„Преди 22 години избягах от селото унизена… А се върнах такава, че на Стефан цигарата му падна от ръцете“

И го срещнах. Стои пред магазина. В едната ръка – торба с картофи, в другата – бира. Коремът му такъв, сякаш не се е оженил за Лидия, а я е погълнал заедно с чеиза ѝ. Фланелката разтегната, джапанките стари, а плешивината му блести на слънцето. До него – същата Лидия. Заради която някога цялото село се присмиваше на мен. Само че сега това вече не беше съдбовната красавица от хорото, а изморена жена с халат на цветчета и лице на човек, когото животът редовно шляпа с мокра кърпа. Честно казано, едва не избухнах в смях там на място. Стефан първо дори не ме позна. Гледа, гледа… и накрая наистина му падна цигарата от ръцете. — Нина?.. — само това успя да каже. А Лидия сви очи: — Я, виж ти… градската фльорца пристигнала. Ето заради това обичам селото. Там хората дори завиждат с едно такова родно топло чувство. Усмихнах се: — Да. А ти все така добра, Лидия. Пред магазина вече започнаха да се събират местните. Защото на село, ако някой се заговори повече от две минути — край, започва представление. Леля Галя даже прибра семките: — Тихо, жени, сега ще стане интересно. А Стефан стои и мига на парцали. Вижда се, че му е всичко наопаки отвътре. Защото преди двадесет и две години беше убеден, че без него ще се пропадна. А сега пристигнах с хубава кола, с очила, цялата поддържана, сякаш не съм от нашето село, а от някой сериал. И най-забавното — виждах как направо го гложди любопитството.

 Той веднага: — Ти… добре изглеждаш. А аз: — А ти, виж, не чак толкова. Леля Галя едва не се задави със семката. Лидия веднага зашипя: — Нанесли се тук градските, надули се. Казвам: — Лид, какво надуване. Просто кремът за лице понякога прави чудеса. Местните вече откровено се заливаха от смях. А Стефан изведнъж започна да се суети: — Може би вечерта да минеш? Да поседим, да си поговорим… да си спомним младостта. И тогава разбрах: ето го. Моят звезден миг. Преди двадесет и две години този човек се подиграваше с мен пред цялото село. А сега стои зачервен, коремът прибран и ме гледа така, сякаш пак е на двадесет. Специално го изгледах от глава до пети и казах: — Стефане, каква младост? Себе си в огледало скоро виждал ли си? Пред магазина вече се смееха дори мъжете. А Лидия напълно побеля. Но най-прекрасното се случи после. Защото вечерта по селото тръгнаха слухове. Че Стефан след срещата с мен се прибрал у дома, обръснал се, напръскал се с одеколон и започнал да търси „нормалната си риза“. Лидия, казват, така изревала, че кокошките спрели да снасят. А на следващия ден при мен дойде съседката леля Валя — същата, която някога разправяше, че „никой мъж повече няма да я вземе“.

Седна, пием чай и между другото пита: — Нин, вярно ли е, че в града мъжете сами си мият чиниите? Едва не се задавих. А после стана съвсем смешно. Първо ме наричаха „градската фльорца“, а след два дни вече питаха: — Къде боядисваш косата си? — Какъв е този твой крем? — Вярно ли е, че след петдесет можеш още да носиш поли над коляното? И тогава разбрах най-смешното. През всичките тези години те не ме осъждаха. Просто им беше яд, че съм успяла да се измъкна. Защото на село жената я обичат точно докато е толкова уморена, колкото всички останали. А ако изведнъж започне да изглежда добре, да се усмихва и да кара хубава кола — край, става „надута“. Но финалът беше направо великолепен. Последната вечер преди да тръгна, седях в двора на леля, пиех чай, и тогава пред къщата бавно спря кола. Стефан. Обръснат. С риза. Дори цветя донесъл. Помислих, че ще умра от смях. И най-страшното за него не беше това, че отказах да говоря с него. А че точно тогава покрай ни минаваха местните жени… и всичко видяха.