НИЕ ОСИНОВИХМЕ 4-ГОДИШНО МОМИЧЕНЦЕ – МЕСЕЦ ПО-КЪСНО ТЯ ДОЙДЕ ПРИ МЕН И КАЗА: "МАМО, НЕ ВЯРВАЙ НА ТАТКО."

Преглеждания: 4 432

Месец след като осиновихме Дженифър, тя ме погледна с широко отворени очи и прошепна: „Мамо, не вярвай на татко.“ Думите ѝ отекнаха в ума ми, докато започнах да се питам какви тайни може да крие съпругът ми.

Погледнах надолу към малкото ѝ личице, към големите ѝ наблюдателни очи и плахата, несигурна усмивка. След толкова години надежди, опити, чакане, ето я най-накрая — нашата дъщеря.

Ричард сякаш сияеше от щастие. Не можеше да откъсне очи от нея, сякаш искаше да запомни всяка черта, всяко изражение.

— Виж я, Марла — прошепна той с възхита в гласа. — Толкова е съвършена.

Погалих Дженифър по рамото и му се усмихнах леко.
— Така е.

Изминахме дълъг път, докато стигнем дотук. Лекари, дълги разговори, безкрайни документи. Когато най-сетне срещнахме Дженифър, нещо в мен просто… усети, че това е нашето дете. Беше само на четири, съвсем мъничка и тиха, но от първия миг ми се стори, че вече ни принадлежи.

Бяха минали няколко седмици, откакто официално осиновихме Джен, и решихме, че е време за кратка семейна разходка. Ричард се наведе към нея и се усмихна топло.
— Хей, какво ще кажеш да хапнем сладолед? Би ли искала?

Дженифър погледна него, после вдигна очи към мен, сякаш чакаше реакцията ми. Не отговори веднага — само кимна съвсем леко и се притисна по-близо до мен.

Ричард се засмя тихо, макар да чух лека нервност.
— Добре, тогава сладолед да бъде. Ще е нещо специално.

Тя се държеше близо до мен, докато излизахме от къщи. Ричард вървеше отпред, като от време на време се обръщаше и ни поглеждаше окуражително. Гледах как се опитва да я предразположи, да ѝ помогне да се почувства спокойна. Но всеки път, когато я заговореше, хватката ѝ около ръката ми сякаш се стягаше, а погледът ѝ бързо се връщаше към мен.

В сладоледения салон Ричард се приближи до витрината, готов да поръча за нея.
— Какво ще кажеш за шоколад? Или може би ягода? — попита той весело.

Тя го погледна, после погледна мен и прошепна едва чуто:
— Ванилия, моля.

Ричард изглежда се изненада за секунда, после се усмихна.
— Ванилия да бъде.

Дженифър сякаш нямаше нищо против да я поръча той, но отново не го погледна почти през цялото време, докато седяхме да хапнем. Ядеше тихо, все така залепена до мен. Наблюдаваше Ричард с предпазлив интерес, без да говори много, и се зачудих дали цялата нова ситуация не ѝ идва в повече.

По-късно същата вечер, докато я завивах за лека нощ, тя се вкопчи в ръката ми по-дълго, отколкото очаквах.

— Мамо? — прошепна плахо.

— Да, миличка?

Тя отмести поглед за миг, после отново ме погледна с широко отворени очи.
— Не вярвай на татко.

Замръзнах и усетих как сърцето ми забави ход. Коленичих до леглото ѝ и погалих косичката ѝ.
— Защо го казваш, скъпа?

Тя сви рамене, устничките ѝ се изкривиха в тъжна гримаса.
— Говори странно. Сякаш крие нещо.

Мина миг, преди да отговоря. Опитах се да запазя гласа си нежен.
— Дженифър, татко много те обича. Просто иска да се почувстваш у дома. Нали го знаеш?

Тя не отговори, само се сгуши по-дълбоко в завивките. Останах до нея, държах малката ѝ ръчичка и се питах какво я тревожи. Може би беше уплашена, може би периодът на адаптация беше по-труден, отколкото предполагах. Но когато видях сериозното ѝ личице, усетих как ме връхлита леко безпокойство.

Когато най-накрая излязох от стаята ѝ, открих Ричард да ме чака до вратата.
— Как е? — попита той с надежда в гласа.

— Заспива — отвърнах тихо, вглеждайки се в лицето му.

— Добре. — Изглеждаше облекчен, но забелязах как усмивката му трепна леко. — Знам, че всичко е ново за нея. За всички ни. Но мисля, че ще се справим. Нали?

Кимнах, но думите на Дженифър звучаха в главата ми като ехо.

На следващия ден, докато бърках пастата на котлона, чух гласа на Ричард от хола. Говореше по телефона, с нисък, напрегнат тон. Спрях да готвя и избърсах ръце, заслушвайки се в думите му, които се долавяха от кухнята.

— По-трудно е, отколкото очаквах — казваше тихо той. — Тя… забелязва повече, отколкото си мислех. Страхувам се, че може да каже нещо на Мария.

Усетих как сърцето ми започва да бие по-силно, а мислите ми се разбъркаха. Какво би могла Дженифър да ми каже? Опитах се да изгоня лошите предположения, но колкото повече слушах, толкова по-силно ставаше безпокойството ми.

— Трудно е да продължавам да го крия — продължи Ричард. — Не искам Марла да разбере… не и докато не дойде моментът.

Замръзнах, опряла ръце на плота. За какво говори той, което не трябва да узная? Защо го крие от мен? Напрегнах уши да чуя още, но той сниши гласа си и не успях да различа останалите думи. Няколко мига по-късно затвори, а стъпките му се насочиха към кухнята.

Обърнах се към котлона, стараейки се да изглеждам спокойна. Започнах да разбърквам пастата по-усилено от нужното, докато Ричард влезе, усмихнат.

— Ухае страхотно — каза и ме прегърна през кръста.

Усмихнах се насила, стискайки лъжицата.
— Благодаря, почти е готово. — Гласът ми прозвуча чуждо дори на самата мен, а усмивката ми се заличи, докато в главата ми отекваха думите: „Страхувам се, че може да каже нещо на Мария…“.

По-късно същата вечер, след като сложихме Дженифър да спи, не можех повече да сдържам напрежението. Исках да разбера истината. Открих Ричард в хола, където преглеждаше някакви документи, и седнах срещу него, сключила ръце в скута си.

— Ричард — започнах с глас, по-спокоен, отколкото се чувствах, — чух те да говориш по телефона по-рано.

Той вдигна поглед, в очите му се смесиха изненада и… още нещо.
— Така ли? — каза, сякаш го бях хванала натясно. — Какво чу?

Поколебах се за миг, подбирайки думи.
— Чух как каза, че Дженифър може да ми каже нещо. И че ти е трудно да криеш нещо. — Вдигнах очи към него, усещайки учестеното си сърцебиене. — Какво криеш от мен?

Той ме гледа няколко секунди, изражението му премина от объркване в тревога. Но после лицето му омекна. Остави документите настрани и се наведе напред, хващайки ръката ми.

— Марла — заговори той нежно, — не крия нищо лошо, обещавам ти. — Усетих топлината на дланта му, но тя не успя да разсее възела в стомаха ми.

— Тогава какво е? — прошепнах, почти не смеейки да го погледна в очите. — Какво не искаш Дженифър да ми каже?

Ричард пое дълбоко дъх и се усмихна неловко.
— Не исках да разбереш, защото… всъщност подготвям изненада за рождения ден на Дженифър. С помощта на брат ми. — Той стисна ръката ми и изглеждаше смутен. — Исках да е нещо голямо, да бъде първият ѝ рожден ден с нас — незабравим.

Примигнах, опитвайки се да осмисля думите му.
— Изненада? — повторих бавно, а напрежението в гърдите ми леко намаля.

Той кимна.
— Исках да бъде специално за нея. Да ѝ покажем колко много ни е грижа, че вече е част от семейството. — Усмихна се с леко облекчение. — Знаех, че Дженифър може да каже нещо, и се притеснявах да не ти развали изненадата.

Вълна от облекчение ме заля, макар в същото време да почувствах и лека вина. Какви ли не неща си бях помислила…
— Ричард — прошепнах и сведох поглед, — съжалявам. Просто… помислих, че има нещо лошо.

Той се засмя тихо и погали ръката ми с палец.
— Разбирам. Беше напрегната след осиновяването, затова поех всичко върху себе си. Исках да изненадам и теб.

Кимнах, опитвайки се да прогоня всяко съмнение от мислите си.
— Мисля, че Дженифър просто е предпазлива — добавих. — Тя още не знае какво да очаква, а когато ми каза да не ти вярвам… ме уплаши.

Ричард ме погледна сериозно и съчувствено.
— Тя е чувствително дете. Още свиква. Но ние ще ѝ покажем, че е защитена и обичана. Тримата заедно.

На следващата сутрин, докато наблюдавах Ричард, който помагаше на Дженифър да си избере корнфлейкс за закуска, усетих как сърцето ми се изпълва с топлина. Той я гледаше толкова внимателно и търпеливо, а макар тя почти да не го поглеждаше, усещах как помежду им се заражда доверие.

Приближих се и седнах при тях на масата, като сложих ръка на рамото на Дженифър. Тя вдигна поглед към мен с по-спокоен израз и лека усмивка се появи на лицето ѝ. Сякаш долови новия мир, който се беше възцарил между нас, все едно някакво скрито безпокойство беше изчезнало.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.