реклама
След 20 години като шофьор на камион мислех, че съм видяла всичко по тези дълги, самотни магистрали. Но никога не съм си представяла, че качването на стопаджия ще доведе до емоционално събиране, вирусна благодарност и края на моите дни на пътя.
Бях шофьор на камион в продължение на години. Да си жена в тази професия не е обичайно, но избрах този път, знаейки какви предизвикателства ще донесе.
Животът често те води по неочаквани пътища. За мен този път започна, когато съпругът ми ни изостави – мен и четиригодишните ни близнаци, Джия и Вини.
Баща ми също беше шофьор на камион до 55-годишна възраст. Израснах, виждайки го как заминава за дни наред и се връща с истории от пътя. Въпреки трудностите, тази работа осигуряваше добра заплата и храна на масата.
Когато трябваше да издържам децата си сама, знаех, че това е най-добрият вариант. Взех си професионална шофьорска книжка и започнах да карам. Фирмата, за която работех, беше дори по-добра от тази на баща ми, защото предлагаше застраховки и други предимства.
Недостатъкът беше, че често ме нямаше с месеци. Майка ми пое грижите за децата, но пропуснах твърде много моменти. Много рождени дни се планираха според графика ми.
Други събития, като училищни представления, не можеха да се преместят. Вместо да съм там, гледах разклатени видео записи на важните моменти в живота на децата ми. Но работата плащаше сметките и те никога не останаха гладни.
Сега те вече са възрастни и живеят самостоятелно. Все още ми се обаждат и са благодарни, но майка ми беше повече майка за тях, отколкото аз. Чувството за вина от пропуснатото детство на децата ми често пътува с мен по нощите.
Всичко се промени една сива вечер по пуста магистрала.
Видях момче, на около 16 години, да стои край пътя. Дрехите му бяха намачкани, изглеждаше изтощен, но в очите му имаше нещо друго – сякаш не знаеше накъде да поеме.
Забавих и спрях. Политиката на компанията ми строго забраняваше да качваме стопаджии, но нещо вътре в мен каза, че трябва.
— Хей, момче. Трябва ли ти превоз? — попитах през отворения прозорец.
Той се поколеба, огледа се, но накрая кимна и се качи в камиона.
— За първи път ли си в такъв камион? — попитах, докато се бореше с колана.
— Да — измърмори.
— Казвам се Джулиан, но всички ми викат Джулс.
— Алекс — отвърна кратко.
Продължихме да караме в мълчание. След известно време попитах:
— Накъде си тръгнал?
— Не знам — промърмори.
— Бягаш от нещо?
Той кимна, но не каза повече.
На близката бензиностанция напълних резервоара и купих храна. Подадох му сандвич.
— Не мога да те оставя да гладуваш.
— Благодаря — прошепна.
След няколко хапки най-накрая заговори.
— Скарах се с майка ми. Избягах.
— Сигурно е било сериозен спор.
— Не ми позволи да отида във Франция с класа. Нямаме пари. Омръзна ми винаги да съм най-бедният в класа.
— Разкажи ми за майка си — подканих го.
— Работи в супермаркет. Баща ми ни напусна, когато бях малък. Тя е винаги изморена и винаги казва, че не можем да си позволим нищо.
— Трудно ѝ е, нали?
— Все тая — измърмори, но в гласа му имаше болка.
— Бях самотна майка, когато бащата на близнаците ми си тръгна — споделих.
Той ме погледна с интерес.
— Това ли е причината да си шофьор на камион?
— Да. Но заради работата изпуснах много от живота им.
— Не ти ли се сърдят?
— Понякога. Когато бяха тийнейджъри, имахме големи скандали. Но сега разбират. Майка ти е до теб по начин, който парите не могат да купят.
Алекс замълча и се загледа през прозореца.
— Понякога я чувам да плаче нощем по телефона с леля ми за сметките.
— Това сигурно е трудно за теб.
— Просто исках да отида на едно пътуване. Всички ще се върнат с истории, а аз ще съм загубенякът, който остана вкъщи.
— Не си загубеняк, Алекс. Ти и майка ти правите най-доброто, което можете.
Той кимна и след дълго мълчание попита:
— Може ли да ме закараш до автогарата?
Погледнах го и усмихната казах:
— Не. Ще те закарам у дома. Трябва да поговориш с майка си.
— Ще ме убие… — изстена той.
— Първо ще те прегърне толкова силно, че няма да можеш да дишаш. После може би ще те убие.
Алекс се засмя и ми каза къде живее.
Щом слязохме пред къщата, вратата се отвори и майка му, Мери, се втурна към него със сълзи на очи.
— Алекс! Боже мой, Алекс!
— Съжалявам, мамо… Бях глупав…
Мери се обърна към мен със сълзи в очите:
— Благодаря ви! Не знаех какво да правя…
— И аз съм имала тийнейджъри — усмихнах се.
Тя настоя да изпие с мен едно кафе, но отказах. Вместо това направихме снимка за спомен.
Тази снимка по-късно стана вирусна в социалните мрежи и една седмица по-късно шефът ми ме извика. Очаквах да ме уволни. Вместо това ми предложи повишение като мениджър в логистиката – двойно по-голяма заплата и нормално работно време.
След години по самотните пътища най-накрая щях да имам време за децата си.
Тази нощ помогнах на едно момче да се върне у дома, но той и майка му помогнаха на мен много повече.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]
We improve our products and advertising by using Microsoft Clarity to see how you use our website. By using our site, you agree that we and Microsoft can collect and use this data. Our