реклама
„ОТ ТЕБ ИСКАМ 150 САРМИ, ГОЛЯМА КУПА МОРКОВИ ПО КОРЕЙСКИ, МЕСО И ТАРТАЛЕТИ. ВСЕ ПАК ИМАМ ЮБИЛЕЙ!“ — ЗАЯВИ ЗЪЛВА МИ. НО АЗ РЕШИХ ДА ПОСТЪПЯ ПО СВОЯ НАЧИН…
— Не по-малко от сто и петдесет! И избирай зелки с по-тънки листа, за да станат сармите крехки — гласът на Таисия звучеше толкова силно от телефона, че Евгения неволно отдалечи апарата от ухото си.
На котлона вече започваше да къкри огромна тенджера с вода.
— Тая, какви са тези сто и петдесет сарми? — попита Евгения, опитвайки се да запази спокойствие.
След шест поредни работни смени раменете я боляха толкова силно, че единственото ѝ желание беше да легне и да не помръдва.
Тя взе кухненската ръкавица и погледна телефона върху плота.
— Нали се разбрахме да приготвя две тави месо по френски? — напомни тя, опитвайки се да върне разговора към първоначалния план.
— Това е прекалено скучно! — веднага отсече зълва ѝ.
— Защо да е скучно? Хем става бързо, хем е вкусно. Аз ще го изпека, а Илия после ще го донесе.
— Все пак празнувам юбилей. Петдесет години се навършват само веднъж. Ще дойдат важни гости, а аз вече казах на всички, че на масата ще има домашни сарми по специална рецепта. Ти си прекрасна домакиня, Женя. Толкова ли е трудно да помогнеш на близките си?
Евгения машинално погледна към антрето.
До шкафа за обувки се издигаха три огромни торби.
Предната вечер съпругът ѝ ги беше донесъл от пазара и през целия път се оплакваше, че едва не си е счупил кръста от тежестта.
Вътре имаше няколко огромни зелки и по няколко килограма хубаво свинско и телешко месо.
Още тогава количеството ѝ се беше сторило странно.
Но Илия само махна с ръка.
— Ако остане нещо, ще го замразим.
— Тая, днес ми е единственият почивен ден — каза Евгения, едва прикривайки раздразнението си. — Физически няма как да направя толкова сарми до утре.
— Ох, пак започваш! — недоволно изсумтя Таисия.
На заден план се чуваше сешоар.
Очевидно тя разговаряше по телефона, докато се приготвяше да ходи в козметичния салон.
— Все едно ще мъкнеш чували — подхвърли подигравателно. — Пускаш си някой сериал и спокойно започваш да навиваш сармите. Имаш предостатъчно време. До утре вечер остава цял ден. Пък и Илийчо каза, че ти самата обичаш да се занимаваш в кухнята. Това е, чакам ги!
Разговорът прекъсна.
Евгения бавно остави кухненската ръкавица върху масата.
Водата вече вреше силно, а капакът на тенджерата подскачаше и дрънчеше, сякаш дори той протестираше срещу случващото се.
Преди две седмици Таисия гордо беше обявила, че е наела стилно помещение за празнуването на 50-годишния си юбилей.
За красивата зала с тухлени стени и декоративни светлини беше платила немалка сума.
От кетъринга обаче решила да спести.
Защо да плаща на външни хора, когато има роднини?
Особено след като останалите си пари Таисия вече беше похарчила за скъпа дизайнерска рокля, която отдавна си беше харесала.
В кухнята лениво влезе Илия.
Беше облечен със сиво домашно долнище, а косата му стърчеше във всички посоки след сън.
Спокойно се приближи до каната с вода, сякаш изобщо не забелязваше шумящата тенджера.
— Защо си вдигнала такава врява още от сутринта? — попита той невъзмутимо, докато си наливаше вода.
Евгения изключи котлона.
В кухнята изведнъж настъпи тишина.
— Сестра ти току-що ми нареди да приготвя сто и петдесет сарми до утре вечер — каза тя, без да сваля поглед от гърба му.
Илия отпи голяма глътка и бавно се обърна.
— Е, какво толкова? Ще ги направиш — отвърна той с пресилена усмивка. — За теб това не е проблем.
— Не е проблем?
Евгения се приближи до масата и стисна силно пръсти, за да не избухне.
— Илия, това са поне шест часа непрекъсната работа. Трябва да сваря ориза, да приготвя каймата, да обработя всички тези огромни зелки, да завия всяка сарма поотделно, а после да ги готвя едновременно в няколко тенджери, защото вкъщи нямаме казан за сто и петдесет сарми.
— Женя, не се ядосвай — каза съпругът ѝ с мек тон и се опита да я хване за ръката.
Тя отстъпи назад.
— Вчера едва се прибрах след работа — каза ясно Евгения. — А за днес имах свои планове.
— Какви планове? — намръщи се Илия. — Това е сестра ми. Длъжни сме да помагаме на семейството.
— Ние ли? — повтори Евгения с едва забележима усмивка.
После посочи торбите в антрето.
— Или по-точно аз? Защото не виждам ти да си започнал да сглобяваш месомелачката.
Илия направи недоволна физиономия.
Остави чашата върху масата и веднага премина в защита.
— Аз купих месото, нали? Купих го. Моята работа е да доставя всичко. Вчера половината вечер обикалях пазара, избирах и се пазарих. А ти винаги си можела да готвиш. И ти се получава страхотно.
— Не избягвай въпроса.
Евгения го погледна право в очите.
— Още вчера ли знаеше, че Тая иска точно сарми?
Илия отмести поглед.
— Ами… беше споменала нещо такова преди няколко дни.
— И не ми каза нищо.
— Не съм го направил нарочно! — веднага се оправда той. — Просто забравих. В работата ми е пълна лудница. Освен това вече обещах на Тая, че ще организираме всичко както трябва. Тя дори се похвалила пред приятелките си колко задружно семейство сме.
Значи това било.
Сега всичко си идваше на мястото.
Евгения гледаше съпруга си и не можеше да повярва.
Той вече беше успял великодушно да обещае помощ на сестра си и да се представи като грижовен брат.
Само че цялата тежка работа тихомълком беше оставил на съпругата си.
Преди месец колегите на Евгения ѝ бяха подарили ваучер за хубав СПА комплекс.
Масаж.
Топъл басейн.
Различни процедури за почивка и възстановяване.
Часът ѝ беше точно днес в 13:00.
Почти цял месец беше чакала този ден.
Планът ѝ беше прост.
Сутринта щеше бързо да приготви обещаното месо, да го разпредели в подходящи съдове и след това спокойно да отиде да си почине.
Но вместо няколко часа в кухнята сега от нея се очакваше да превърне единствения си почивен ден в истински домашен цех за производство на сто и петдесет сарми.
Телефонът отново звънна.
На екрана се появи името на Таисия.
Евгения дори не погледна към него.
Телефонът звъня почти половин минута.
После замлъкна.
— Защо не вдигаш? — попита Илия укорително. — Човекът се притеснява.
— Вдигни ти — студено отвърна Евгения.
Телефонът отново започна да звъни.
Илия въздъхна тежко, взе го и включи високоговорителя.
— Женя, съвсем забравих! — забързано заговори Таисия, опитвайки се да надвика шума от сешоара. — На самото дъно на едната торба има и моркови. Направи, моля те, една голяма купа моркови по корейски. Твоите стават толкова вкусни! И задължително напълни тарталетите. Аз вече дадох сиренето на Илия, той трябваше да го донесе…
Част 2 
Евгения спокойно се приближи до телефона.
— Тая, има ли още нещо?
— Ами… ако ти остане време, направи и онези малки солени хапки. Около стотина. Гостите ми са почти шейсет души.
— Разбрах.
— Значи ще успееш?
Евгения погледна Илия.
— Разбира се.
Лицето му моментално се отпусна.
— Ето, виждаш ли? — усмихна се той след разговора. — Знаех си, че няма да ни изложиш.
Евгения не каза нищо.
В 12:20 се облече, взе чантата си и сертификата за СПА комплекса.
— Къде отиваш? — попита Илия.
— На масаж.
Той пребледня.
— А сармите?!
— Продуктите са в антрето. Месомелачката е в шкафа.
— Но аз не мога да направя сто и петдесет сарми!
Евгения се усмихна.
— Странно. Преди малко каза, че не било проблем.
И затвори вратата.
Телефонът ѝ започна да звъни още преди да стигне до колата.
Първо Илия.
После Таисия.
После отново Илия.
Евгения изключи звука.
Когато се прибра вечерта, кухнята изглеждаше като след бедствие.
Зелеви листа имаше навсякъде.
Оризът беше преварен.
Месомелачката стоеше разглобена върху плота.
Илия седеше на масата с отчаяно изражение.
— Направих двадесет и три.
— Чудесно. Остават само сто двадесет и седем.
На следващия ден двамата отидоха на юбилея.
Таисия ги посрещна още на входа.
— Къде е храната?!
Илия мълчеше.
Евгения му подаде торбата с неговите двадесет и три сарми.
— Ето.
Таисия почервеня.
— Ти нарочно ми провали празника!
— Не. Просто отказах да го организирам вместо теб.
Но тогава собственикът на залата се приближи.
— Госпожо, трябва да поговорим.
Таисия пребледня.
Оказа се, че освен храната имало и друг проблем.
Последната вноска за залата не била платена.
Всички погледнаха към Илия.
— Нали ти каза, че ще я преведеш? — прошепна Таисия.
Евгения бавно се обърна към съпруга си.
— Какви пари?
Илия замълча.
После призна.
Беше взел 1500 евро от общите им спестявания, за да плати част от юбилея на сестра си.
Без да каже на жена си.
Таисия обаче беше използвала парите за дизайнерската си рокля, убедена, че брат ѝ ще намери още.
Евгения го гледаше и изведнъж разбра, че спорът никога не е бил за сармите.
Беше за границата, която съпругът ѝ позволяваше на сестра си да прекрачва от години.
Тя свали брачната си халка.
Постави я в ръката на Илия.
— Женя… какво правиш?
— Ти каза, че сме длъжни да помагаме на семейството.
Погледна го право в очите.
— Затова от днес можеш спокойно да се грижиш за своето.
И си тръгна.
Зад нея останаха шестдесет гладни гости, двадесет и три криви сарми, неплатена зала и една жена в скъпа дизайнерска рокля, която за първи път осъзна, че безплатната помощ понякога има най-високата цена.
Тази история е художествено пресъздадена. Имената, местата, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни, литературно изграждане и адаптиране към българска аудитория. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
