реклама
„Отивам при една млада жена!“ — заяви 65-годишният мъж, докато събираше куфара си. Само час по-късно обаче се върна със сълзи в очите…
— Отивам при една млада жена! — заяви 65-годишният Виталий, докато отчаяно се опитваше да натъпче карирано одеяло в препълнения си куфар.
Произнесе го така тържествено, сякаш съобщаваше, че заминава на експедиция до Марс.
Гласът му беше висок и драматичен.
Очевидно очакваше думите му да паднат като бомба.
Само че бомбата не избухна.
Съпругата му Галина стоеше пред дъската за гладене и съвсем спокойно прокарваше ютията по една от официалните му ризи.
Парата изсъска.
— Чух те, Виталий — отвърна тя, без дори да вдигне поглед. — Сложи ли си топлото бельо? Ноември е. Младата ти приятелка едва ли ще се занимава с бъбреците ти, ако настинеш.
Виталий замръзна.
В едната си ръка държеше дебел вълнен чорап.
Очакваше всичко друго.
Сълзи.
Счупени чинии.
Молби да остане.
Заплахи, че Галина ще се обади на децата.
Но не и въпрос за топлото му бельо.
— Какво общо има бельото, Галя?! — възмути се той. — Аз ти говоря за любов! За нов живот! За… възраждане!
Най-сетне успя да натъпче одеялото.
Натисна капака на куфара с цялото си тяло и дръпна ципа.
Куфарът изскърца почти толкова жално, колкото коленете на самия Виталий, но все пак се затвори.
— А ти ми говориш за дрехи! Ето това ти е проблемът. Прекалено си земна. Скучна! А там има полет! Има енергия!
Галина внимателно постави изгладената риза на закачалка и му я подаде.
— Тази „енергия“ поне има ли име? Или в телефона ти е записана само като „Зайче“?
Виталий се изправи гордо.
— Казва се Елеонора! И тя не е просто жена. Тя е моята муза.
Галина едва сдържа усмивката си.
За повече от четири десетилетия брак единствената „поезия“, която беше чувала от съпруга си, бяха тостовете по юбилеите на приятелите му.
— Елеонора значи. Красиво име. А на колко години е музата?
— На двайсет и осем!
Този път Галина остави ютията.
Погледна дълго съпруга си.
Почти както човек гледа стар, любим шкаф, на който внезапно е паднала вратата.
— Виталий, ти си на шейсет и пет. Кръстът те боли, ако седиш прекалено дълго, а заради черния дроб лекарят ти даде специален хранителен режим.
Въздъхна.
— Какво точно възнамеряваш да правиш с 28-годишната Елеонора? Да ѝ четеш стихотворения?
— Не е твоя работа!
Виталий хвана дръжката на куфара.
— Ще пътуваме! Ще се разхождаме под луната! Ще се наслаждаваме на живота! Аз още съм във форма!
Опита се рязко да вдигне куфара.
Тежестта го дръпна надолу.
Остра болка премина през кръста му.
Но Виталий стисна зъби и се престори, че нищо не е станало.
Не можеше да показва слабост пред жената, която след минути щеше да бъде част от „стария му живот“.
— Не забравяй лекарствата за кръвното, любовнико — подхвърли Галина. — В горното чекмедже са. Там е и мазилото за ставите.
— Не ми трябват лекарства!
Лъжеше.
Сърцето му вече биеше някъде в гърлото.
— Това е, Галя. Сбогом. Апартамента ти го оставям. Все пак съм благороден човек.
— Благодаря ти — кимна тя. — Остави ключовете на шкафчето. И като излизаш, вземи боклука.
Това вече го довърши.
Никаква драма.
Никакво:
„Виталий, не ме оставяй!“
Само:
„Вземи боклука.“
Той грабна торбата до входната врата, вдигна гордо брадичка и излезе.
Вратата не се затръшна драматично зад него.
Само тихо щракна.
Във входа миришеше на пържени картофи от съседите и на котките, които редовно се промъкваха в мазето.
Куфарът теглеше ръката му надолу.
Кръстът го болеше.
Но телефонът в джоба му завибрира.
Виталий веднага се усмихна.
Сигурно беше Елеонора.
Неговата муза.
Неговият нов живот.
Докато чакаше асансьора, извади телефона.
Имаше съобщение:
„Любими, скоро ли идваш? Резервирала съм ни маса. Само че се появи един малък проблем…“
Виталий продължи да чете.
„Трябва спешно да преведа 5000 евро на мама за лекарства, но съм стигнала лимита си. Може ли ти да ги изпратиш? Ще ти ги върна, когато се видим!“
Той се намръщи.
Пет хиляди евро?
Странно.
Вчера Елеонора беше поискала пари за такси.
Ден по-рано — за интернет.
А само преди седмица Виталий беше платил и за някакъв неин „курс за личностно вдъхновение“.
Асансьорът пристигна.
Той с усилие вкара куфара вътре и натисна бутона за партера.
В огледалото видя 65-годишен мъж с шапка, зачервено лице и неочаквано объркан поглед.
„Отивам при една млада жена!“
Повтори си го мислено.
Само че фразата вече не звучеше толкова героично.
Навън времето беше отвратително.
Ситен есенен дъжд.
Студен вятър.
Последните листа се въртяха по мокрия тротоар.
Елеонора живееше в нов квартал на другия край на града.
Виталий повлече куфара към автобусната спирка.
Седна върху влажната пейка под навеса и отново извади телефона.
Реши просто да преведе парите.
Отвори банковото приложение.
Погледна наличността.
4800 евро.
Следващите му доходи щяха да постъпят чак след седмица.
— По дяволите…
Написа:
„Елечка, слънчице, в момента нямам достатъчно в картата. Ще дойда и ще ти дам в брой. Имам спестени пари.“
Отговорът пристигна почти веднага.
Първо емотикон с извъртени очи.
После:
„Виталик, защо се държиш като дете? Вземи назаем от някого! На мама ѝ е зле! Ако ме обичаш, ще намериш начин.“
Виталий прочете съобщението още веднъж.
„Виталик.“
Не „любими“.
Не „Виталий“.
„Виталик“.
Някак неприятно фамилиарно.
За първи път в гърдите му се промъкна съмнение.
И тогава си даде сметка за още нещо.
Никога не беше разговарял с Елеонора по видеовръзка.
Нито веднъж.
Камерата ѝ все беше повредена.
Или интернетът бил слаб.
Или не изглеждала добре.
Но профилът ѝ беше пълен с великолепни снимки, сякаш направени за модно списание.
Виталий реши да ѝ се обади.
Само за да чуе гласа ѝ.
Позвъни.
Дълги сигнали.
После разговорът беше отхвърлен.
След секунди пристигна съобщение:
„Не мога да говоря! Плача!“
Виталий остана на спирката, стиснал дръжката на куфара.
Автомобилите профучаваха край него и пръскаха мръсна вода по бордюра.
Студът вече проникваше през дрехите му.
Кръстът го болеше все по-силно.
— Елеонора… — произнесе той тихо.
За първи път красивото име му прозвуча някак изкуствено.
Телефонът отново завибрира.
„Е, преведе ли ги? Ако не — изобщо не идвай. Не ми трябва мъж, който не може да реши един елементарен проблем.“
Виталий дълго гледа екрана.
Буквите започнаха да се размазват пред очите му.
И тогава си спомни Галина.
Как само предишната вечер беше намазала кръста му, когато болката отново се обади.
Как му приготвяше храната, която лекарят беше препоръчал, въпреки че той непрекъснато се оплакваше от нея.
Как знаеше по-добре от самия него къде са лекарствата му.
Къде са чорапите.
Кога трябва да си измери кръвното.
И кога само се преструва, че всичко му е наред.
Отново погледна съобщението:
„Не ми трябва мъж…“
Представи си как пристига в дома на Елеонора.
Чужд диван.
Чужди навици.
Чужд живот.
И необходимостта непрекъснато да доказва, че все още е онзи мъж, за когото се представя.
Да плаща.
Да впечатлява.
Да се преструва, че кръстът не го боли.
Че не се изморява.
Че е „още във форма“.
И изведнъж си представи как една вечер болката отново го прерязва.
Дали Елеонора щеше да седне до него и внимателно да намаже гърба му?
Или щеше да погледне мазилото с отвращение и да каже:
„Това мирише ужасно!“
Виталий остана неподвижен под студения навес.
Куфарът стоеше до краката му.
Телефонът отново завибрира.
Но този път той не посегна веднага към него.
За първи път от месеци започваше да се пита дали младата жена, заради която току-що беше напуснал съпругата си, изобщо е тази, за която се представя…
И дали най-голямата грешка в живота му не се намираше в куфара до краката му.
Продължението 👇👇👇
Виталий седя още няколко минути на спирката.
После телефонът му отново иззвъня.
Този път беше непознат номер.
— Господин Петров?
— Да.
— Обаждаме се от банката. Искаме да потвърдим няколко необичайни превода от сметката ви.
Виталий пребледня.
Оказа се, че през последните месеци е изпратил на „Елеонора“ много повече пари, отколкото помнеше.
— Има още нещо — каза служителката. — Получателят не е жена на име Елеонора.
— Как така?
— Сметката е на мъж.
Виталий почувства как студът изведнъж престана да има значение.
Затвори и отвори профила на Елеонора.
Снимките.
Красивото лице.
Луксозните ресторанти.
Пътуванията.
Направи търсене по една от снимките.
И истината го удари право в лицето.
Жената съществуваше.
Но се казваше съвсем различно и беше модел от чужбина, чиито снимки някой беше откраднал.
Елеонора никога не беше съществувала.
Виталий седеше под дъжда и гледаше куфара си.
После стана.
Един час след гръмкото:
„Отивам при младата!“
той отново отключи вратата на дома си.
Галина седеше в кухнята и пиеше чай.
Когато го видя мокър, пребледнял и със сълзи в очите, само попита:
— Забрави ли си лекарствата?
Виталий остави куфара.
— Галя… измамиха ме.
Разказа ѝ всичко.
Накрая прошепна:
— Прости ми.
Галина дълго мълча.
Виталий очакваше тя да стане и да го прегърне.
Вместо това извади папка от шкафа и я постави пред него.
Вътре имаше документи за развод.
Той замръзна.
— Ти… вече си ги подготвила?
— Преди три седмици.
— Но защо нищо не каза?
Галина го погледна спокойно.
— Защото исках сам да избереш къде ти е мястото.
Виталий се разплака.
— Значи няма да ме приемеш обратно?
Тя поклати глава.
— Ще ти дам сухи дрехи. Ще ти измеря кръвното. Ако трябва, ще извикам лекар. Все пак сме живели заедно четирийсет години.
После побутна документите към него.
— Но да се грижа за теб не означава, че съм длъжна отново да бъда твоя жена.
И точно тогава Виталий разбра най-болезненото.
Не беше загубил Галина заради 28-годишна красавица.
Беше я загубил заради жена, която никога не е съществувала.
А човекът, когото беше приел за скучен и даденост, се оказа единственият истински човек в цялата му „нова любов“.
Тази история е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с литературна цел. Всякакви прилики с реални личности или събития са случайни и непреднамерени.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
