокой се, ще говорим — опита се Антон да я усмири.

Олга научи подробностите от полицията: медальонът наистина е бил заложен някъде, а Инга—жена на Сергей—се е оказала жива, макар и с доста съмнителни приключения в „големия град“. След известни разкрития стана ясно, че тя напълно доброволно е напуснала семейството. Сергей дълго време я бе издирвал, измъчван от чувство за вина, а тя се оказала в столицата, движейки се по богаташи и отказала да се върне.

Олга изпита огромно облекчение, че с тази история поне един мъчителен въпрос бе получил щастлив край—Сергей можеше да спре да се измъчва и да продължи напред. Същевременно осъзна, че и тя трябва да се отърси от Антон веднъж завинаги.

При излизането си от полицейското управление Антон засече Олга и Сергей.
— Какво правиш с този? — изплю се Антон от злоба. — Подмени ми куфара, а сега си намерила друг!
Олга се усмихна хладно:
— Наистина го подмених, трябваше да ти хвърля боклука по някакъв начин. И да, намерих друг човек—за когото ти нямаш място дори в спомените ми.
— О, значи сме свършени? — попита Антон, престорено засегнат.
— Ти го реши още когато ме излъга и избра парите на чужда жена пред нашия брак. Желая ти успех — отвърна Олга и си тръгна, оставяйки го да проклина съдбата си.

Сергей, който в началото се съмняваше в Олга, вече виждаше в нея единствено искреност и добрина. Синът му Саша също се бе привързал към нея. Той покани Олга да остане за известно време при тях, докато се стабилизира финансово и си намери нова работа. Олга прие, изпълнена с топли чувства към тях.

Връщайки се у дома, Олга намери бележка, че е уволнена от ветеринарната клиника със задна дата и без обезщетение. Явно Антон, разполагащ с връзки, си беше отмъстил. Тя беше отчаяна, но Сергей ѝ предложи да се премести при него и Саша. Така и направи.

Мина време, през което Олга започна на ново място като ветеринарен лекар и помагаше в отглеждането на Саша. Той ѝ казваше „мамо“ все по-често, а тя го поправяше, докато Сергей един ден не ѝ каза:
— Ако искаш, не го поправяй. Той те обича. И аз също.
Двамата се прегърнаха, а Саша ги погледна усмихнато.

Известно време след това Антон се свърза отново с Олга, заплашвайки, че ще ѝ вземе всичко. Но тя вече имаше нов живот и не се страхуваше, само му пожела щастие. Оказа се, че богатата любовница е прекъснала контактите си с него, щом разбрала, че е женен. Антон ѝ беше премълчал този „детайл“. Тя предпочете да не рискува наследството си заради човек, който няма скрупули да лъже. Така Антон беше останал и без любовницата, и без съпругата си.

Години по-късно, докато Олга и Саша разопаковаха нещата за първия му учебен ден, тя внезапно пребледня и се затича към банята — прилоша ѝ. Сергей и Саша се спогледаха.
— Защо мама не иска да ходя на училище? — зачуди се Саша.
— И аз не знам — отвърна Сергей притеснено.

Олга се върна, изглеждайки отпаднала, и седна на дивана.
— Да ти повикам ли лекар? — разтревожи се Сергей.
— Да не са моливите? Мога да ползвам маркери, ако това те дразни! — предложи Саша.
— Не са моливите, сине — усмихна се Олга. — Скоро ще станем четирима.
Сергей я вдигна радостно, завъртя я из стаята, а тя се смееше тихо, докато Саша ги гледаше учудено. Така момчето разбра, че ще става батко. Той не беше наясно откъде идват бебетата и защо родителите му още не знаят пола, но това не го притесняваше.

През април Олга седеше до прозореца в родилното, гушнала новородената си дъщеричка. Долу Сергей и Саша вървяха по пътеката — Саша носеше гордо букет. Той вече осъзнаваше, че сестричката му е била в корема на мама. Оставаше му само един въпрос: „Щом Ира от класа ми ме харесва, дали и при нея ще се появи бебе?“ — пита се той, докато размахваше цветята и нетърпеливо очакваше да види сестричката си.

реклама

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.
Последвайте ни в Google News Showcase

Редакция "Буболечко Нюз"

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“

Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]

За нас / ABOUT US