реклама
Момиче с девет завършени класа заяви на интервю: „Искам 320 хиляди евро на месец“. Директорката се разсмя и го попита: „Как ще разделиш четири бутилки вода между шестима ръководители?“. Отговорът накара всички на масата да замълчат… 😲
Стоянов захвърли автобиографията ми и листовете се разпиляха по мраморния под. Клекнах, събрах ги мълчаливо и подравних краищата им. Над главата ми се разнесе презрителен смях. Девет завършени класа, прекъснато професионално обучение, работа като касиерка — за тези хора дори обсъждането на подобна кандидатура беше унизително.
— За твоята автобиография и хартията е похабена — подхвърли началникът на отдел „Човешки ресурси“ и се облегна в коженото си кресло.
Сведох поглед. Той изсумтя доволно, убеден, че ме е поставил на мястото ми. Предстоеше ми едноседмичен стаж, след който ми бяха обещали заключително интервю за ръководна позиция.
През цялата седмица ме наричаха недоучила, прекъсваха ме и ми напомняха, че без благоволението на директорката изобщо нямаше да прекрача прага. Слушах, изпълнявах задачите и не спорех. До последната среща вече бяха сигурни: това момиче ще преглътне всичко.
В понеделник зад тежката врата на заседателната зала отново се чуваше смях. Почуках, влязох и спрях пред дългата маса.
Шестима ръководители вдигнаха глави. Елена Георгиева седеше в средата. Срещу нея за мен бяха оставили сгъваем стол. Настаних се и положих длани върху коленете си.
Директорката хвана автобиографията ми с два пръста, сякаш се канеше да я пусне в кошчето. След известно време разговорът най-сетне стигна до заплатата.
Стоянов вече се подсмихваше, а финансовият директор се наведе напред. Очевидно очакваха да назова скромна сума и да благодаря за оказаната чест.
— Искам триста и двадесет хиляди евро на месец.
Стоянов избухна в смях. Финансовият директор плесна с длан по масата. Елена Георгиева също се разсмя.
Не се усмихнах. Не поправих думите си.
Постепенно смехът ѝ заглъхна. Тя ме огледа за няколко секунди, след което предложи да проверим какъв ръководител би излязъл от мен.
Постави пред мен четири неотворени бутилки вода и посочи хората около масата.
— Бутилките са четири, а ръководителите — шестима. Раздели водата поравно.
Стоянов се ухили, готов да се наслади на отговора ми. Директорката скръсти ръце, видимо доволна от изпитанието, което беше измислила.
Погледнах бутилките. После бавно преместих очи от едно лице към друго.
Вече никой не ме прекъсваше. Чакаха да се объркам в елементарните сметки.
Изправих гръб на неудобния стол и спокойно произнесох отговора си.
Около масата настъпи пълна тишина…
Продължението 👇👇👇
— Наливам водата в шест еднакви чаши, поравно. Всеки получава по две трети от бутилка. Но като ръководител бих задала и друг въпрос: защо на масата има четири, ако по документите сме платили за шест?
Усмивката на финансовия директор изчезна.
— Какви документи? — попита той.
Извадих сгънат лист от папката си.
— През стажа ми възложихте да подреждам фактурите и приемателните протоколи. Решихте, че поне за това ще ме бива.
Стоянов понечи да ме прекъсне, но директорката вдигна ръка.
— Продължете.
— За последния месец има платени доставки, които не намирам в складовите документи. Общата разлика е триста и двадесет хиляди евро.
Плъзнах листа към средата на масата. Върху него бях записала номерата на фактурите, датите и съответните протоколи.
— Това ли обяснява нелепото ви искане за заплата? — попита директорката.
— Посочих тази сума, защото исках да видя реакцията ви. За човек, който ще работи тук, ви се стори смешна. За доставки, които никой не е получил, явно е обичайна.
Финансовият директор придърпа листа.
— Не разбирате как работят големите предприятия. Има авансови плащания, отложени доставки…
— Разбира се. Затова проверих и предходните месеци. Същите количества. Същият доставчик. И протоколи, според които всичко вече е пристигнало.
Стоянов стана.
— Интервюто приключи.
— Седнете — каза директорката.
За пръв път през тази седмица той се подчини веднага.
Елена Георгиева разгледа записките ми. После вдигна очи.
— За една седмица сте решили да проверявате счетоводството ни?
— Не. За една седмица намерих къде да търся. Въпросите ги имам от шест години.
Извадих втора папка. Стара, с протрити ръбове.
Стоянов я позна, преди да я отворя.
— Откъде имаш това?
— От майка ми. Мария Тодорова.
Директорката остави химикалката си.
Майка ми беше работила в техния склад. Когато открили липси, отговорността паднала върху нея. Беше подписвала документите, които началниците ѝ подавали, докато камионите още се разтоварвали. После се оказало, че част от камионите изобщо не били идвали.
Уволнили я. Разнесли, че е крала. Месеци наред никой не искал да я назначи.
Тогава прекъснах училище и започнах на касата в кварталния магазин.
— Майка ти сама си подписа обясненията — каза Стоянов.
— Подписала е, че не може да обясни липсите. Не че ги е причинила.
Разтворих папката.
Вътре имаше копие от писмото, с което беше поискала проверка на доставчика. Върху него стояха входящ номер и резолюция.
Елена Георгиева пребледня.
До този момент бях вярвала, че директорката просто не е разбрала какво се е случило.
Но тя не попита какво е това писмо.
Попита:
— Майка ви пази ли оригинала?
Погледнах я.
— Значи сте го виждали.
Никой не помръдна.
— Знаели сте, че е сигнализирала за липсите, преди да я обвините.
Директорката затвори папката.
— Можем да намерим решение. Работа за вас. Обезщетение за майка ви. Но подобни въпроси не се обсъждат пред всички.
Придърпах папката обратно.
— Пред всички сте казали, че е крадла.
Тя не отговори.
— Пред всички ще кажете и когато се установи, че не е.
Не получих длъжността. Не получих и триста и двадесет хиляди евро.
Още същия ден с майка ми предадохме документите чрез адвокат на собствениците на компанията. Последвалата проверка продължи месеци. Потвърди фиктивните доставки и откри връзката между доставчика и финансовия директор.
Откри и писмото на майка ми в служебния архив. С отбелязване проверката да бъде прекратена.
Подписът беше на Елена Георгиева.
Когато новото ръководство покани майка ми, тя първо отказа. После извади от гардероба сакото, с което някога ходеше на работа.
Пред бившите ѝ колеги прочетоха официалното извинение.
Майка ми слушаше, стиснала ръката ми под масата.
На връщане спряхме пред училището, което бях напуснала.
— Какво правим тук? — попитах.
Тя ми подаде прозрачна папка. Вътре бяха старите ми ученически документи.
— Проверих кога записват за вечерно обучение.
Стоях на тротоара и я гледах.
— Толкова години исках да ти върна името — прошепнах.
Майка ми приглади яката ми, както правеше, когато бях малка.
— Върна ми го. Сега да върнем и твоето бъдеще.
Историята е художествена. Продължението и развръзката са измислени, а имената и обстоятелствата са използвани за литературни цели. Текстът не описва проверен случай и не отправя обвинения към реални лица или организации.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
