Съпругата каза: „Изпрати баща си в старчески дом или аз си тръгвам“ — Животът й се промени, след като съпругът й отведе баща му, но не по начина, по който тя очакваше

Преглеждания: 2 181

Когато Анджела настоя съпругът ѝ да изпрати застаряващия си баща в старчески дом, тя изобщо не очакваше смелия избор, който той ще направи вместо това. Разкъсван между любов и лоялност, решението на Стефан промени бъдещето на семейството му.

Утринната светлина се изливаше през спуканите кухненски щори, падайки в меки златисти лъчи през стаята. Гектор седеше на масата и отпиваше от кафето си. Ръката му леко трепереше, докато вдигаше чашата – годините го настигнаха.

Малката къща скърцаше и стенеше, точно като коленете му, когато се изправяше. Но това беше домът, къщата, която беше построил с Лина, съпругата му от 45 години.

Стените бяха пълни с картини: Алекс в абитуриентската си рокля, Стефан, ухилен от ухо до ухо, докато вдигаше риба, голяма почти колкото него, и Лина, усмихната във всеки кадър. Гърдите на Гектор се свиваха всеки път, когато я погледнеше. Изглеждаше толкова млада, усмивката ѝ беше широка като хоризонта, а очите ѝ блестяха от онази любов, която не избледняваше.

Говореше тихо, гласът му трепереше. „Винаги си казвала, че ще остарея и ще се раздразня. Е, наполовина беше права, Лина.“ Той се усмихна, но усмивката не стигаше до очите му.

Къщата беше тиха без нея. Твърде тиха. Но в тишината Гектор все още усещаше присъствието ѝ. Протритият стол в ъгъла, любимата ѝ чаша за чай в шкафа, дори лекият аромат на лавандула от пакетчетата, които беше пъхнала в чекмеджетата – всички те шепнеха за живота, който бяха споделили.

— Липсваш ми всеки ден — промърмори той, стискайки здраво медальона. — Но аз ще продължа. Заради теб. За нашите момчета.

— Татко, добре ли си? — Гласът на Стефан се разнесе в тишината.

Гектор се обърна и видя по-малкия си син да стои на прага. — Добре съм, само си мисля.

Стефан кимна, стабилният му характер беше изписан върху спокойното му лице. Той беше този, който остана, винаги надежден, винаги тук. Алекс се беше преместил в страната след факултета по право, докато Стефан беше довел Анджела у дома преди три години. Тогава нещата започнаха да се променят.

— Закуска? — попита Стефан и се насочи към печката.

— Още не съм гладен — каза Гектор, изправяйки се бавно. Усещаше присъствието на Анджела, преди да я види.

— Стефане, нямаме цял ден — каза тя рязко и влезе в кухнята. Токчетата ѝ щракаха по пода, макар че нямаше кой да впечатли. — Трябва да тръгваме след час.

— Знам, Андж. Правя нещо бързо.

Анджела завъртя очи. — Добре. Но не закъснявай, става ли?

Тя едва погледна Гектор, преди да излезе, с телефона си вече в ръка. Гектор въздъхна, сядайки отново.

— Просто е стресирана — каза Стефан, макар че не звучеше убедено.

— Тя винаги е стресирана — тихо отвърна Гектор, следейки с очи отдалечаващата се фигура.

Анджела имаше начин да се представи дори в нейно отсъствие. Този ден не беше по-различен.

— Татко, видя ли ключовете ми? — обади се Стефан от хола.

— Не — отвърна Гектор, тътрейки се към звука. Гласът на Анджела се носеше от спалнята, остър и отсечен.

— Не знам как живееш така, Стефане — каза тя. — Тази къща е твърде малка. Разпада се. А той…

— Андже, недей — каза Стефан и я прекъсна.

Гектор спря близо до вратата със свито сърце. Никога не я беше чувал да говори така. Не открито. Той се отдръпна, без да иска да слуша повече.

Вечерята тази вечер беше тиха. Анджела изчисти чинията на Гектор, преди той да приключи, без да обръща внимание на малкия му протест.

— Не съм свършил — измърмори той.

— Е, просто си седеше там — каза тя, без да го поглежда.

Стефан отвори уста, сякаш искаше да каже нещо, после я затвори. Гектор видя как раменете му се отпуснаха, тежестта, която носеше, ставаше все по-тежка всеки ден.

— Стефане, може ли да поговорим? — каза Анджела след вечеря с тих, но твърд глас.

— Сега? — попита той, като погледна Гектор.

— Да, сега.

Двамата изчезнаха в спалнята, гласовете им приглушени, но разгорещени. Гектор не искаше да ги чуе, но докато вървеше по коридора, за да донесе одеяло, думите на Анджела го спряха на място.

— Готово, Стефане. Този старец трябва да си ходи — изсъска тя. — Изпрати баща си в старчески дом или аз си тръгвам. Вече платих за място. Само трябва да го вземеш.

Отговорът на Стефан беше по-тих, по-труден за чуване, но тежестта на искането на Анджела смаза Гектор. Усети как коленете му отслабват, дъхът му секва в гърдите.

На следващата сутрин Гектор седна на масата с чантата си до себе си. Стефан влезе с бледо лице и червени очи.

— Татко… — започна той с пречупен глас.

Гектор вдигна ръка. — Всичко е наред, синко. Разбирам.

— Но…

— Не — каза твърдо Гектор. — Трябва да живееш живота си, Стефан. Не позволявай аз да съм причината да се разпадне.

Тишината между тях беше тежка, докато вървяха към колата. Никой от двамата не проговори, докато Стефан шофираше с побелели кокалчета на волана. Гектор се взираше през прозореца, чудейки се къде отиват, но твърде уморен, за да попита.

— Татко — каза накрая Стефан с треперещ глас. — Аз… не мога да правя това повече.

Гектор се обърна към него и сбърчи вежди. — Какво искаш да кажеш?

Спряха на летището и Стефан изключи двигателя. — Няма да отидеш в дом. Идваш с мен.

Гектор излезе от колата, примижавайки срещу слънчевата светлина, отскачаща от стъклените прозорци на летищния терминал. Той стисна здраво малката си чанта, а по лицето му се изписа объркване.

— Къде… отиваме? — попита той с колеблив глас.

Устните на Стефан се свиха в стегната усмивка, очите му блестяха.

— Ще се срещнем с Алекс. И семейството му.

— Какво? — попита Гектор и свъси вежди. — Но Анджела…

— Казах ѝ да си опакова нещата — прекъсна го Стефан с спокоен глас. — Ще намери писмото ми, когато се прибере.

За момент Гектор онемя. Той изучаваше лицето на сина си, търсейки съмнение или съжаление. Но нямаше нищо — само любов и решителност.

— Ти се застъпи за мен? — прошепна Гектор.

Стефан кимна. — Ти ме научи на това, татко. Нямаше да ѝ позволя да се държи с теб така, сякаш нямаш значение. Ти си важен за мен. За Алекс. За всички нас.

Сълзи бликнаха от очите на Гектор, когато той протегна ръка да прегърне рамото на сина си. — Благодаря ти, Стефане. Благодаря ти.

Курортът блестеше под следобедното слънце, а белите му пясъчни плажове се простираха безкрайно на фона на сините вълни. Гектор погледна през прозореца на колата с отпусната челюст от страхопочитание.

— Татко! — Гласът на Алекс прогърмя веднага щом Гектор стъпи на калдъръмената алея. Алекс уви баща си в мечешка прегръдка, като почти го вдигна от земята.

— Алекс! Свали го, преди да си го счупил — засмя се Стефан, разтоварвайки багажа.

— Не мога да се сдържа — каза Алекс, ухилен до ухо. — Радвам се да те видя, татко. Мина твърде много време.

Гектор се засмя, поклащайки глава. — Все още имаш силата на бик.

Съпругата на Алекс, Мария, се присъедини към тях с децата, които теглиха – две момчета с широко отворени очи, които изтичаха право при дядо си. — Дядо! — извикаха те в един глас и обгърнаха краката му с ръце.

— Уау, внимавай тук — каза Гектор и смехът му избухна.

Следобедът се стопи в топла, спокойна вечер. Семейството се събра на плажа, ядейки печена риба и пресни плодове под звездното небе. Гектор наблюдаваше внуците си, които се състезаваха по брега, докато Стефан и Алекс обсъждаха най-добрия начин да запалят огън.

— Татко — каза Мария, сядайки до него. — Ти си отгледал двама невероятни мъже. Трябва да се гордееш.

— Гордея се — отвърна Гектор тихо, гласът му изпълнен с емоция.

За първи път от години Гектор се почувства лек, сякаш тежестите, които носеше толкова дълго, бяха останали далеч назад.

Междувременно Анджела влезе в празна къща. Токчетата ѝ отекваха по плочките, докато оставяше чантата си на кухненския плот.

— Стефан? — извика тя, но тишината ѝ отговори.

Тогава видя плика. Името ѝ, написано с почерка на Стефан, накара стомаха ѝ да се свие.

Тя го разкъса и бързо прочете писмото. Думите я удариха като удар:

„Не мога да живея в дом, където липсва взаимно уважение. Баща ми не е товар. Той е благословия. Ако не можеш да видиш това, тогава ти и аз нямаме бъдеще заедно.“

Лицето на Анджела се изкриви от ярост. Тя смачка писмото и го хвърли на земята. — Невероятно — промърмори тя, обикаляйки стаята. — Той наистина си тръгна. Заради него.

Гневът ѝ нарастваше, но под него имаше нещо друго: осъзнаването, че Стефан е избрал баща си пред нея.

И нямаше какво да направи по въпроса.

Месеци по-късно, обратно в къщата, Гектор стоеше на верандата, наблюдавайки как Стефан забива дървен знак в земята в края на алеята.

„Добре дошли у дома. Само за семейство“, гласеше надписът с големи букви.

— Изглежда добре — каза Гектор, гласът му беше спокоен и топъл.

Стефан избърса потта от челото си, отстъпвайки назад, за да се възхити на работата си. — Това е, за което е този дом — каза той просто.

Гектор се облегна на парапета, с малка усмивка на устните си. — Постъпил си правилно, синко. Майка ти би се гордяла.

— Научих от най-добрите — отвърна Стефан, поглеждайки към него.

Погледът на Гектор се задържа върху двора, сега тих и спокоен. Той мислеше за Анджела не с гняв или съжаление, а с яснота. Тя беше преминаваща буря, но основата на семейството му беше останала здрава.

За първи път от години Гектор се почувства истински у дома.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.