Синът се срамуваше от майка си, чистачка, пред семейството на булката, но на сватбата си тя направи сензация

Преглеждания: 5 512

Марина наблюдаваше сина си, който мереше новия си костюм. Висок, строен, тъмнокос — утре нейното момче се женеше, а ѝ се струваше невероятно.

Иля внимателно оглеждаше отражението си в огледалото. Завъртя се, кимна доволно, като отбеляза, че костюмът му стои перфектно.

— Модерна дрешка — обърна се младежът към майка си. — И цветът е хубав, изглежда скъпо.

„Наистина е скъпо“ — помисли си Марина, но на глас каза:

— Радвам се, че ти харесва. Сигурно ще пророна някоя сълза на сватбата, когато те видя с пълния тоалет.

Иля най-накрая се отдели от огледалото:

— Мамо, ти да не си решила да идваш на сватбата? Нали се бяхме разбрали да не идваш.

— Разбрахме се, сине? Мислех, че се шегуваш.

— Какви шеги? — Синът нервно закрачи из стаята. — Да не си забравила какви са родителите на Вика? На сватбата ще е пълно с елитни гости. Ще се чувстваш като бедна роднина там. Аз ще се притеснявам за теб. Мамо, искаш ли да ми съсипеш толкова важния ден?

Иля седна до Марина на дивана, пое ръката ѝ и я стисна нежно:

— Мамо, само си представи колко неуместно ще изглеждаш сред тези нагласени дами. Сърцето ми ще се къса от това унижение. А и самата ти как ще се чувстваш? Ще дойдем на другия ден, добре? Ще пием чай или шампанско. Ще ни поздравиш, ще ни дадеш подаръка си.

На Марина ѝ се стегна сърцето от болка. Собственият ѝ син се срамуваше от нея дотолкова, че беше готов да се появи на сватбата си като сирак, без близки.

— Защо мислиш, че ще изглеждам неуместно? — възрази майката. — Имам час при добър фризьор, ще си направя маникюр, ще облека прилична рокля.

— Каква прилична рокля? Онази синята, старата! — изсъска Иля и отново закрачи из стаята.

— Значи така — продължи той, спирайки се пред нея. — Ако не разбираш по хубавия начин, ще го кажа направо. Не искам да те виждам на сватбата си. Може и да звуча… но ме е срам, че майка ми е чистачка. Не искам да ме излагаш пред роднините на Вика. Ясно ли е?

Марина беше шокирана от откровението на сина си и не намери думи да му отвърне. Иля мълчаливо грабна раницата си, хвърли горд поглед към костюма и се насочи към изхода. На прага спря:

— Повтарям, не идвай на церемонията. Никой там няма да се радва да те види.

Иля си беше тръгнал преди няколко часа. Навън вече се смрачаваше, а Марина още седеше на дивана в пълен ступор. Беше така шокирана, че не можеше дори да заплаче. Сълзите дойдоха малко по-късно, когато жената включи лампата и извади от скрина стария албум със семейни снимки.

В този албум се намираше целият ѝ необработен живот. Спомените нахлуха в Марина с такава сила, че едва си поемаше дъх. На една избеляла снимка — тя, двегодишно момиченце със сини очи, гледа втренчено в обектива. Шарката на рокличката ѝ видимо втора употреба. До нея — слаба, странна жена с празен поглед и глуповата усмивка. Дори на лошия кадър личеше, че жената е в приповдигнато настроение.

Марина беше на две и половина, когато майка ѝ изгуби родителските си права и изчезна завинаги от живота на дъщеря си. Когато порасна, момичето така и не се опита да намери пропадналата си майка. Защо ѝ беше?

Следва групова снимка. Десетгодишната Марина с непокорни руси къдрици стои на втория ред, трета отляво. Животът в детския дом не беше песен.

Заведението, където отглеждаха Марина, приличаше на проблемните приюти от документалните филми за 90-те. Готвачите ги хващаха да крадат хранителни продукти, възпитателите не си поплюваха с думите, а директорът си затваряше очите пред издевателствата, без да се интересува особено как по-големите деца „поддържат дисциплината“.

На друга снимка — три привлекателни момичета в униформи на сервитьорки кокетно позират за фотографа на прага на сграда с накривена табела. След като завърши училище, Марина не се замисли много за професията си и бързо се хвана сервитьорка в крайпътно заведение „Край пътя“. Заплатата беше малка, но клиентите оставяха щедри бакшиши, които компенсираха това.

Дванайсетчасовите смени я изтощаваха, но Марина не падаше духом. Харесваше ѝ самостоятелният живот. Стаята ѝ в общата квартира беше просторна и светла, а съседите ѝ — възрастна двойка — се оказаха приветливи. Пари ѝ стигаха, макар и не много, а при това откри у себе си неочакван талант: оказа се, че умее да се облича стилно с дрехи за жълти стотинки. Купуваше от втора употреба и после ги преправяше на модни дрехи.

Ето и снимка на лятна поляна в гората — усмихната и щастлива Марина с венец от цветя на главата, обгърната от строен тъмнокос младеж със същия венец. Минаха много години, но сърцето на Марина пак трепваше, щом видеше тази фотография.

Беше работила в кафенето около година, когато се запозна с Максим. В онова лятно утро заведението неочаквано се препълни с хора. Марина хвърчеше из залата с поднос, обслужвайки нетърпеливи клиенти, и изведнъж се препъна и заля с доматен сок момчето на една маса до прозореца. Яркочервено петно се разля върху светлата му риза.

Марина онемя, разбирайки, че ризата е скъпа. Преди да се окопити, към тях се втурна администраторът на кафенето, Стас, и се разфуча, заплашвайки да я уволни.

— Какво се впрягаш толкова? — усмихна се момчето, като подаде на Марина ключовете от колата си. — Спокойно, отивам у нашите на вилата. В багажника имам резервна риза. Би ли ми донесла раницата от задната седалка?

— Аз ще ти я донеса, Максим Николаевич — предложи услужливо Стас, като издърпа ключовете от ръката на Марина. — Ама да не вземе тая кокошка да ти потроши и колата.

Оставени насаме с клиента, уплашената Марина най-сетне успя да се извини:

— Извинете, наистина за пръв път ми се случва. Заклевам се, ще ви платя щетата.

— Успокой се — отвърна Максим. — Нищо страшно. Между другото, как се казваш?

— Марина.

— Аз съм Максим.

Той ѝ протегна ръка. Тя отвърна на жеста, а после се осмели да го погледне в лицето за пръв път. Пред нея стоеше красив, висок, атлетичен младеж със сиви очи и чаровна усмивка.

Стас му донесе раницата и го заведе в стаичката отзад, за да се преоблече. Минавайки покрай Марина, Стас се усмихна кисело:

— Какво се зяпаш? Да не ти свърши смяната?

Тя тъкмо приемаше плащане от влюбена двойка, когато зад гърба ѝ прозвуча весел глас:

— Марина, ще ми отделиш ли минутка внимание?

Обърна се. Максим, вече в чиста синя риза, седеше на същата маса.

— Ще вземеш ли поръчката ми?

— Разбира се.

Докато обслужваше привлекателния посетител, Марина се чувстваше неловко, бузите ѝ горяха от смущение. Стас сам го изпрати до вратата, после намигна на Марина:

— Недей да се косиш, нарочно те нахоках, иначе можеше да те накара да му платиш ризата. Тя струва повече от заплатата ти.

— Откъде го познаваш?

— Това е Макс Скворцов, синът на кмета. Целият град го знае.

Същата вечер Марина беше толкова изтощена от натоварването, че почти не ѝ останаха сили да си спомни сутрешния инцидент. Искаше само да се прибере и да падне в леглото.

Вече се стъмваше. Не се знаеше колко ще чака автобуса. Изведнъж лъскава чуждестранна кола спря до кафенето. Марина инстинктивно се дръпна към верандата, но щом се загледа по-внимателно, разпозна колата. Какво правеше пак синът на кмета тук?

Максим изскочи от колата с букет в ръка и се отправи директно към Марина. Приближи се до стъписаното момиче и ѝ подаде цветята:

— Свърши ли ти смяната? Извинявай, не знаех какви цветя харесваш, та взех бели рози. Но обещавам, че вече ще подарявам само любимите ти.

Марина беше съвсем объркана:

— Защо?

— Защо не? — разсмя се Макс. — Всъщност те ухажвам. Пък и вечерта е чудесна, може да отидем някъде?

Марина беше забравила колко ѝ се спи. Всичко ѝ се струваше като приказен сън. Усети, че е готова да отиде навсякъде с него. Но бързо се опомни. Сети се, че е по дънки вехти и семпла тениска.

— Благодаря, но съм уморена, днес не мога — каза Марина с искрено съжаление.

— А утре? — не се отказа Макс.

— Тогава утре — потвърди момичето.

На следващия ден се видяха и повече не се разделиха. Беше любов от пръв поглед. Максим беше студент по икономика. Беше взел успешно летните си изпити и започнаха да се виждат всеки ден. През юли я заведе на почивка — тя нямаше задграничен паспорт, затова прекараха десет приказни дни в Сочи.

Макс представи любимата си на университетските си приятели. Заедно ходеха често на плаж и организираха барбекюта сред природата. Това беше най-прекрасното, безгрижно и незабравимо време в живота на Марина. Никога след това не беше изпитвала такова щастие.

Марина и Максим вече планираха сватбата си, но есента всичките им мечти се срината. Братовчедка на Максим го видяла на улицата с някаква беднячка и донасяла на татко-кмета. Животът на Марина се превърна в кошмар.

Семейство Скворцови бяха против връзката им, разбираемо. Единствен син и момиче от сиропиталище. Майката на Максим звънеше стотици пъти на ден, засипвайки Марина с обиди и заплахи, изисквайки да напусне сина ѝ. Братовчедката на Макс дойде до кафенето и вдигна грозен скандал.

После и съседите на Марина разказаха, че някакви хора я търсели, разпитвали цял час.

— Оня ден една дама — потвърди съседът ѝ, дядо Яков Иванович, — ми предлагаше добри пари, ако удостоверя, че си наркоманка и проституираш. Изгоних я.

Марина не каза нищо на годеника си. Знаеше, че тогава се решава бъдещето му — предстоеше му студентска обмяна в чужбина. Явно и него го притискаха, защото загриженост се четеше в очите му. Понякога гледаше напрегнато лицето ѝ, но виждайки нежната ѝ усмивка, въздъхваше с облекчение.

Две седмици преди да замине, Марина получи телефонно обаждане.

— Обажда се Николай Борисович — чу суров мъжки глас. — Аз съм бащата на Максим. Длъжна си да се разделиш със сина ми, преди да тръгне. Кажи му, че си имаш друг. Ако не изпълниш думите ми, горчиво ще съжаляваш.

И без да чака отговор, кметът затвори. Марина беше готова да даде живота си за Максим — как да се откаже от мъжа, когото обичаше толкова силно?

След като любимият ѝ отлетя за Лондон, около Марина започнаха да се случват неща, които и до днес тя помни като ужасен сън. Стас, подкупен от градския кмет, внезапно я обвини в огромна липса от касата и я арестуваха.

Марина беше толкова потресена от гнусния ход на шефа си, че дори не се погрижи за сериозна защита. Когато случаят стигна до съда, тя беше убедена, че истината ще излезе наяве и ужасяващите обвинения ще се разпаднат.

Делото мина като фарс. Адвокатът, назначен от държавата, едва не заспиваше в залата, а прокурорът се стараеше от сърце. Всеки ден Марина се надяваше, че Максим ще се появи и ще я спаси, но по слухове научи от приятелка, че момчето щяло да остане да учи в Англия.

Марина бе осъдена на три години. Тъкмо в затвора разбра, че е бременна.

Тя се стараеше да не мисли за месеците в женския затвор — твърде болезнено бе. Залята от емоции, Марина прелисти бързо страниците на албума. На една снимка видя чернокосо момченце със сиви очи. Тя прокара нежно пръст по лика му. Илюшка беше толкова мил и умен. Само Господ знаеше какво ѝ костваше да го отгледа сама.

След като излежа година и половина, Марина бе освободена. Имаше голям късмет, че не ѝ отнеха детето. Навън я чакаха обаче безброй препятствия. Никой не искаше да наеме на работа млада майка, при това с присъда.

С помощта на съседа ѝ, дядо Яков Иванович, чрез свой бивш чирак успя да уреди малкия Илюша в детска градина. Така тя можеше да работи на няколко места без прекъсване. Сутрин чистеше един ресторант, вечер чистеше офиси, на уикендите миеше коли на автомивка, а през нощите шиеше калъфки и плика за завивки.

Не си позволяваше да се връща към миналото — защо да се измъчва излишно? Докато беше в затвора, старите ѝ познанства се бяха загубили. Веднъж случайно срещна бивша колежка, която ѝ каза, че шефът на крайпътното кафене, Стас, фалирал, кметът Скворцов се преместил в Москва след повишение, а синът му се оженил за столична хубавица преди година.

Марина плака цяла нощ, но на сутринта избърса сълзите си и отиде да мие пода в ресторанта. Трябваше да отгледа сина си — единственото ѝ щастие и грижа…

Вече се зазоряваше. Нима бе прекарала цялата нощ над албума? Легна си, но мислите за сина ѝ не ѝ даваха покой. Винаги се стараеше да го радва със скъпи играчки, вкусна храна, модни дрехи. Готова беше на всичко да изпълни желанията му, доколкото ѝ стигнеха сили. Ако Иля поискаше нов телефон, спокойно казваше на майка си, уверен, че тя ще намери начин да му осигури нужната сума или в краен случай ще поеме още работа.

Разбира се, и тя носеше своята вина, че Иля бе израснал толкова безчувствен егоист. Никога не се оплакваше от умора, не си вземаше болнични, винаги му отделяше най-вкусните залци на вечеря.

Нищо чудно, че на сина ѝ нито веднъж не му бе хрумвало да се запита каква цена плаща майка му за тези пари. И ето, че сега се срамува от нея и не иска чистачката да присъства на сватбата му.

— Ясно ми е — въздъхна Марина с горчивина и обърна поглед към портрета на Иля на стената. — Сине, глезих те 25 години, но този път ще направя, както аз реша. Прости ми.

Тя стана от леглото и извади кутията от нощното шкафче, в която по традиция държеше спестяванията си. Освен това по картата ѝ току-що беше пристигнала месечната заплата — достатъчно за тоалет, прическа и посещение при козметичка.

Появата на Марина в обредната зала предизвика истински фурор.

Тя винаги изглеждаше по-млада от годините си, но след посещението в салона за красота сякаш беше свалила десетилетие. Гостите, най-вече мъжете, хвърляха тайни погледи към блондинката в изискана синя рокля. По време на церемонията майката, бършейки сълзите си, се любуваше на сериозния, леко смутен син и неговата очарователна булка. Радваше се, че все пак е дошла. След ритуала всички започнаха да поздравяват младоженците. Иля едва си проби път през навалицата до майка си и ѝ прошепна:

— Значи нищо не значи молбата ми? Надявам се, че не смяташ да идваш и в ресторанта?

— Няма — кимна Марина. — Видях вече всичко, което исках.

— Здравей! — задъхана Вика се втурна към тях. — Марина Анатолиевна, изглеждате страхотно! Родителите ни ви канят да отидете с тях в ресторанта.

— Благодаря, но вече е време да си тръгвам.

— Какво значи време? — възмути се Вика. — Иля, какво става?

— Наистина, мамо, накъде си се разбързала? — подкани я Иля с насилена усмивка. — Все пак ти е единствена сватба на син.

Когато дойде редът на родителите да поздравят младите, Марина взе микрофона:

— Деца, бъдете щастливи и се обичайте цял живот…

Кратката ѝ реч беше толкова изпълнена с искреност, че гостите я аплодираха. Като слезе от малката сцена, тя почти се сблъска с висок мъж в скъп костюм. Лицето му ѝ се стори познато.

— Не може да бъде — прошепна мъжът, заставайки пред нея. — Маришка, наистина ли си ти? Какво правиш тук?

— Максим? — Марина не можеше да повярва на очите си.

— Бащата на булката ми е бизнес партньор, той ме покани на сватбата. Какъв хубав син имаш. — Максим, притеснен, хвана ръката на Марина. — Хайде да се отдръпнем оттук, да поговорим до прозореца? Тук ли си сама, без съпруг? Аз от 10 години съм разведен и нямам деца.

Говориха цял час. Максим разказа как баща му, долетял при него в чужбина, му съобщил, че Марина си била намерила друг и се изнесла с него в Москва. Шокиран, Макс не вярвал на баща си, но, за да не обиди любимата си със съмнения, решил първо да разучи нещата през най-добрия си приятел. Приятелят отишъл в крайпътното кафене, но не открил там момичето. Собственикът и сервитьорките в един глас потвърдили думите на бащата.

— Тогава едва не полудях от мъка, останах в Англия още половин година, после се върнах в Москва. Баща ми получи по-висок пост, аз се ожених. Щастлив ли бях през тези години? Нито за миг. Само в младостта с теб. А ти как живя през всичкото това време?

— Хайде да не говорим за тъжни неща — предложи Марина. — Все пак е сватба. Ще ти разкажа всичко по-късно, но сега ме покани на танц.

Гостите не откъсваха очи от красивата двойка. Иля също поглеждаше натам и не разпознаваше майка си. Изведнъж си помисли, че мама всъщност е красива жена, пожертвала целия си личен живот за него. За пръв път Иля се почувства истински засрамен. После видя как майка му, под ръка с някакъв заможен мъж, се насочва към изхода и ги застигна на верандата.

— Мамо, къде отиваш?

— Тръгвам си. Нали това искаше — напомни майката.

— Съжалявам, мамо, но… ти накъде с този човек?

— Готова съм да отида с него и на край света — призна искрено Марина. — Между другото, запознай се с баща си — Максим.

Иля смаяно изгледа Марина. Тя се спря и добави с усмивка:

— Да, изглежда ни предстои дълъг разговор. Но не и днес. Днес е сватба!

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.