реклама

„Режи между нас, Марти. Ти вземи мен, аз ще взема теб.“ Чух четиригодишния си син по бебефона малко след полунощ. На екрана видях ножицата, отвореното куфарче и двете прясно остригани главички, наведени над една снимка. После Лъчо каза нещо, което и до днес мъжът ми не може да повтори, без да се разплаче.
Същия следобед се прибрах от пазара в Добрич и заварих двамата си синове на стъпалото под асмата. От русите им къдрици нямаше и следа. В косата на Мартин с машинка беше изписано голямо „М“, а върху главата на брат му се мъдреше едно малко накриво „Л“.
— Асене, аз за един хляб излязох!
Мъжът ми още държеше машинката. Понечи да каже нещо, но Лъчо го изпревари.
— Ние така искахме, мамо. Моята буква аз му я нарисувах!
От седмица с Асен стъпвахме на пръсти един около друг. В неделя той щеше да пренесе и последния си кашон в новия апартамент. Бяхме обяснили на децата, че татко ще живее на друга улица и че и в двете къщи ще има място за тях. Мартин беше попитал кой ще полива мушкатото. Лъчо беше поискал филия с лютеница. Помислихме, че са разбрали.
Затова преглътнах всичко, което ми се искаше да кажа за машинката. Коса е. Ще порасне.
— Снимай ни сега, докато личат буквите — помоли Мартин.
Седна до брат си и разтвори шепа. Вътре имаше лъскав кестен. Лъчо уж понечи да го лапне и двамата се разсмяха. Точно тогава ги снимах. После им извадих снимката на малкия принтер, който баба им ни беше подарила за Коледа.
— Само една ли има? — попита Лъчо.
— Една. Защо?
Той я хвана внимателно за белите краища.
— Стига ни.
В единайсет и петдесет още седях в кухнята срещу недопитата чаша на Асен. Беше ми странно да мисля, че от утре ще си правя кафе само за себе си. Тогава от бебефона долетя онова тихичко „Режи между нас, Марти“.
На екрана видях как ножицата мина точно помежду им на снимката. Всяко момче прибра половинката с лицето на другото. Мартин пъхна своята под възглавницата. Лъчо сложи неговата в жълтото куфарче и седна върху капака, защото не успяваше да го затвори.
Асен беше чул шума от коридора. Влезе при тях, взе ножицата и приклекна.
— Такава хубава снимка, момчета. Защо я срязахте?
Лъчо посегна да погали баща си по бузата. Правеше така винаги, когато му предстоеше да поиска нещо голямо.
— Тате, аз ви чух с мама в кухнята. Разбрах защо и двамата искате Марти.
Хукнах нагоре. Стигнах до вратата точно когато синът ми събра смелост да зададе въпроса си.
Продължението
Другата половина на снимката
— Тате, ако и аз плача като Марти, другия път ще поискаш ли мен?
Асен още държеше ножицата. На килима пред него Лъчо беше отворил малкото си жълто куфарче. Вътре имаше едни гащички, четка за зъби и горнището на синята ми пижама.
— Това защо си го взел, маме? — попитах от вратата.
— Защото мирише на тебе. Другото ти го оставих.
Чак тогава седнах на пода. Допреди две минути бях бясна заради една съсипана снимка.
— Чухме ви в кухнята — обади се Мартин. — Тате каза „Искам Марти“. И ти каза „И аз искам Марти“. После пусна чешмата и не чухме кой взе Лъчо.
Помнех разговора. В неделя Асен щеше да води и двете деца в новия си апартамент. Спорехме къде да преспи Мартин, който от седмица се будеше посред нощ с мокра пижама. Аз исках да си е в неговото легло. Асен настояваше, че може да смени едни чаршафи и сам.
Бяхме спорили поне десет минути. През всичките тези десет минути никой не беше произнесъл името на другото ни дете.
— Лъчо, аз вече бях сложил твоите пантофи до моите — каза Асен. — Изобщо не ми хрумна, че трябва да ти кажа.
— А на Марти пантофите къде са?
— В коридора — казах. — Хайде да ги вземем.
Лъчо не помръдна.
— Първо го кажете пак. С имената.
Наложи се всеки от нас да го каже на глас. В неделя Мартин и Лъчо отиват при татко. В понеделник Мартин и Лъчо се прибират при мама. Едва тогава Лъчо пусна ръкава на пижамата ми.
— Затова ли поискахте буквите? — попита Асен.
Мартин кимна. Искаха на снимката да си личи кой кой е. Всеки щеше да вземе половинката с брат си, за да може да го показва на децата, ако го преместят в друга градина.
Асен вдигна двете парчета от килима. Отиде да потърси тиксо. След пет минути слязох да видя защо се бави и го намерих в кухнята с телефона в ръка.
— Можеш ли да ми намериш номера на Калин? — попита.
Снимката в портфейла
Калин беше по-големият му брат. За дванайсет години брак ги бях виждала заедно веднъж, на погребението на баща им. Тогава си стиснаха ръцете през капака на една кола, сякаш единият току-що я беше продал на другия.
Когато родителите им се разделили, Асен бил на шест, а Калин на осем. Баща им попитал кой иска да замине с него за Варна. Калин веднага си донесъл обувките. От онзи ден Асен помнеше най-вече колко бързо брат му си ги обул.
— Даже не се обърна да ме види — каза ми.
Намерих номера. Беше минало полунощ. Калин вдигна на второто позвъняване.
— Случило ли се е нещо?
— С децата всичко е наред. За нас питам. Ти защо навремето толкова искаше да тръгнеш с татко?
Отсреща дълго се чуваше телевизор. После някой го намали.
— Много ми се спеше, Асене. Не може ли утре?
— Може. Само ми кажи едно. Толкова ли ти беше лесно да ме оставиш?
— Ти сериозно ли това си мислиш?
Асен седна на стъпалото пред кухнята.
— Като се караха предната вечер, ти се напика — каза Калин. — Смених ти пижамата. Дадох ти моята, с моторите. Помниш ли я?
Асен помнеше. Още като се родиха близнаците, търси такава пижама из целия Добрич.
— Сутринта ти пак беше при мама. Стискаше ѝ нощницата отзад и тя не можеше да си вземе палтото от закачалката. Татко каза, че единият трябва да дойде с него. Обух се бързо, за да не посочи теб.
— А защо не се обърна?
— Обърнах се бе, Асене. От задното стъкло. Ти вече беше влязъл вътре.
Мъжът ми закри очите си. За пръв път чувах Калин да му говори като на малкия си брат.
— Аз бях на осем — добави той сърдито. — Откъде да знам, че никой няма да ме върне в неделя?
От детската стая изпука дъска. Мартин и Лъчо седяха най-горе на стълбите. Бяха донесли тиксото от кутията си за рисуване и чакаха баща им да се върне.
На прага в неделя
Когато в неделя сутринта на двора спря кола с варненска регистрация, Асен държеше двата чифта детски пантофи под мишница. Калин слезе, огледа улицата за място и попита дали пред зелената порта вдигат коли с паяк. Асен му каза, че в неделя тук и паякът почива. После Асен изтърва пантофите и го прегърна.
Докато момчетата ги събираха, Калин извади от портфейла си протрита черно-бяла снимка. На нея се виждаше едно момченце с огромна пижама на мотори. Ръкавите му бяха подгънати два пъти.
— Изпрати ми я мама първата зима във Варна. В училище им я показвах. Никой не вярваше, че имам малък брат, защото никога не бяха те виждали.
Мартин го дръпна за ръкава.
— И аз за детската щях да си взема Лъчо. Ама сега може само да го повикам да дойде.
Още същия следобед Асен си пренесе последния кашон. Близнаците подскачаха отзад в колата, а аз останах на портата по чехли. Хич не ми беше лесно да им помахам. За тях обаче най-важното през този ден беше, че чичо им умее да прави палачинки във формата на динозаври и че е обещал да спи на дивана.
В понеделник се върнаха с лепкав буркан сладко и с нова снимка. На нея Асен и Калин бяха седнали на стъпалото, на което бях снимала близнаците. Калин беше метнал ръка през рамото на брат си. Асен се смееше с отметната назад глава.
— Мамо, тази да не я режеш — поръча ми Лъчо.
— Няма, маме. Цяла ще си остане.
Той поклати глава и бръкна в жълтото куфарче. Извади втора, досущ същата.
— Тази е за чичо. Да си види братчето колко е пораснало.
Разказът е художествена измислица. Имената, героите и събитията са измислени. Всяка прилика с действителни лица или случки е случайна.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com




