реклама
Отидох с баща си в гората. Изведнъж той сграбчи ръката ми и каза: „Най-после сме сами. Ела, нека те целуна. Толкова отдавна го искам.“ Отдръпнах се ужасена. Но той пристъпи към мен, хвана ме за раменете и прошепна: „Не се страхувай, миличка. Майка ти никога няма да разбере какво се е случило между нас.“ Разтреперих се. А когато добави: „Чакам този момент от деветнайсет години“, сърцето ми сякаш спря…
Казвам се Емилия и съм на деветнайсет години.
Баща ми Румен е на петдесет и четири, а майка ми Маргарита — на петдесет и една.
Винаги съм била много близка с баща си.
От малка ме закриляше, помагаше ми с домашните и всяка неделя ме извеждаше на разходка.
Но през последните месеци поведението му започна да ме притеснява.
Често се заглеждаше в мен продължително.
Когато забележех, се усмихваше и казваше:
— Пораснала си толкова красива.
Отначало не му придавах особено значение.
Докато един ден не ми зададе странен въпрос.
— Емилия, ако някой ден те целуна, ще ми се разсърдиш ли?
Засмях се.
— Тате, що за въпрос? Нали постоянно ме целуваш по бузата.
Изражението му стана сериозно.
— Говоря за нещо друго.
В този момент майка ми влезе в кухнята.
Баща ми веднага замълча.
Не разбрах какво имаше предвид.
На следващата седмица предложи да отидем на разходка в Родопите, недалеч от Пловдив.
— Само двамата — каза. — Искам да прекарам няколко часа насаме с теб.
Майка ми чу разговора.
— Румене, защо точно в гората?
Той се усмихна неловко.
— Защото там никой няма да ни притеснява.
Тя не отговори.
Но лицето ѝ пребледня.
Вече усещах, че нещо не е наред.
Въпреки това се съгласих.
Тръгнахме в неделя сутринта.
В колата баща ми беше необичайно мълчалив.
От време на време ме поглеждаше, после бързо връщаше очи към пътя.
След около четирийсет минути стигнахме.
Отначало вървяхме по обикновена горска пътека.
После той предложи да навлезем по-навътре.
— Има едно красиво място, което искам да ти покажа.
Огледах се.
— Тате, тук почти няма хора.
— Точно затова те доведох.
Стана ми неспокойно.
Няколко минути по-късно стигнахме до стара дървена пейка.
Баща ми спря.
Огледа се.
После се обърна към мен и внезапно хвана ръката ми.
— Най-после сме сами.
Втренчих се в него.
— Какво става?
Той ме погледна право в очите.
— Емилия, ела. Нека те целуна.
Инстинктивно се отдръпнах.
— Тате, защо говориш така?
Пристъпи към мен.
— Защото чакам този момент от много време.
Сърцето ми заби бясно.
— Какво се опитваш да ми кажеш?
Той сложи ръка на рамото ми.
— Не се страхувай. Няма да те нараня.
Веднага отблъснах ръката му.
— Тате, моля те, не се приближавай.
Изражението му се промени.
— Емилия, разбрала си ме погрешно.
— Тогава ми обясни!
Той погледна към старата пейка.
— Първо искам да направиш нещо за мен.
— Какво?
— Затвори очи.
Вцепених се.
— Защо?
— Довери ми се. Само за няколко секунди.
— Не!
Баща ми въздъхна тежко.
— Чакам този ден от деветнайсет години.
В онзи миг в главата ми се върнаха всичките му странни думи.
„Пораснала си толкова красива.“
„Ако те целуна, ще ми се разсърдиш ли?“
„Там никой няма да ни притеснява.“
Започнах бавно да отстъпвам.
— Искам да се приберем.
Баща ми бръкна в джоба си.
Извади малка кадифена кутийка.
— Емилия, моля те. Първо погледни това.
Попитах с разтреперан глас:
— Какво има вътре?
Той не отговори.
Вместо това каза:
— Майка ти не бива никога да научава, че съм те довел тук.
Баща ми отвори кадифената кутийка.
Вътре имаше пръстен.
Не малко бижу за рождения ми ден. Не семейна вещ, която се предава с обикновена история.
Пръстенът беше поставен изправен, с камъка към мен.
Точно както се поднася предложение.
Погледнах го.
После него.
— Какво е това?
Румен пристъпи напред.
Аз отстъпих.
Той забеляза движението и спря.
— Искам първо да ме изслушаш.
— Обясни ми какво правиш.
Думите ми излязоха по-силно, отколкото очаквах.
Птица излетя от близкия храст.
Румен погледна натам, сякаш дори този звук го дразнеше.
После затвори кутийката.
— Аз не съм ти биологичен баща, Емилия.
За миг всичко около мен сякаш се отдалечи.
Пътеката.
Пейката.
Дърветата.
Остана само човекът пред мен, който очакваше тези думи да променят значението на онова, което прави.
Не го промениха.
Нищо не стана по-малко страшно
Не успях веднага да попитам какво означава това.
Не успях и да помисля за майка си.
Гледах ръцете му.
Едната държеше кутийката.
Другата беше протегната към мен.
— Сега разбираш ли? — попита той.
Поклатих глава.
— Не. Не разбирам.
По лицето му мина раздразнение.
Беше чакал друг отговор.
Облекчение може би.
Изненада, след която ще го оставя да говори.
— Няма нищо, от което да се страхуваш. Между нас няма…
— Ти ме отгледа — прекъснах го.
Той замълча.
За първи път, откакто спряхме до пейката, изглеждаше несигурен.
— Ти си човекът, когото наричам татко.
Румен въздъхна.
— Знам. Затова е трудно.
Не.
Не затова.
Беше трудно, защото той се опитваше да превърне доверието ми в нещо, което му принадлежи.
Името
— Кой е баща ми? — попитах.
Не исках този разговор тук.
Не сред дърветата.
Не от устата му.
Но въпросът излезе сам.
Румен погледна към пейката.
— Казваше се Стоян.
Казваше се.
Минало време.
Преглътнах.
— Майка ти го е познавала преди мен. Починал е, когато е била бременна с теб.
Чаках още.
Той обаче не продължи за Стоян.
Продължи за себе си.
Как останал до нея.
Как ѝ помогнал.
Как приел мен.
Как никога не направил разлика.
Всяко изречение започваше с това какво е дал.
Погледнах пръстена в ръката му.
Изведнъж разбрах накъде води.
Той не ми разказваше история.
Представяше сметка.
„След всичко“
— След всичко, което съм направил за вас… — започна.
Тези думи ме върнаха в тялото ми.
Усетих студените си длани.
Дъха.
Камъчето под подметката.
Бях тук.
На деветнайсет години.
И човекът пред мен ми казваше, че грижата му през детството има цена, за която не съм знаела.
— Не ти дължа това — казах.
Той ме погледна рязко.
— Какво „това“?
— Каквото се опитваш да направиш.
Румен се засмя кратко.
Нямаше нищо весело.
— Пак си ме разбрала погрешно.
— Тогава прибери пръстена. Отдръпни се. И ме остави да се върна до колата.
Той не направи нито едно от трите.
Пътеката
Обърнах се.
Не рязко.
Не с надеждата, че ако се държа достатъчно спокойно, той ще се успокои.
Просто знаех накъде сме дошли.
Направих две крачки.
Ръката му се затвори около китката ми.
— Няма да си тръгнеш, преди да поговорим.
Застинах.
Досега страхът беше в думите.
В погледите.
В усещането, че нещо ужасно е съвсем близо.
Сега беше и в натиска на пръстите му.
— Пусни ме.
— Емилия, престани.
— Пусни ме.
Той ме дръпна леко назад.
Не достатъчно, за да падна.
Достатъчно, за да покаже, че не смята отказа ми за решение.
Тогава извиках.
Не името му.
Не „татко“.
Извиках:
— Помощ!
Лицето му се промени.
Гласът ми
Румен пусна китката ми и се огледа.
— Какво правиш? Искаш да ни изложиш ли?
Този въпрос беше толкова познат, че почти ме върна към стария навик.
Да намаля гласа.
Да не правя сцена.
Да помисля как изглеждаме.
После погледнах кутийката.
— Не искам да бъда тук.
Той пристъпи към мен.
Аз се отдалечих още.
— Ще се приберем. Само се успокой.
— Не искам да се качвам в колата с теб.
Очите му се присвиха.
За първи път видях ясно колко бързо нежността му изчезва, когато не получава желаното.
— Майка ти ще бъде много разстроена.
Сърцето ми се сви.
Той го видя.
— Помисли за нея.
Точно тогава от пътеката зад нас се чу женски глас:
— Всичко наред ли е?
Жената с кучето
Беше на около петдесет.
Носеше туристическо яке и водеше едро куче на повод.
По-нататък зад нея се виждаше мъж.
Румен отговори веднага:
— Да, благодаря. Дъщеря ми се разстрои. Семеен разговор.
За секунда ме обзе ужасът, че това ще бъде достатъчно.
Че тя ще кимне и ще продължи.
Че думата „дъщеря“ автоматично ще направи него надежден, а мен — неразумна.
Жената обаче погледна мен.
— Ти добре ли си?
Поклатих глава.
— Не. Искам да си тръгна с други хора.
Румен въздъхна шумно.
— Емилия, не бъди…
Жената го прекъсна:
— Нека отговори.
Три думи.
Нямаше да ги забравя.
Не ме спаси с голяма реч.
Остави място за моя глас.
Към светлото
Приближих се до нея.
Румен направи движение, сякаш ще ме последва, но мъжът зад нея вече беше стигнал до нас.
Не го заплаши.
Не го блъсна.
Застана достатъчно близо, за да не бъдем сами.
— Искам да се обадя на майка си — казах.
Румен веднага отговори:
— Няма нужда да я тревожим.
Извадих телефона.
Ръцете ми трепереха толкова силно, че първо отворих друго приложение.
Жената не посегна да го вземе.
Попита дали искам помощ.
Кимнах.
Тя ми помогна да набера номера.
Майка ми отговори бързо.
— Еми?
Щом чух гласа ѝ, заплаках.
Не можех да кажа всичко.
Казах само:
— Мамо, ела за мен. Не искам да оставам с него.
Тя не попита дали съм сигурна.
Попита къде съм.
Чакането
Отидохме към по-оживената част на пътеката.
Жената се казваше Антония.
Мъжът — съпругът ѝ Илия.
Румен вървеше след нас известно време и говореше.
За недоразумение.
За преувеличаване.
За това колко съм чувствителна.
Накрая Антония се обърна:
— Тя каза, че не желае да бъде с вас. Чухме я.
Той спря.
Не защото изведнъж е приел правото ми.
Защото вече имаше хора.
Кутийката беше изчезнала в джоба му.
Погледът му остана върху мен.
Никога не съм се чувствала толкова далеч от човек, който знаеше всичко за детството ми.
Любимата ми приказка.
Страховете ми.
Къде държа зимните си дрехи.
Как звуча, когато съм болна.
Всички тези знания изведнъж престанаха да ми дават сигурност.
Майка ми
Пристигна с братовчедка си.
Не беше шофирала сама.
Когато слезе, видях колко е бледа.
Погледът ѝ първо намери мен.
После китката ми.
После Румен, който стоеше на няколко метра.
Той тръгна към нея.
— Маргарита, трябва да ти обясня…
Майка ми вдигна ръка.
— Не сега.
Дойде при мен.
Не ме притисна веднага.
Само хвана лицето ми между дланите си.
— Ранена ли си?
Поклатих глава.
После се поправих.
— Не знам.
Тя кимна.
Не ме накара да уточнявам на място.
Погледна Антония и Илия.
Благодари им.
После ме поведе към колата.
Румен каза:
— Не можете просто да си тръгнете.
Майка ми се обърна.
Гласът ѝ беше тих.
— Можем.
Не се върнахме у дома
Отидохме при братовчедката ѝ.
Казваше се Лора и живееше в Пловдив.
Апартаментът ѝ беше малък, но в него нямаше човек, който очаква да му бъда благодарна, докато ме плаши.
Това ми стигаше.
Лора ни даде вода и остави телефона си на масата.
— Каквото ви трябва.
Майка ми седна срещу мен.
Не започна с въпроса как съм успяла да разбера нещо погрешно.
Не каза, че Румен никога не би направил подобно нещо.
Изчака.
Разказах.
Не подредено.
Започнах с пръстена.
После се върнах към кухнята.
Към „нещо различно“.
Към деветнайсетте години.
Към ръката на китката ми.
Когато свърших, майка ми изглеждаше така, сякаш е загубила няколко години живот за половин час.
Но остана на мястото си.
— Вярвам ти — каза.
Тези думи не поправиха случилото се.
Направиха следващия ми дъх възможен.
Стоян
Попитах я:
— Истина ли е?
Тя разбра веднага.
Не ме накара да изговарям всичко отново.
— Да. Стоян е биологичният ти баща.
Затворих очи.
Румен беше излъгал за смисъла на онова, което прави.
Но не и за това.
Майка ми разказа.
Стоян починал при катастрофа, докато била бременна.
Румен бил близък познат.
Останал до нея.
Помагал.
После започнали връзка.
Когато съм се родила, той настоял никога да не се чувствам различна от другите деца.
Тя искала да ми кажат, когато порасна.
Той все намирал причина да отложат.
После причините станали навик.
— Защо се съгласи? — попитах.
Майка ми заплака.
— В началото мислех, че те пазим.
Поклатих глава.
Бях чула тази дума твърде много пъти за един ден.
Другата тайна
Скриването на произхода ми не беше същото като онова в гората.
Трябваше да ги разделя.
И двете ме боляха.
По различен начин.
Майка ми можеше да е сгрешила тежко, без да е знаела какво мисли Румен.
Но аз имах нужда да попитам.
— Знаеше ли какво иска от мен?
Тя вдигна очи.
— Не.
Изчаках.
Не исках бързо „не“, с което разговорът да приключи.
Майка ми продължи:
— Напоследък забелязвах, че се държи странно. Попитах го. Каза, че е време да ти разкажем за Стоян. Че се притеснява как ще го приемеш.
Спомних си бледото ѝ лице в кухнята.
— Затова ли се уплаши, когато каза за гората?
Тя кимна.
— Не ми хареса. Казах му да говорим с теб у дома. Той настоя, че иска първо сам да ти каже, че те обича като свое дете.
Притиснах устни.
Той беше използвал дори езика, с който човек създава сигурност.
Не бях виновна, че съм отишла
Този въпрос дойде по-късно.
Защо съм се съгласила?
Защо не съм останала вкъщи, след като вече съм била неспокойна?
Защо не съм казала на майка ми по-рано?
Не всички ме питаха.
Аз сама се питах достатъчно.
Имах деветнайсет години спомени, в които този човек беше безопасен.
Не бях тръгнала с непознат.
Бях тръгнала с баща си.
Когато ми каза, че го разбирам погрешно, част от мен искаше да му повярва повече, отколкото на собствения си страх.
Това не беше глупост.
Беше доверие, което той познаваше и използваше.
Наложи се да го изговоря много пъти, преди да спра да се обвинявам за всяка крачка по пътеката.
Най-трудно беше да приема, че правилното ми решение не е било да предвидя всичко.
Било е да кажа, че не искам.
И да потърся помощ, когато той отказа да го чуе.
Какво последва
Не оставихме случилото се затворено между стените на Лориния апартамент.
Потърсихме съдействие и предоставихме сведенията, с които разполагахме.
Антония и Илия разказаха какво бяха видели и чули.
Аз трябваше да повторя историята.
Повече от веднъж.
Не всяка дума можеше да бъде доказана по един и същи начин.
Но имаше действия.
Имаше свидетели на част от тях.
Имаше последващи съобщения.
Първите бяха извинения.
После обвинения.
После молби да поговорим сами.
Накрая предупреждения какво ще причини това на майка ми и на „семейството“.
Не отговарях лично.
Предоставях каквото беше необходимо и приемах помощта, от която имах нужда.
Не исках да водя сама спор с човек, който вече беше показал, че може да превърне всяко мое колебание в възможност за себе си.
Думите „не сме роднини“
Румен повтаряше това.
В различни форми.
Пред различни хора.
Сякаш то можеше да намали случилото се до неудобно недоразумение между двама възрастни.
За мен нямаше такова обяснение.
Той ме беше отгледал.
Беше присъствал във всяка част от детството ми като родител.
Беше използвал именно тази връзка, за да ме отведе насаме и да очаква доверие.
Не спорех с него за кръв.
Не му дължах разговор, в който той да ми доказва защо трябва да приема желанието му.
Аз не го исках.
Това беше достатъчно.
Всичко останало обясняваше защо отказът ми е бил толкова труден за произнасяне, а не защо той има право да го пренебрегне.
Прибирането за вещите
Върнахме се у дома по-късно, при предварително уредени условия и с подкрепа.
Не отидохме да се караме.
Отидох да взема нещата си.
Тетрадки.
Лаптоп.
Дрехи.
Снимки.
На стената в моята стая още висеше фотография от завършването ми.
Румен стоеше до мен.
Ръката му беше на рамото ми.
Преди бих видяла горд баща.
Сега не можех да гледам снимката дълго.
Не я скъсах.
Не бях готова да реша какво да направя с нея.
Прибрах я с лицето надолу в папка.
Някои решения могат да почакат.
Други не.
Паспортът ми не беше там, където го държах.
Намерихме го сред негови документи.
Той по-късно твърдеше, че го е прибрал, за да не го изгубя.
Вече не приемах подобни обяснения като грижа само защото звучат познато.
Майка ми избра
Тя не се върна да живее с него.
Не беше лесно.
Имаше общи години, дом, пари, навици.
Имаше и хора, които я питаха дали е сигурна, че не съм разбрала погрешно.
Това ме разгневяваше.
Майка ми понякога се прибираше от разговор и плачеше.
Не пред мен винаги.
Но я чувах.
Една вечер седнах до нея.
— Не искам да останеш сама заради мен.
Тя ме погледна.
Хвана ръцете ми.
— Не съм сама заради теб. Взимам решение заради това, което той е направил.
Затворих очи.
Трябваше да чуя разликата.
Не бях причината семейният ни живот да се разруши.
Бях човекът, който най-после беше казал какво се случва в него.
Стояновото лице
Получих снимки от роднини на биологичния ми баща.
Не веднага.
Не като заместител на загубеното.
Трябваше да мина през още една непозната част от живота си.
Майка ми ме свърза с неговия брат.
Казваше се Никола.
Разговаряхме първо по телефона.
Той не започна с големи думи.
Попита как се произнася името ми, когато майка ми е ядосана.
Засмях се неочаквано.
После заплаках.
Беше странен въпрос.
Човешки.
От човек, който не се опитваше веднага да ме нарече „наша“.
На една от снимките Стоян беше седнал върху капака на стара кола.
Усмихваше се.
Познах собствената си брадичка.
Гледах я дълго.
Не почувствах, че съм намерила готов отговор коя съм.
Получих още едно парче от себе си.
И право сама да реша какво място ще има то.
Не дължах среща
Румен поиска да ме види.
Каза, че трябва да ми обясни лично.
Че никой друг не може да разбере.
Че съм унищожила живота му, преди да съм го изслушала докрай.
Отказах.
Някои хора смятаха, че е добре да има „последен разговор“.
Аз вече бях имала разговор.
В гората.
Бях задала въпроси.
Бях казала да се отдръпне.
Бях поискала да си тръгна.
Той не беше уважил нито едно от тези неща.
Не беше останала недовършена учтивост, която съм длъжна да изпълня.
Предоставих чрез необходимите канали ясното си решение, че не желая личен контакт.
Когато опитваше да го заобиколи, не отговарях сама.
Това не ме правеше жестока.
Правеше границата ми истинска.
Случаят не приключи за ден
Имаше проверки и решения, които отнеха време.
Не всичко, което най-много ме беше наранило, можеше да се побере в кратък официален документ.
Част от думите бяха известни само на двама ни.
Част от поведението се потвърждаваше и от други сведения.
Но случилото се не беше оставено като „семеен спор“.
Бяха предприети мерки за сигурността ни, а за установените действия Румен понесе последици по съответния ред.
Не получих усещане, че всяка несправедливост е поправена.
Не мисля, че подобно усещане съществува.
Получих възможност да не бъда принуждавана да разговарям с него, само защото е присъствал в живота ми от раждането.
Майка ми отделно уреди прекратяването на брака и общите им въпроси.
Не бързахме да обявим ново начало.
Първо трябваше да имаме обикновено настояще, в което не се страхуваме от звука на ключа във вратата.
След това
Трудно ми беше да приема докосване.
Не всяко.
Не винаги.
Но понякога някой ме прегръщаше и тялото ми се напрягаше преди да съм помислила.
Случваше се да се ядосам на майка ми за нещо дребно, а после да разбера, че зад него стои старият въпрос:
Защо никой не е видял?
Потърсих подкрепа.
Не за да ми обяснят, че трябва да простя.
За да не превръщам всяко свое чувство в доказателство, че съм счупена.
Продължих да уча.
Имаше дни, в които се справях добре.
Имаше и такива, в които една реплика или чужд парфюм ме връщаше на пътеката.
Не всяка трудна сутрин означаваше, че съм в началото.
Постепенно започнах да вярвам и в това.
С майка ми
Трябваше да говорим за лъжата около Стоян.
Не я подминахме само защото имаше нещо по-страшно.
Казах ѝ колко самотна съм се почувствала, когато истината ми беше поднесена от Румен като оправдание.
Колко много въпроси е можело да имам през годините.
Колко съм се страхувала да не се окаже, че тя знае и останалото.
Тя слушаше.
Понякога плачеше.
Понякога започваше да обяснява и после сама се спираше.
Не ѝ казах, че всичко е наред.
Не беше.
Но виждах разликата между човек, който съжалява, защото е загубил контрол, и човек, който е готов да понесе какво ти е причинил.
Майка ми остана в тези разговори.
Не ме караше да ги приключа, за да се почувства по-добре.
Това започна да връща доверието ми.
Пръстенът
Дълго го виждах, когато затворех очи.
Кадифето.
Блясъка.
Ръката му.
Хората често свързват подобна кутийка с радост.
За мен тя беше станала доказателство, че един красив предмет може да бъде носен в съвсем друга история.
Не исках пръстена.
Не поисках да го видя отново.
Не ми трябваше да решавам колко струва или за кого е бил купен.
Стойността му не променяше нищо.
Той го беше поднесъл с очакване.
Аз не бях длъжна да превърна това очакване в свое желание.
Това беше мисъл, към която се връщах и в съвсем други ситуации.
Когато някой настояваше за отговор.
Когато се чувствах неудобно да откажа.
Когато мил жест идваше с невидимо условие.
Не всяка подадена ръка е дълг.
Не всеки подарък трябва да бъде приет.
В гората отново
Не се върнах на онази пейка.
Нямаше нужда да доказвам, че съм смела.
Но година по-късно отидох на разходка с приятели в друга част на Родопите.
Колебах се до последно.
Една приятелка ми каза, че можем да се върнем по всяко време.
Повярвах ѝ.
Не защото произнесе правилните думи.
Защото и преди беше уважавала отказите ми.
Вървяхме бавно.
Някой разказваше история, която беше чувал другаде и очевидно не помнеше добре.
Смеехме се.
В един момент останах за няколко крачки назад.
Погледнах дърветата.
Дълго ги бях виждала само като стени около място, от което искам да изляза.
Сега между тях имаше светлина.
Не почувствах, че всичко е изчезнало.
Почувствах, че има и друго.
После приятелката ми се обърна.
— Идваш ли?
Кимнах.
Продължих.
Деветнайсет години
Румен беше казал, че чака този момент от деветнайсет години.
Дълго мислех за това изречение.
Опитвах се да прегледам целия си живот назад.
Да намеря първия знак.
Първото нещо, което е трябвало да разбера.
Това беше безкрайна работа.
И несправедлива.
Не можех да възложа на детето, което съм била, задачата да разпознае всичко в човека, от когото зависи.
Не можех и да превърна всеки хубав спомен в доказателство срещу себе си, че съм била доверчива.
Неговата отговорност си оставаше негова.
Моето детство не беше съгласие за нищо.
Грижите му не бяха договор.
И липсата на обща кръв не изтриваше ролята, в която беше живял до мен.
Моето име
Днес, когато мисля за онази неделя, вече не виждам само пръстена.
Виждам и жената с кучето.
Ръката на майка ми върху лицето ми.
Лора, която остави вода на масата, без да иска първо да чуе цялата история.
Приятелката, която каза, че можем да се върнем по всяко време.
Имаше човек, който се опита да превърне обичта ми в подчинение.
Имаше и хора, които ми помогнаха да разбера, че истинската близост не изисква това.
Казвам се Емилия.
Не съм нечия награда за годините грижа.
Не съм продължение на чужда тайна.
Не съм длъжна да бъда благодарна за нещо, което ме плаши.
Онази неделя не знаех всичко за себе си.
Не знаех кой е Стоян.
Не знаех как ще изглежда животът ми след като се прибера.
Но знаех, че не искам Румен да се приближава.
Казах го.
Той се опита да направи отказа ми объркване, неблагодарност, детинщина.
Не успя.
Защото накрая имаше една дума, която не се нуждаеше от неговото разрешение, за да бъде истинска.
Моето „не“.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
