НА ГРОБА НА СЪПРУГАТА МИ НАУЧИХ, ЧЕ ТРИЗНАЦИТЕ НЕ СА МОИ

Преглеждания: 14 003

Един мъж с всички сили се опитваше да отгледа своите тризнаци след смъртта на жена си, убеден, че са негови. Но един ден всичко се промени, когато срещна непознат на гробището и разбра, че децата, на които беше посветил живота си, не са негови.

Джордан Фокс местеше с тежки стъпки бебешката количка из орнаментираната порта на гробището в Манхатън. Изсъхнали, кафяви листа се трошаха под ботушите му. Стари цветя и недоизгорели свещи лежаха из двора. Поривът на вятъра пропълзя между редиците от източни червени кедри, разкъсвайки гробната тишина, докато той вървеше към гроба на покойната си съпруга Кайра. Беше първата годишнина от смъртта ѝ.

— Отиваме при мама… — каза той на бебето Алън, едно от тризнаците, облегнато с пухкавата си памперсна дупе на лявото му бедро. Другите две, Ерик и Стан, лежаха в количката, наблюдавайки небето и гукайки, когато видеха водни кончета.

Щом стигна, сърцето на Джордан ускори ход, виждайки силует на непознат, сякаш към 50-те, който стоеше до гроба на Кайра. Мъжът нагласи своята ирландска шапка, след което се наведе да почисти надгробната плоча с епитаф: „Искра в очите и сърцата ни, сега е на небето. — В любящ спомен за Кайра Фокс.“

Джордан напрегна паметта си, но не можа да познае този висок, набит човек. „Кой ли е? Защо е на гроба на жена ми?“ — зачуди се и се приближи.

— Амин! — промълви непознатият с крива усмивка, тъкмо свършил знака на кръста, после се обърна, за да поздрави Джордан. Усмихна се, с някакъв плам в очите, и вдигна ръка за ръкостискане, но я отпусна бързо, щом съзря бебетата.

Веждите на Джордан се свъсиха изненадано. Искаше да разбере кой е този човек и какво прави на гроба на Кайра. Доколкото се сещаше, никога досега не го беше виждал, дори на погребението ѝ. „Кой е той? Какво прави тук?“ — чудеше се.

— Готов съм да ти дам 100 000 долара! Или и повече, ако искаш. Вземи парите и ми дай бебетата.

— Значи ти си Джордан Фокс… Радвам се да се запознаем, г-н Фокс — заговори мъжът. — Знаех, че ще дойдеш днес, и те чаках. Аз съм Денис…от Чикаго… „стар“ познат на Кайра.

Джордан се озадачи, защото Кайра никога не му бе споменавала за приятел от Чикаго, вече възрастен, на име Денис.

— Приятно ми е, Денис. Не мисля, че сме се виждали. Не съм ходил в Чикаго досега.

— Не, не сме се виждали! Току-що пристигнах в Манхатън. Разбрах, че… — Денис спря и преглътна, втренчен в бебетата. — Мога ли да погледна децата…ако нямаш нищо против?

Джордан се поколеба и се престори, че не е чул молбата, тъй като не му се щеше да показва бебетата на непознат. Денис го прие за отказ, но все пак се приближи до количката, за да види другите две деца.

— Какви ангелчета! Малки пухкави рулца! Имат моите очи и нос…и това кестеняво косъмче… — И тези големи мигли… Едно към едно моите като бях дете! — бърбореше Денис, после вдигна глава и каза нещо, за което Джордан не бе подготвен да чуе:

— Г-н Фокс, сигурно ви звучи налудничаво, но…сигурно се чудите кой съм и защо съм тук. Аз съм истинският БАЩА на момчетата и дойдох да си ги взема.

— Моля?! — трепна Джордан, искаше да го зашлеви, но уважи възрастта му, преглътна и се опита да си тръгне, мислейки че онзи е луд.

— Моля ви, г-н Фокс! Аз съм бащата на децата. В миналото направих грешка, която още ме преследва, и искам да я поправя, преди да е късно. Моля, дайте ми бебетата. Готов съм да ви платя, не искам да ви съсипвам, след като толкова време сте ги отглеждали…Искам да ги взема. Има ли смисъл да продължавате да си губите младостта с тях? Ето, ще ви платя 100 000 долара! Или още, ако искате. Вземете парите и ми дайте децата.

— Да не си полудял, старче? Махай се, иначе ще се обадя в полицията — сопна му се Джордан, сграбчвайки количката и бебето Алън по-силно. Игнорира Денис и се насочи да си ходи.

Но Денис не помръдна и взе да изсипва куп подробности за покойната Кайра, които смутиха Джордан.

— Кайра…обичаше диско и мотори…беше брюнетка със страст към изкуството и френската кухня…Суп а льонион и крем брюле обожаваше. Имаше алергия към фъстъци и малко белег от изгаряне на дясното си бедро..и имаше…

— СТИГА, ПРЕСТАНИ! — изкрещя Джордан. — Не искам да чуя още и дума за жена ми. Кой, по дяволите, си ти и откъде знаеш всичко това? Какво искаш?

— Казах ви, че децата са мои. И зная, че звучи налудничаво, и знам, че не мога да ги получа чрез съд. Но вярвам, че и вие не искате да си губите младостта да ги отглеждате, затова съм готов да ви дам пари. Вие сте млад, красив, целият живот е пред вас. А погледнете ме — аз съм възрастен и нямам никого, освен тези бебета. Искам ги обратно. Моля ви, дайте ми ги и продължете напред.

— Нямам си представа за какво говориш. Нямаш никакво право да ми казваш какво да правя с живота си. Ти да не си луд? Казваш пълни глупости…Махай се и стой далеч от децата.

— Г-н Фокс, това е истината, че те са мои, и съм готов на всичко, за да си ги взема. Но не искам да ви ощетя, защото вие сте ги отгледали толкова време. Затова…Ето — предлагам ви 100 000 долара…Или колкото още поискате. Приемете парите и ги оставете на мен.

— Знам повече за жена ви Кайра, отколкото вие знаете. Обмислете го и ми се обадете, става ли? Ето визитката ми.

Сълзи от шок и болка напираха в очите на Джордан. Не можеше да повярва, че Денис знае толкова много за Кайра. Искаше да си мисли, че всичко това е измислица и че онзи възрастен господин се шегува гадно. Но не можеше да отмине факта, че Денис спомена белега на дясното бедро на Кайра.

„Това не е подкуп, г-н Фокс. Искам да ви се отблагодаря, че сте се грижили за децата ми. А и не се притеснявайте. Аз съм на 57, имам опит в отглеждането на малчугани. Сигурно се радвате да ги оставите в добри, сигурни ръце. Зная, че не е лесно за вас, но помислете. Обадете ми се, ще чакам. Денис Робъртс мрази да му отказват…“

Денис пъхна визитка в ръката на Джордан и се отдалечи, оставяйки го с нещо повече от прост шок — направо съкрушение.

Мъжът се отдръпна назад към надгробната плоча на Кайра. Пламъкът и димът на свещта край гроба ѝ го върнаха в реалността. Той положи букета, отдаде почит за миг и бързо напусна гробището с бебетата, преследван от думите на Денис.

Не успя да се съсредоточи, докато шофираше обратно. Спира няколко пъти насред пътя, опитвайки да се овладее.

„Всичко, което тя ми каза, лъжа ли е? Как можа да ми го стори?“ — плачеше той, сякаш виждаше силуета на Кайра на седалката до себе си. Имаше да си задава твърде много въпроси и не искаше да вярва на историите на Денис. Но една част от разказаното (за белега на Кайра) не му излизаше от главата.

Върна се вкъщи, все още пълен с несигурност за следващата крачка.

Джордан реши да не обръща внимание на думите на странника и се зае с обичайните си задължения. Настани тризнаците в кошарата, взимайки ги един по един, за да им смени памперсите. Най-напред Алън, след него Ерик, накрая Стан. После ги изкъпа и им смени пелените, припя им приспивна песничка, стараейки се да не звучи като гризли, лишен от сън.

Щом тримата заспаха в кошарките си, Джордан се захвана да мие чиниите. Но още не бе приключил, когато подуши нещо прегоряло.

— О, не, спагетите! — извика, почти изгаряйки си пръстите, докато сваляше тигана от котлона. Сети се и за прането, затича се горе и завари банята пълна с пяна. Беше сложил прекалено много препарат за пране в объркването си. Струваше му се, че денят е прокълнат, пълен с неприятности.

Погледна часовника и осъзна, че трябва да тръгва на нощна смяна в бара. Обади се на г-жа Уилс, възрастната му съседка, да дойде да наглежда децата.

— Благодаря, г-жо Уилс…Ще ви изчакам тук — каза той и отиде да види бебетата. Те спяха дълбоко в кошарата. Джордан се почувства съкрушен, гледайки ги. Доскоро вярваше, че има сили и желание да направи всичко за тях. Сега всичко изглеждаше различно и озлобено. Думите на Денис не спираха да кънтят в главата му.

„Защо ми го причини, Кайра? Не съм те лъгал или мамил…Как можа да лъжеш така? Дори в нощта, когато загина, каза, че си на някакво парти. Всъщност не знам къде беше…“ — мислеше си и заплака.

Споменът за оня ден, който все още го измъчваше…дъждовната нощ, когато Кайра не се прибра, а телефонът ѝ беше изключен. Тя му беше казала, че е на парти у приятел, но никой не я беше виждал. Беше почти полунощ, а новородените тризнаци плачеха от глад, а той не знаеше как да се справи. На следващата сутрин дойде страшно обаждане от полицейското управление. Казаха му, че имат нужда от идентифициране на женско тяло от автомобилна катастрофа.

Отишъл разтреперан в болницата, и когато дръпнали чаршафа, сърцето му се пречупило. Било тялото на Кайра. Установило се, че имала свръхдоза наркотици при сблъсъка.

Оттогава животът на Джордан се преобърнал с главата надолу. Той се чувствал вцепенен, слаб и ужасен от това да отглежда децата сам. Чувствал се и виновен, че е жив, а тя си е отишла. Но поне заради бебетата бил принуден да бъде силен. Били единственото, което го карало да продължава. Заклел се, че ще даде на децата добър живот. И затова не се беше обвързвал с друга жена — вярваше, че още обича Кайра. Все още носеше халката им и си въобразяваше, че тя не си е отишла напълно.

Но сега, след като научи, че децата не са негови, започна да се пита може ли да ги гледа и занапред. Дали имаше сили да продължи да бъде баща на чужди деца?

— Не мога повече…Просто не мога… — прошепна той, измествайки стола с трясък, събудил децата. Някаква мисъл просветна в ума му, подтикна го да захвърли всичко и да си тръгне, без да благодари или поздрави обичайно г-жа Уилс, която идваше да пази децата.

Тази нощ в бара той не намери покой. Като се прибра, побърза да рови из стаята, търсейки визитката на Денис. Не погледна бебетата и дори не ги прегърна, както обикновено.

Минути по-късно излезе и зърна децата, които гукаха „Да-Да“ с жестове да ги вдигне на ръце.

Сърцето на Джордан се скова. „Как изобщо помислих да ви изоставя? Не мога да живея без вас…Господи, как въобще ми мина такава мисъл през ум?“ — проплака той, а в същото време осъзна, че вече е набрал номера на Денис.

— Ало? Има ли някой? — чу се глух глас от другата страна.

— Г-н Робъртс, аз съм, Джордан.

— О, чаках те да се обадиш, г-н Фокс. Много се радвам, че звъниш… най-сетне! И така, реши ли нещо? Кога да се видим, за да ти връча чека и да взема децата?

— Извинете, г-н Робъртс, но не мога да приема офертата ви. Баща е този, който отглежда децата, не непременно този, който ги е създал. Може да не съм биологичният им баща, но те са моите деца. Не си представям живота без тях.

— Моля, г-н Фокс, разберете ме. Искам бебетата, не мога да живея без тях.

— Съжалявам, г-н Робъртс. Аз също не мога да живея без тях. Те са целият ми свят. Не искам вашите пари. Любовта не се купува с пари.

— Ще им разкажа за вас, когато пораснат, и ще е техен избор кого ще приемат. Но сега няма да ви ги дам, защото аз ги обичам и съм техният баща! Довиждане!

Денис се натъжил: — Добре, щом така си решил. Но можем ли да се видим утре в кафенето…или при вас? Нали искаш да знаеш цялата истина. Нищо не си разбрал още.

Джордан се сепна от думите на Денис. Взе си нощна отпуска на следващия ден и с нетърпение го зачака вкъщи.

В уречения час Денис пристигна с няколко кашона: — Донесох пуловерчета, памперси, одеяла за бебетата! — засмя се, окачи палтото си и седна. Озъртайки се, видя, че кошарката беше празна, и осъзна, че Джордан е махнал децата от погледа му.

В стаята настъпи неловка тишина. Джордан нетърпеливо искаше да научи „истината“, за която Денис говореше.

— Какво има? — подкани го той. — Бързо казвай, че нямам време.

Денис се усмихна тъжно, разкопча сакото си и извади стара снимка. Дълго се взира в нея, а Джордан го наблюдаваше, намирайки го странен.

— Г-н Робъртс, какво става? Моля, бъдете по-конкретен. — Никой не продумваше. Накрая Денис избърса сълзите, които се появиха в очите му.

— Г-н Фокс, тези деца не са нито ваши, нито мои. Истината е, че аз съм им ДЯДО.

Подаде снимката на Джордан, където се виждаше самият Денис заедно с Кайра. После се обърна с гръб към прозореца, разтърсван от ридания.

— О, Боже…Къде си бил досега? Кайра ми каза, че родителите ѝ са починали. Никога не ми е казвала за теб. Защо не дойде на погребението ѝ? — попита Джордан.

— Бях ужасен баща, г-н Фокс. Направих нещо, което никой баща не би сторил на детето си.

— След като жена ми почина, отгледах дъщеря си сам. Дадох ѝ всичко — любов, пари, образование. Но тя се отплесна, злоупотреби с алкохол и други зависимости. Исках да я пращам в клиника, заплашвах я, че няма да ѝ оставя нищо. Тя не искаше и избяга. Гледката, която хората виждаха, петнеше името ми…Изгоних я. Тя бе бесна, казвайки, че съм най-лошият баща и да не я търся. Мислех, че ще се върне, щом ѝ свършат парите. Но не го направи. Не мога да си простя, че я изоставих, когато имаше най-голяма нужда от мен. Сега вече я няма безвъзвратно…

— Но как ме намери? И как разбра, че децата не са мои? — прекъсна го Джордан.

— Доскоро не знаех, че дъщеря ми се е омъжила, родила деца и после е починала. Докато не се срещнах с нейната приятелка Ейми в Чикаго…Тя ми разказа за вас и бебетата. Така пристигнах тук, за да се срещна с вас — каза Денис. — Когато е била бременна, Кайра споделила на приятелката си, че се страхува, че ще я изоставите, ако разберете, че бебетата не са ваши.

— Боже мой…да не са на онзи бивш приятел Шон?! — възкликна Джордан.

— Не съм сигурен. Ася разправяше, че Кайра се виждала с още трима по същото време, когато се е омъжила за вас. Дори тя самата не била сигурна кой е истинският баща. Нито аз, нито вие знаем. А и не ни трябва да знаем.

— Единственото, което мога да кажа, е, че се радвам, че внуците ми са били при един човек, който да ги обича като „татко.“ Г-н Фокс, само вие можете да ги отгледате добре. Съжалявам, че ви излъгах, казвайки, че аз съм баща им. Не знаех как да постъпя, страхувах се, че няма да ми позволите да се сближа с тях. Помислих си, че ако ви предложа пари, може да ми ги дадете. Сгреших. Съзнавам вината си. Нямам повече сълзи да изплача. Състарявам се и единственото, което искам, е да бъда част от живота на моите внуци. Не бях добър баща, но може да бъда добър дядо…

Джордан не отвърна и прегърна Денис. Това бе най-малкото, което можеше да направи за съкрушения старец, който не можеше да си прости, че е изоставил дъщеря си, когато тя имала най-голяма нужда от него.

С времето Денис започнал да идва по-често при Джордан и децата, а накрая решил да се нанесе при тях. Считал Джордан за свой син и му било приятно да гледа внуците си как растат.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.