МЛАДА ЖЕНА ДАДЕ ПАРИ НА БЕЗДОМЕН МЪЖ… А КОГАТО ТОЙ СВАЛИ ПЕРУКАТА И ХВЪРЛИ ПАТЕРИЦИТЕ, ОНЕМЯ ОТ ВИДЯНОТО!

Преглеждания: 69

Сутрин Оля обичайно минаваше през подлеза, за да отиде на работа. Тя беше бременна в четвъртия месец. Слава Богу, нямаше токсикоза, така че беше възможно да работи.

Но беше ужасно сънлива и сутрин едва изпълзяваше от леглото, а после тичаше като заек. В пасажа, както винаги, беше претъпкано и шумно. На изхода бяха обичайните скитници – Федка Косой, Михаил Иванович и още петима души, които молеха за милостиня.

Оля не можеше да ги отмине равнодушно, съжалявайки тези нещастници и по възможност купувайки им чай и сладкиш или кифла. Те всеки път й благодаряха сърдечно. Местните продавачи на цветя в квартала се въртяха в храма.

Някоя благословена, по дрехите ѝ се вижда, че не е богата, бременна е и храни тези безплатни хора. Че всеки може да застане с протегната ръка, а ти се стараеш да печелиш, работиш по цял ден и им даваш пари, защото те ще ги изпият все така. Те не разбраха, че Олга, както никой друг, разбира тези хора и знае колко горчиво е да си бездомник, гладен и нещастен.

Да, тя разбираше, че много от бездомниците пият много, но това е само от безнадеждност и студ, защото по цял ден стоят на течението и гледат как минувачите тичат, бързат по работа, вкъщи някой ги чака, притеснява се, а бездомника никой и никъде не го чака, той е сам на света, също като нея. Оля по навик махаше на скитниците и изведнъж забеляза сред тях един новодошъл. Беше доста млад човек на около трийсет години с къдрава дълга неподдържана коса на патерици.

Той не извика, не попита, просто стоеше мълчаливо и гледаше някъде в далечината. До него имаше капачка, в която минувачите хвърляха дребни пари, по някаква причина ѝ беше толкова непоносимо жал. Боже мой, и аз все се оплаквам от живота, човекът няма крак и нищо, живее.

В прилив на емоции тя купи топла поничка със сладко и чаша горещ чай и му ги подаде. – Вземи си, това е от сърце, имай добър апетит. Момчето ужасно се смути и я погледна с такава благодарност – Благодаря! – А после я погледна надолу и се изчерви.

За да не смущава момчето, Оля му махна с ръка и потегли нататък. След това, което видя, я заляха тежки спомени от детството. Не помнеше почти нищо за така нареченото си семейство.

Майка ѝ беше тежка пияница, караниците и ругатните постоянно я караха да огладнява, но щом момичето започнеше да плаче и да иска храна, вместо вечеря получаваше само шамари и почерпки. Къщата винаги беше мръсна, пълна с празни бутилки от алкохол, на лепкавата маса момичето понякога намираше остатъци от пиянското пиршество и лакомо ги изяждаше, докато никой не види. Ужасната миризма на смес от алкохол, евтини цигари и немито тяло се запечата завинаги в паметта ѝ.

Дядо Моля е приютен по предложение на една добродушна съседка, леля Люба. Жената не можеше да гледа равнодушно на кошмара, в който растеше малката Олечка. Момичето ходеше само по улицата до тъмно, дори в лютия студ, въпреки че беше само на пет години.

Никой никога не я потърсил, не я повикал вкъщи. Леля Люба често хранеше мръсното момиченце и плачеше, като гледаше как то жадно се впива в питката, която беше донесла. Когато момиченцето било на шестата си година, станало ясно, че никой няма да го прати на училище.

Майката-алкохоличка просто не се интересуваше къде е дъщеря ѝ и какво се случва с нея. Майчинският ѝ инстинкт беше атрофирал, ако изобщо някога го е имало. Затова леля Люба решила да се обади на органите по настойничество и да им разкаже колко тежък е животът на това нещастно дете.

Когато дядо ѝ отвел Оля, тя плакала, крещяла, драскала и викала мама, но тя била заспала след поредното парти и не забелязала какво се случва. Детето изпаднало в див пристъп на гняв, когато я подстригали на момче, измили и облекли, макар и в държавни, но чисти дрехи, и опънали монотонното сиво ежедневие. В сиропиталището също не беше сладко, не се хранеше много добре и строго се следеше за поведението и дисциплината на възпитаниците, за непослушание винаги се наказваше, но поне не се биеше, както вкъщи.

При някои от момичетата идваха роднини, които им носеха играчки и сладкиши, подаръци за рождени дни. Оля винаги много им завиждаше, защото леля Люба дойде при нея само веднъж и й донесе купчина евтини бонбони. Разсеяната майка никога не посещаваше дъщеря си в сиропиталището.

Оля през цялото си детство носеше тази обида и горчивина и се заклеваше пред себе си, че никога и за нищо на света няма да изостави собственото си дете. Оля се учеше добре, особено й харесваше математиката и точните науки, лесно смяташе на ум. След като завършила сиропиталището, Оля получила от държавата стая в общежитието.

Условията там бяха лоши, подът беше изгнил, прозорците отдавна трябваше да бъдат сменени, по стените висяха парчета от скъсани тапети, а в ъгъла скромно стоеше отдавна продаден диван. Заедно с приятелката си Ира Оля реши да се опита да влезе в института, макар че не си правеше никакви илюзии за това, и за нейна изненада мина от първия път. Всичко това благодарение на отличните знания и математически способности.

Щастието на момичето не беше предел, тя беше възпитаничка на сиропиталището, сама без връзки и пари влезе в икономическия факултет на престижен университет, настаниха я в добра стая с две момичета от доста заможни семейства. Аня и Вика бяха доста вятърничави момичета, обучението им само ги напрягаше, често пропускаха лекции и обичаха да излизат късно. Оля пък упорито дъвчеше гранита на науката и прекарваше много време в библиотеката.

Момичетата често я дразнеха. Е, Оля, ти дай, пролет е, топло е, дискотека всеки ден, а ти си като стара жена, все се тъпчеш и тъпчеш, дай поне веднъж с нас на въздух. Но момичето само махна с ръка.

Не, момичета, не мога, скоро сесия, няма кой да ми помогне, ако изобщо има нещо, така че трябва да разчитате само на себе си. Вика се засмя. Е, щом е така, тогава дай ми да препиша лекциите, като приятелка, и се разтичахме.

В резултат всички усилия на Оли се оправдаха и тя блестящо приключи последната лятна сесия предсрочно и завърши с отличие първи курс. Вика и Аня като по чудо се спасиха от изключване и се разсърдиха на Олка. Този ботаник и ботаничка просто имаха късмет, ние с теб не сме по-зле, нали, Вика? – Аня се ядосваше.

Тогава тези две кукли решиха да се пошегуват с Олкаһттр://….

По време на лятната ваканция почти всички ученици напуснаха общежитието и то беше напълно празно. Олга беше тъжна и самотна, но нямаше къде да отиде и при кого да отиде.

Не ѝ оставаше нищо друго, освен да отиде в библиотеката и да учи усилено. В този момент на прага се появиха Вика и Аня и заговориха. – Олга, каним те на пикник, ще има момчета от моя завършващ клас, шашлик, река.

Не казвай, че трябва да учиш, това е нелепо, това е време за ваканция. Момичето беше приятно изненадано от такова предложение, защото те не бяха истински приятели и не общуваха, твърде различни по характер бяха. Но тя наистина искаше да се отпусне след усиленото учене и поне с някого да общува, да се забавлява.

И тя с радост се съгласи. И наистина, какво има да се кисне, защото зад прозореца грееше жарко лятно слънце, лятото беше в разгара си. Хитрият план беше следният.

Всички в курса знаеха, че Олга не пие, не пуши и изобщо е малко странна, затова решиха да я напият и да се подиграят на отличничката, за да не се възгордее. Точно този пикник преобърна целия живот на нашата героиня. От самото начало всичко се обърка, Олга си представяше топла приятелска компания, позитивизъм и прекрасна почивка.

Но когато дойдоха във вилата при Вика, момичето видя там съвсем различна картина. В беседката се бяха събрали много възрастни момчета, майори от богати семейства и същите бляскави отпуснати момичета. Забавлението беше в разгара си, коктейли, шампанско, танци и силна музика.

Оля се чувстваше тук като бяла врана, беше ѝ неудобно, не можеше да се отпусне. Вика и Аня разговаряха без прекъсване за модни тоалети и готини партита и дискретно наливаха на Мартина в чаша сок. Оля се напи бързо, почувства се зле, опита се да се изправи, но краката ѝ не я слушаха, спъна се и падна, нелепо размазана на тревата.

Веднага започна див смях, вместо да ѝ помогне, Вика изкрещя силно. – Вижте какво, нашето старателно отлично момиче се е напило, а още се прави на бедна овца. Не напразно – казват, – в тихия басейн на дяволите какво друго ще се случи.

Момичето неловко се изправи, отърси се от ръцете си, почувства се огорчено и обидено. От цялата кряскаща тълпа само един човек протегна ръка и се опита да ѝ помогне да се изправи. В очите ѝ се появиха сълзи и тя просто си тръгна, далеч от това място.

Тя погледна назад към Вика и Аня и извика. – Майната ви и на всички вас, приятели мои! Къде да отиде и как да се прибере у дома, момичето не знаеше. Вилата беше далеч извън града, местността беше напълно непозната.

Тя се провираше по прашния път и плачеше при експлозията. Посинялото коляно я болеше. Момичето се проклинаше от все сърце.

Защо съм дошла тук, глупачка? Знаех, че съквартирантите ми са момичета. На какво се надявах? Че аз, Галатуд от Дом, ще бъда сбъркан с някоя от моите? Изведнъж отзад се зададе кола и някой я извика. – Олга, почакай, качи се, ще те заведа до общежитието.

Аз съм Дима, в последната година съм. Момичето спря и погледна недоверчиво това красиво, атлетично момче. Той беше този, който се опитваше да ѝ помогне.

Искаше й се да откаже, но се вгледа в честните му, мили очи и нещо се загнезди в душата й. Тя избърса сълзите си и мълчаливо се качи в колата. – Каквото и да се случи, няма да успея да се прибера у дома сама.

Човекът я успокояваше през целия път. – Не им се обиждай, те просто са пияни и глупави. Без заможните си родители те не струват и малкия ти пръст.

Ти си добро момче, гордо и с характер. Чух, че се справяш добре в училище, и това много ми харесва. Ти не си като другите, ти си истински.

Момичето каза сърдито. – Не съм ти равна, аз съм просто едно момиче от сиропиталището. Нямам богат татко, който да реши всичките ми проблеми и да ми осигури всичко, от което се нуждая.

Ти си същата. Какво искаш от мен? Не се доверявам на никого. Момчето тихо сложи ръка на рамото ѝ.

– Можеш да ми се довериш. Изведнъж той я целуна по бузата. Тази изпепеляваща, дръзка целувка накара земята да изпадне изпод краката ѝ.

Сърцето ѝ биеше бясно, а краката ѝ бяха като памук. Никога досега не беше изпитвала подобно нещо. Изведнъж се почувства толкова добра и спокойна.

От този ден Дима не напускаше главата на момичето. Тя изобщо не можеше да се съсредоточи върху обучението си. Трябваше да си спомни докосването на устните му, миризмата на скъпия парфюм, веднага вълна от нежност и страст я заля с нова сила.

Мускулестите му рамене и лъчезарната му любезна усмивка проблеснаха пред очите ѝ. Момичето се ядоса на себе си. – Какво, по дяволите, не е наред с мен! Ами карал е един богат мъж, ама жалко, изхвърли го от главата си.

Не може да се мери с него. Сигурно е забравил за мен. Когато Дима я намери в общежитието и я покани на среща, всички нагласи, които си даваше, моментално изчезнаха.

Оля веднага се съгласи, дълго време тя старателно се сглобяваше, привличаше красотата. Това беше първата среща в живота ѝ. Тя се страхуваше и тревожеше, но в същото време очакването на предстоящата среща с Дима ѝ вдъхваше увереност.

Притесняваше се как да се държи с него, какво да каже, а ако реши, че съм обикновена простачка и няма да иска да се срещнат отново, той е от заможно семейство, много къде бил, много ерудиран и спокоен, а аз … Но всичко мина прекрасно. За половин час след срещата първото вълнение премина и те непринудено общуваха. Дима се оказа съвсем прост, невзрачен, в него изобщо нямаше помпозност и високомерие.

А как я гледаше той? Наричаше я своята лястовичка, умно момиче, подаряваше ѝ нежни рози. Двойката се разхождаше из нощния град, целуваха се страстно и не можеха да се откъснат един от друг дори за секунда. Те се влюбиха един в друг взаимно, напук на всичко.

Никой, абсолютно никой не вярваше, че това ще продължи дълго. Ядосани и ревниви момичета си шепнеха зад гърба им. – Какво намери в това лошо момиче, нищо особено.

Толкова много за тихото момиче, че се сдоби с такъв човек. – Е, нищо, любовта ще отмине и Димка ще я напусне. Сигурно е имал много такива.

Родителите на Дима бяха бизнесмени, уважавани хора в града. Когато разбраха за срещите им, се разрази бурен скандал. Майка му се разкрещя.

– Какво правиш, сине? Защо ти е нужно това момиче от сиропиталището? С баща ти отдавна си търсим булка от нашия кръг. Дъщеря на депутат, красива. – Какво виждаш в това завещание? Дима се учуди на цинизма на родителите си и изкрещя в отговор.

– Как не разбирате, аз я обичам и ще бъда с нея. Харесва ли ти или не? Това е моят избор и моят живот и аз решавам с кого да живея. В този момент бащата на Димитри удари по масата.

– Значи отиваш против волята на родителите си? Тогава сам се погрижи за годеницата си. Няма да получиш и стотинка от мен, защото си свикнал да живееш от всичко. Да видим как ще пееш.

Но Дима не беше плах и не смяташе да се откаже от любовта си. Той емоционално събра нещата си и напусна имението на родителите си. Валентина, майката на Дима, крещеше на съпруга си със сълзи на очи.

– Степан, защо трябва да бъдеш толкова суров? Ами ако Димочка отиде при нея завинаги и не се върне вкъщи? – Успокой се, той ще се върне след месец, няма да ходи никъде. Той е студент, не е работил и ден. Ще се разлюти за нула време, когато разбере, че няма пари.

Това ще е добре за него. Двойката започна да се настанява в стаята на Оли. За Дима беше много трудно след луксозен живот да се озове в такива сурови условия.

Наложи се да си намери работа като шофьор на такси. Той се стараеше много, работеше упорито. И всичко това заради любимата му Олечка.

Когато Дима я докосваше нежно, шепнеше думи на любов в ухото ѝ, момичето се разтапяше и се опитваше да даде на годеника си стократно повече любов и привързаност. Притиснала цялото си тяло към любимия, тя благодари на небесата, защото никой досега не я е обичал толкова силно. Не забелязваха нито стария диван, нито скърцащия под, ядяха с удоволствие пържени картофи и пестяха пари.

Бяха щастливи заедно, а останалото нямаше никакво значение. В онази съдбовна сутрин Дима трябваше да се върне. Оля сготви любимия пилаф на Дима и щастливо запляска в кухнята.

Мина един час, а него все го нямаше. Отначало момичето се успокои. Може би се е забавил на работа или е срещнал някой познат по пътя – заговориха те.

Постепенно в душата ѝ се засили тревогата, а после и паниката. Когато телефонът иззвъня, нещо в нея се размърда с лошо предчувствие. Студеният глас на непознат мъж ѝ съобщи, че Дима е катастрофирал смъртоносно при катастрофа.

Ръцете ѝ се разтрепериха, краката ѝ се разтрепериха, в главата ѝ притъмня и тя се срина на пода без чувства. Всички по-нататъшни събития бяха сякаш в мъгла. Погребение, болка и ужасна незаменима всеобща скръб.

Точно на гробището Ма-Дима, като видя Оля, изпадна в грозен пристъп на ярост. Тя се вайкаше и крещеше: „Проклинам те, гад на сиропиталището, ти си виновна за всичко, заради теб момчето ми вече го няма, махни се от очите ми, как смееш да идваш тук? Но Оля изобщо не я чу и не реагира по никакъв начин. Тя просто стоеше там, без да може да помръдне, и плачеше тихо.

Започна учебната година, Оля като робот отиде на лекции, в библиотеката, върна се в стаята си, заключи се и изрева. Тя викаше: – Боже, защо, защо ме наказа толкова много, защо ми отне единствения скъп човек? Легна на дивана, притисна към себе си ризата на Димка и жадно вдишваше аромата му, като ридаеше безкрайно. Всяка минута Оля си спомняше чувствените му устни и силните родни ръце, които я прегръщаха всеки ден.

Струваше ѝ се, че сега вратата ще се отвори, Димочка ще влезе и ще каже: „Здравей, мила моя, аз съм си вкъщи. Но дните се влачеха като дъвка, а него все го нямаше. Тя отказваше да осъзнае, че това е завинаги.

Оля почти не се хранеше, отслабна много, започна да повръща сутрин. Когато най-сетне осъзна какво се случва и се сети да си направи тест, най-лошите ѝ предположения се оправдаха – две лентички, беше бременна. Всички чувства се смесваха, мислите се объркваха, какво щастие, ще имам дете от любимия, смисълът на живота, неговото продължение, мислеше си тя, а после я обзе паника.

Е, как ще го отгледам сама, от какво да живея, какво ще стане с обучението ми и ще мога ли да се справя? В прилив на емоции тя дойде в дома на родителите на Димка и честно им разказа всичко. Все още обичам Дима, чувствам се толкова зле, бременна съм, ще имате внук или внучка, но толкова ме е страх да остана сама с дете на ръце, какво да правя? Тя се надяваше, че тези, които чуят новината, че ще имат внуче, ще омекнат, ще се зарадват и ще ѝ помогнат по някакъв начин, но Оля много грешеше. Беше унизена, размазана на стената и избутана навън за врата с думите.

Излизай, непослушна видра, искаш да ни окачиш чуждо дете на врата – нищо няма да получиш от нас, а и не смей да ни изнудваш, да ни опозоряваш или да молиш за пари, няма да получиш и стотинка, все сиромашия умна и подла. Решила е да се възползва от мъката на родителите си, какъв мошеник. Оля се разплака, върна се вкъщи и се ядоса.

Ама така, нямате нужда от собственото си дете, тогава ще отида в болницата, ще реша всички проблеми с един замах. Тя си помисли гневно. Когато на следващия ден Оля дойде в кабинета на лекаря, тя се суетеше и много се притесняваше, търпейки указанията.

Гинеколожката се оказа възрастна строга жена. Когато чу, че пациентката е решила да се отърве от бебето, тя уморено присви очила и вече искаше да я изпрати на изследвания и процедура. Колко от тях идват за един ден? Годините практика бяха превърнали лекарката в опитен психолог и тя можеше безпогрешно да определи намеренията на една жена.

Но като гледаше това плачещо, уплашено глупаво момиче, изведнъж омекна. Беше очевидно, че момичето просто е объркано, попаднало е във водовъртеж от проблеми и е решило да извърши този грях от отчаяние и безнадеждност. Гинекологът малко помълча, помисли, подбра подходящите думи и каза.

– Слушай, скъпа моя, ти си още много млада, неопитна и не познаваш живота. Повярвай ми на думата, ако се отървеш от бебето, ще съжаляваш за това цял живот. Познавам много такива примери, които, когато си захапят лактите, искат да родят отново, но вече е късно.

Разбирам, че имаш някои големи проблеми, ако си се решила на такава стъпка, но просто помисли за това, че той вече е там. Той е жив, усеща всичко, бебето е радост и щастие. А трудностите винаги могат да бъдат преодолени, ако не се отказвате.

Не правете непоправима грешка, после ще се разкайвате. Помислете внимателно върху думите ми. Оля изведнъж се разплака и избяга от кабинета.

Тя се проклинаше с последните си думи. – Каква майка съм аз? Заклех се, че никога няма да се откажа от бебето, а от себе си. Какво по-хубаво от моята майка мъртвец? Няма как.

Ще захапя земята, ще се измъкна от нея и ще изправя бебето на крака. Тази нощ тя сънува Дима. Той я погали по главата, седнал на ръба на леглото, и прошепна.

– Олечка, любов моя, ти си силна, ще се справиш, всичко ще бъде наред. Винаги съм наблизо и ще ти помогна, лястовичке моя. Оля се събуди рязко и започна да опипва леглото, опитвайки се да открие Дима там.

Сънят беше толкова реалистичен. Но стаята беше празна и тиха, само часовникът тиктакаше над главата ѝ. Нашата героиня осъзна, че прави всичко правилно, Дима я благославя.

От този ден нататък Оля се взе в ръце и започна да се учи да оцелява. Тя си взе годишен отпуск в института и започна да си търси работа. Трябваше да спести поне малко пари за раждането и бебето.

С трудности успяла да си намери работа в една фирма като чистачка. Началникът ѝ не я харесвал, постоянно ѝ се карал и често я ругаел. „Виж колко прах си оставила в ъгъла.

Мислиш ли, че ако си бременна, можеш да вършиш небрежна работа? Хайде, измий всичко тук.“ Оля търпеше, мълчеше и работеше здраво, спестявайки всяка стотинка, защото сега имаше цел – нейното бебе. То вече беше започнало да се движи и да напира и в тези моменти тя изпитваше такава радост.

Жената галеше корема си и му говореше, като се усмихваше на себе си. Въпреки тежкото си финансово положение, тя успяваше да изкрънка по някоя дребна сума от всяка заплата и да нахрани бедните хора от подлеза, беше ѝ жал за тях и просто не можеше да мине равнодушно. Днес се прибираше към къщи и отново видя онзи човек на патерици.

Не разбираше какво му е станало. Но отново го почерпила с чаша горещ чай и кифла и сложила 50 гривни в шапката му. Човекът, както и първия път, бил ужасно смутен и срамежливо отвърнал очи, мърморейки.

– Много ви благодаря. Жената се усмихнала и започнала да си тръгва, като изведнъж чула ругатни и викове. Обърнала се и видяла други бездомници да вземат пари от човека и да крещят, че са му дали много пари за нищо.

Последвала схватка. Трима напомпани мъже с кожени якета се затичали към бездомниците и започнали да тъпчат бедняка с крака, колкото могат по-силно. Той приклекнал, опитал се да се измъкне, но всичко било напразно.

Без да си спомня за себе си, Оля се втурна в разгара на събитията. Смело размахваше чантата си и крещеше. – Спрете го! Какво правиш? Това е жив човек! Ще го убиеш! Ще се обадя на полицията! Младежите спряха да бият човека и извикаха на Оля.

– Какво искаш, глупако? Имаш корем, така че се махай оттук, преди сам да си го получиш. И този ще ни подейства сега. Той е щастливец, получава много пари.

Оля се задави от възмущение. – Какъв е той, роб ли е? Животът на един човек вече е осакатен. Защо се подиграваш с него? Той не е наранил никого.

Триото се разсмя заедно. – Какво правиш, като се застъпваш за него? Ако ти харесва куцото, можеш да си го вземеш. Само че първо го откупи.

Имаш ли сто хиляди? Бандитите се изплюха под краката на Оли и си тръгнаха. Жената се втурна към момчето, даде му кърпичка да се избърше, помогна му да се изправи на крака и предложи. – Ела с мен в кафенето.

Ще те нахраня с обяд. Преживял си много. Бродягата я погледна с такава нежност и благодарност, че тя получи гъши тръс, но веднага извърна глава.

– Благодаря ти, но не мога да си тръгна оттук. Оля дори се обиди. Каква кучка.

Аз от цялото си сърце, от цялото си сърце, а той … И си тръгна. На излизане я настигна една кошута. Ти си смела.

Не се страхуваше да се застъпиш за новото дете. Не се обиждай на него. Той е странен.

Той не говори през цялото време. Не иска да ни каже нищо за себе си. Ние дори не знаем името му.

Той е като ням. През цялата вечер и сутрин умът на Оли се въртеше около онзи човек на патерици. Погледът му, усмивката му, дълбоките му сини очи.

И отново сякаш електрически шок премина през тялото ѝ. Но има и още нещо. Ето го и него.

Не искам да се влюбвам в скитник. Ти си луда. По-добре помисли за детето…

Оля се скара на себе си и всячески се опита да изхвърли от главата си този човек. Още не беше влязла в прехода, но сърцето ѝ вече блъскаше неистово. В очакване на срещата с мистериозния бездомник.

– Какво, по дяволите, беше това нещо? Отново? Какво се случва с мен? Олга не разбираше себе си. Но днес човекът я изненада. Мълчаливо ѝ подаде малка роза, нежна, бяла и чудно красива, и смутено каза.

– Чаках те. Страхувах се, че няма да дойдеш. Това е за теб.

Оля се изчерви и се смути. Чувстваше се толкова приятно и топло от този знак на внимание. Сега всяка сутрин пресичаха пътищата си, говореха малко за това и онова, но главното беше начинът, по който той я гледаше.

Това беше поглед, който не можеше да бъде сбъркан с нищо друго. Само любимият ѝ Димка я гледаше така. Оля не разбираше какво се случва с нея.

Тя едва понасяше от среща на среща. Всичките ѝ мисли бяха за него. Вътрешността ѝ се изпълни с топлина и сякаш пеперуди започнаха да пърхат в стомаха ѝ.

Дори бебето притихна и спря да подава. Беше ядосана на себе си. – Боже, какви са тези глупости, по дяволите? Това е като обсебване.

Трябваше да се съвземе и да спре да мисли за него. Бременна съм от друг мъж, а той е бездомник и дори инвалид. Защо ми е нужно всичко това? И той още повече.

Но колкото и пъти да повтаряше това Оля, и, наближавайки прехода всеки ден, сърцето ми спираше и започваше да бие като лудо. Тези странни срещи продължиха цяла седмица. Един ден, радостно спускайки се в прехода, Оля по навик потърси с очи тайнствения непознат.

Но той не беше там. Тя обърна сто пъти главата си онемяла и самите сълзи започнаха да капят по бузите ѝ. – Как е възможно това? Къде беше изчезнал? Че ти, Оля, си глупава.

И какво си искала? Че той, като верен рицар, вечно те чака тук? Това е всичко. Хубавата приказка беше свършила. Жената се почувства толкова огорчена и обидена, че настроението ѝ беше напълно съсипано.

Едва успя да се съвземе и отиде на омразната си работа. Всичко наоколо изведнъж станало сиво, небето било мрачно, а животът – тежък и безнадежден. Едва изкарала смяната си и бавно се прибрала вкъщи в празната стая, където никой не я чакал.

Изведнъж, точно на кръстовището, жената видя полицейски отряд, който стискаше ръцете на съвсем младия мъж, пребил човека на пешеходната пътека, а млад лейтенант командваше. Тя се вгледа по-внимателно и изтръпна. Това беше бездомникът с куцане от прехода, нейният тайнствен и загадъчен рицар.

Само че той изобщо не беше куц и къдрав, а строен висок рус мъж с къса прическа. Но очите му бяха същите онези бездънни сини очи. Определено беше той, не можеше да има никакво съмнение.

Какъв обрат. Оля не забеляза, че вече десет минути стои с отворена уста и кръгли очи, без да може да помръдне. Като я видя, лейтенантът се зарадва и се приближи до нея.

Засрамен, той започна. – Здравейте, извинявайте за това представление, но бях на мисия и просто нямах право да разказвам нищо за себе си. Такава е работата.

А истинското ми име е Игор. Не сте ли разстроени от мен? Кажи ми честно. Оля само ловеше въздух с уста, неспособна да произнесе нито дума.

Беше в пълно объркване и думите заседнаха в гърлото ѝ. Игор изведнъж я хвана за ръката и каза тихо. – Виждаш ли, сега трябва да бягам.

Нека се срещнем утре на нашия кръстопът. – Каня те на среща. Имаме за какво да си говорим.

Ще дойдеш ли? Оля засия и кимна. Човекът продължи да наблюдава ареста, а нашата героиня потегли към дома си като на криле. Непрекъснато се дърпаше назад и проклинаше през целия път.

– По дяволите! Не смей да се осмеляваш! А какво да кажем за Дима? Каква среща може да има? Ти си луда! Е, не може да е така, че да се е влюбил в мен, бременна, просто ей така. Това не е реално. Трябва да приключим с цялото това нещо.

Е, може би ще отида веднъж, просто ще поговоря с него и това е всичко. През целия следващ ден Оля не беше на себе си. Стотици пъти претегляше, колебаеше се дали да отиде, или не.

Накрая, в уречения час, тя застана на кръстовището като на байонет. Игор го нямаше, Оля беше ядосана. Ето, че отново започнахме.

Той се появява, уговаря си среща, после изчезва. Майната му! Какъв загадъчен пътник! Олга се канеше да си тръгне, когато видя Игор да тича към нея. Той държеше прекрасен букет от диви цветя и махаше щастливо.

Оля се намръщи. Всъщност дамите са тези, които закъсняват за среща, но това е обратното. Тя измърмори възмутено.

Човекът се смути и започна да се оправдава. – Здравей, Олечка, съжалявам, не съм виновен. Шефът дълго маринова на срещата, но аз не можех да се счупя и да си тръгна.

Тази проклета служба винаги ми разваля личния живот – промълви той. Жената се размърда, усещайки, че той не лъже. Тя попита: – И така, къде ще отидем? Или ще си стоим тук, както обикновено? Игор отново се изчерви като варен рак.

– Да се разходим в парка, времето е златно. До заплатата ми остава още една седмица, а аз, честно казано, съм объркан. Все още не мога да те заведа на ресторант, съжалявам.

Знаеш как стоят нещата със заплатите ни. Обещавам вкусен сладолед и море от позитивизъм – чистосърдечно си призна човекът. Оля изобщо не се разстрои, напротив.

Харесваше ѝ, че той го каза толкова честно и открито. Не искаше да ходи в никакъв ресторант, но нямаше да е лошо да се поразходи и да подиша малко въздух за нея и бебето. Вървяха бавно из алеите и си говореха.

Оля попита: „Разкажи ми малко за себе си, защото ти си като загадъчен господин Х, не знам нищо за теб. Игор въздъхна. – Какво да разкаже.

Бях женен, а сега съм разведен. Моята Ларочка ме напусна заради един богат бизнесмен. Тя ми изневери.

Отначало си мислех, че ще полудея. Беше ми толкова зле. Изобщо не исках да живея.

Затова се съгласих да участвам в тази мисия. Въпреки риска, нямах какво да губя. Много обичах жена си, никога не съм я наранявал, нали се сещате.

Но какво можех да й дам? Една стая от 13 метра и живот от заплата до заплата. А тя искаше да отиде на курорт, в Европа, искаше златни обеци. Все ми казваше да вземам по-големи подкупи или да се занимавам с бизнес.

Но колкото и да се борех, не можех да обясня, че това не е моето нещо. Наистина обичам работата си, въпреки че е трудна и понякога много опасна, и не искам да я напускам. Но с личния живот тя, уви, е несъвместима.

Коя жена би искала да чака съпруга си от вечните засади и оперативни пътувания? Оля каза замислено. Е, не знам. Мисля, че ако се обичате, тогава заедно можете да преживеете всичко.

Аз също много обичах годеника си, а той мен. Заради мен той се опълчи срещу родителите си, отказа се от богатството си. И нищо, бяхме много щастливи.

Искахме да се оженим. Жената изведнъж се поколеба и замълча. Игор тихо каза.

И какво стана? Той се влюби в теб и те изостави? Защо сега си сама? Оля седна на пейката, пое повече въздух и се мъчеше да проговори. Не, Игор, той умря, загина при катастрофа. Бих дала всичко на света, за да си го върна.

Дима беше най-добрият. След смъртта му разбрах, че съм бременна. Казах на родителите му.

Мислех, че те ще се зарадват. Уви, те просто ми се подиграха и ме изхвърлиха. Такава е тъжната ми съдба.

Не знам какво да правя по-нататък. Намерих си временна работа, а после… Човекът беше изумен. А родителите ти? Не те ли подкрепиха? Баща ми ми помогна морално след развода, с добра дума и съвет.

Оля се натъжи още повече. Аз съм от дом за сираци, нямам никого. Или по-скоро биологичните ми родители съществуват някъде, но те не се интересуват от мен.

Заведоха ме в сиропиталището, когато бях на пет години. Майка ми пиеше прекалено много, никога не ме посещаваше. И знаете ли, заклех се, че никога няма да оставя детето си и да го отгледам на крака.

О, защо ти разказвам всичко това? Нямаш нужда от моите проблеми. Съжалявам – извини се Оля. Игор взе ръката ѝ в своята и каза тихо.

Сега не си сама, помни това. Аз разбирам всичко, ти тъгуваш по съпруга си и все още го обичаш, а аз не се преструвам на нищо. Нека просто да бъдем приятели, наистина те харесвам.

Няма да го крия. Отивайки на тази мисия, със сигурност не очаквах да се влюбя в непознат. Но сега, когато съм, не ме отблъсквай.

Просто ми позволи да бъда до теб и да ти помагам. Точно така, от дъното на сърцето ми. Оля и Игор станаха най-добри приятели.

Те си доверяваха всички тайни, споделяха скърби и радости. Жената не можеше да повярва, че най-накрая има сродна душа, близък човек, който винаги ще я изслуша, няма да я съди, ще я подкрепя и ще ѝ помага. Но за интимност с Игор Оля дори не си помисляше.

Макар че, честно казано, го харесваше безумно и дълбоко в себе си знаеше, че тези чувства нямат нищо общо с приятелството. Сърцето ѝ трепваше и все още се преобръщаше всеки път, когато той я докоснеше мимоходом. Но тя упорито отблъскваше тези мисли, съзнателно изтласквайки зараждащите се чувства в най-отдалеченото кътче на душата си.

През нощта често мислеше за Игор, спомняше си за Дима, сравняваше чувствата и усещанията си. „Не бива да го обичам, това е неправилно, това е предателство към Дима. Какво ще кажа на детето си? Баща ти умря, аз веднага се влюбих в другһттр://…..

А защо Игор би искал детето на друг мъж? Той ще се страхува от отговорността и ще избяга, а после аз ще страдам. Но ти не можеш да се заблуждаваш. Цялото ѝ тяло беше привлечено от Игор, тя го искаше с такава сила, че можеше да се справи със себе си само с колосално усилие на волята.

Игор сякаш не забелязваше нищо от това и се превърна в ангел-хранител на Оли. Той винаги беше до нея, помагаше ѝ да носи тежките чанти, размяташе подутите ѝ крака и кръста, тичаше с нея до властите да оформя документи. Дискретно слагаше пари в чантата ѝ и храна в хладилника.

Опитвах се да избирам само здравословни плодове и зеленчуци. А нощем, стискайки зъби, ръмжеше във възглавницата си. „Боже, защо съм такъв нерешителен глупак? Доброволно се съгласих на ролята на приятелка, но обичам това забавно момиче с огромен, като диня, корем повече от живота.

Нима тя не забелязва това и не изпитва нищо към мен? Това не е вярно, знам, че го прави. Тогава защо ме измъчва? Или просто трябва да ѝ предложа ръката и сърцето си? Ами ако я отблъсна? Тя все още копнее за съпруга си. А Оля ще се затвори в себе си и ще спре да ме допуска в живота си.

Тогава като цяло ще полудея“. Тези мисли постоянно измъчвали момчето и го довеждали до лудост. Често си спомняше за момента, в който я видя за първи път в този пасаж.

Ето че към него тича симпатична, снажна девойка с разпръснати конопушки по носа и смешен бретон и щастливо му протяга чай и сладкиш, знаейки, че той е бездомен, куц и нещастен. Той не можеше да повярва, че в този жесток свят все още има толкова безкористни хора, които умеят да съчувстват и да помагат. А когато се вгледа по-внимателно и забеляза леко изпъкналото коремче под блузата ѝ, той се изуми.

Отнема една стотинка от себе си и помага на бездомните. Веселият ѝ смях, трептенето на миглите, завъртането на главата попаднаха в душата му от пръв поглед и се настаниха там умишлено. Когато изведнъж, посред нощ, на Оли й изтекоха водите и коремът започна да я боли, тя се изплаши до смърт и по навик веднага набра номера на Игор.

„Игор, съжалявам, че те събудих. Мисля, че започвам да раждам. Какво трябва да направя? Толкова е страшно!“ Човекът делово се разпореди.

„Не се паникьосвай. Ще извикам линейка и ще дойда при вас. Съберете си нещата.

Ще се оправиш. Аз вече съм тук.“ И в един момент Оли се почувства по-добре, облекчен.

Игор се разхождаше напред-назад по болничния коридор в очакване да стане известно нещо за Оля. Но минаха два часа, а лекарят не излизаше. Най-накрая вратата се отвори и от нея избяга разтревожена медицинска сестра.

Тя се втурна навън. „Вие ли сте съпругът на Кузнецова?“ Игор, без да се колебае, отговори. „Да.

Какво става с нея?“ Момичето каза. „Оказа се, че е много голям плод и седалищно предлежание. Наложи се да направим спешна операция.

Жената загуби много кръв и е в интензивното отделение. Нуждаем се от кръвопреливане веднага. Каква кръвна група сте вие?“ Изплашеният човек изръмжа.

„В-позитивна“. Медицинската сестра се зарадва. „Чудесно.

Това е съвпадение. Готов ли сте да станете донор и да дадете кръв за съпругата си?“ Игор бързо отговори. „Що за въпрос е това? Разбира се, че съм готов.

Стига тя да се оправи.“ Оля се опомни още в интензивното отделение. Искаше да се изправи, но остра болка в долната част на корема прониза тялото ѝ.

Тя дори извика. Една медицинска сестра се затича към нея. „Няма нужда да скачате рязко.

Все още не можете да станете. Шевовете може да се разпаднат“. Оля извърна глава и като не откри бебето до себе си, извика панически.

„Какво не е наред с мен? Къде е моето бебе? Защо не е наоколо? Жив ли е?“ Медицинската сестра я успокояваше. „Не се притеснявайте. Имате момче, голямо момче, 4200.

Трябваше да се оперира и съпругът ви се съгласи да бъде донор. На практика спаси живота и на двама ви. Всички страшни неща са зад гърба ви.

Сега всичко ще бъде наред. Не се притеснявайте.“ Оля беше шокирана.

Уау. Игор беше спасил живота ѝ, без дори да се замисли. Значи той все пак наистина я обичаше.

Тя му беше безкрайно благодарна за всичко. И все пак тя лежеше и си казваше. „Димочка, аз знам, ти виждаш и знаеш всичко.

Имаме малко момче. Ще го наричам Егорушка, като любимия ти дядо, за когото си разказвала толкова много и когото си обичала толкова много. Поздравления, скъпа!“ Медицинската сестра донесе бебето и го подаде на Ола.

„Приеми, мамо, синко.“ Когато Ола взе в ръцете си розовоносия, добре нахранен бутуз, я заля лавина от щастие и емоции. Това беше съвсем различна любов, сляпа, безгранична и всепоглъщаща.

Оля кърмеше Игор. Той се смееше смешно и се опитваше да прави всичко възможно, задъхвайки се. После дълго целуваше нослето му, малките му пръстчета, а по бузите ѝ се търкаляха сълзи от блаженство и щастие.

Едва сега разбра напълно думите на мъдрата жена-гинеколог, която я разубеди от фатална и непоправима грешка. Никога нямаше да може да си прости подобен грях – прошепна Оля в ухото на бебето си. „Любими мой, сине мой, толкова съм щастлива, че те имам!“ Седмица по-късно Игор посрещна Оля в таксито от родилния дом с цветя и балони.

По някаква причина той беше ужасно притеснен и разтревожен. Прехвърляше се от крак на крак. Медицинската сестра му крещеше.

„Защо си замръзнал, татко? Ела тук, ела тук, вземи сина си! Той е толкова голямо момче, точно като баща си!“. И тя подаде плика с бебето право в ръцете на момчето. Ола се почувствал неловко. Тя се опита да каже.

„Ти не разбираш, той е мой…“ Но изведнъж спря на половин дума, когато видя как той внимателно държи бебето и гордо върви с него по улицата. Първият месец не беше лесен и за двамата. Оля стана майка за първи път.

Игор също не беше общувал с бебета. Всичко беше като на фронта. Хранене, шишета, разходки с бебето по график, миене, пелени, повиване.

Егорка постоянно го болеше коремчето, а в полунощ крещеше изтощително. Мама не спеше добре и беше като робот. Тъй като и без това полудяваше от постоянния плач на сина си, не разбираше какво не е наред с него.

И да го люлееше, и да го глезеше, нищо не помагаше. Майката на Игор се притече на помощ. Когато чула от сина си какво се случва, тя веднага разбрала какво не е наред.

„Вие сте луди. Детето е голямо и вероятно няма достатъчно мляко. Затова не получава достатъчно и постоянно плаче.

Кажете на Ола да го храни с адаптирано мляко от бутилка. Тя би трябвало да помогне. И наистина, след по-подхранващите хранения Егорка започна да спи по-добре и малко се успокои.

Игор ѝ помагаше, доколкото можеше. Даде ѝ възможност да подремне няколко часа в него и през това време се разхождаше в парка с бебето. Отби се до аптеката и до млечната кухня.

За първи път изкъпаха Егор заедно. Ръцете и на двамата ужасно трепереха. Оля се страхуваше, че водата е прекалено гореща, че бебето, не дай си Боже, ще я погълне или, още по-лошо, ще се задави.

Много се паникьосваше. Но Игор уверено подкрепяше Егор и успокояваше младата неопитна майка, макар че в сърцето си се страхуваше не по-малко. В тези неприятности половин година мина като миг…

Игор толкова се привърза към Ола и Егор, че не можеше да си представи живота без тях. Научи се да се суети с тях, да си играе с тях, да ги люлее и го правеше с огромно удоволствие. Оля също не можеше да издържи без Игор нито ден.

Той се превърна в част от нейното и Игорското семейство. Колко пъти си е мислела: Боже, никога не бих могла да се справя сама, колко добре, че Игор беше наблизо. Но никога не се осмелиха да признаят открито чувствата си един към друг.

Всичко беше в полузабавено състояние. Разяждащи погледи, полунамеци, искрата, която прехвърчаше между тях, достигна своята кулминация. Оля беше измъчвана от угризения на съвестта.

Как да бъде? Често нощем мислено се обръщаше към Дима. – Скъпи, какво да правя? Много те обичах, знаеш, и си спомням за теб, копнея за теб, но Егор има нужда от баща, а Игор наистина ме обича, усещам го, а вероятно и аз него. Той е много добър човек, надежден, знаеш, но имам чувството, че те предавам.

Какво да правя? Но всичко е решено случайно. Един ден Игор излезе от строя и първото нещо, което направи, беше да изтича при Егорка. Той седеше в кошарата и бърбореше на бебешкия си език, като дрънкаше с разноцветна дрънкалка.

Игор, като се стараеше да не плаши детето на бас, колкото се може по-нежно каза. – Къде е нашата Егорушка? И виж какво съм донесъл. Каква навита зелена жаба.

Харесва ли ти? Изведнъж бебето се обърна към Игор, протегна ръчички и ясно промълви. Папа-папа-папа, усмихна се с беззъбата си уста. Оля беше зашеметена.

Това е просто невъзможно. Той дори не можеше да произнесе мама. Но сега произнесе татко няколко пъти подред.

Щастливият мъж се трогна до сълзи. Вдигна бебето на ръце, придърпа го близо до себе си и прошепна. – Ти си моят син.

Игор помогна на Ола да сложи бебето в леглото, а след това каза. – Ще си тръгна за малко. Не ме пропускай.

Скоро ще се върна. Оля се разтревожи. – Игор, къде отиваш? Нещо се е случило? Той не каза нищо, приятелски я целуна по бузата и потегли.

Оля го чакаше един час и задряма. Изведнъж някой тихо я докосна по рамото. Оля се събуди и с недоумение разтърка очите си.

Пред нея стоеше Игор на едно коляно. В ръката си държеше някаква кутия и букет от прекрасни рози. – Олечка, омъжи се за мен.

Не мога да издържам повече. Много обичам теб и Егорка. Ще бъда най-добрият съпруг и баща за вас.

Не ме отблъсквай повече. Аз не съм желязна. Чувствам, че и ти се грижиш за мен.

Всеки път, когато те погледна, не мога да не се задъхвам от желание. Знам колко много си обичал Адима, но не можеш да го върнеш. Мисля, че той би бил щастлив, ако семейството му е защитено.

Спри да ме измъчваш и да измъчваш себе си. Съгласна ли си? Имаш пет минути да помислиш. Ако кажеш „не“, разбирам и повече няма да те безпокоя.

Трябва да решиш точно сега. Не мога да правя това повече. Вместо да отговори, Олга се наведе към Игор и го целуна страстно по устните.

В тази секунда между тях се разгоря не искра, а огън от страст и желание. Игор отнесе Оля на ръце в спалнята и започна да целува всеки милиметър от тялото ѝ, довеждайки любимата си до върха на блаженството. Той искаше да се наслади на този момент колкото се може по-дълго.

В изблик на страст й прошепна: „Скъпа, скъпа, колко е хубаво с теб!“ Тя го прегърна толкова силно, буквално се разтвори в него, сякаш се страхуваше, че това блаженство ще изчезне всеки момент. И двамата отдавна не бяха изпитвали такава горещина на страстта и връх на удоволствието. По-късно, отпочинали след райското удоволствие, те лежаха на леглото под светлината на луната.

Оля положи глава на гърдите му и се заслуша в равномерното му дишане. И дори в съня си той я галеше нежно и я прегръщаше през кръста, а нея вече не я измъчваха съвестта и съмненията, че предава Димка. Сега знаеше, че никога няма да намери по-добър съпруг и баща за Егорка.

Двойката се ожени. Родителите на Игор приеха Оля много добре. С удоволствие през уикендите се заиграваха с Егорка, защото виждаха как синът им разцъфтява и искаха да живее до това мило снажно момиче.

Той просто сияеше отвсякъде, а Олечка се грижеше толкова добре за него. Винаги топла супа, за разнообразие термоси, чай и сандвичи, с разбиращо отношение към трудната му работа, не се караше и не мрънкаше, както предишната снаха. А това, че е с дете, не е никаква беда, ще отглеждаме, ще възпитаваме, решиха те.

Но Игор имаше един последен нерешен семеен въпрос. От онзи много сърдечен разговор в парка той не можеше да разбере. Как така роднините му, бабите и дядовците, не искат да се запознаят с внука си? Това просто не е човешко.

Но да говорят на тази тема Оля категорично отказа. Тя беше смъртно обидена от тях. За нищо, за нищо не ги обиди и не ги подкрепи в най-трудния момент от живота.

Ето защо съпругът ѝ реши да поговори с тях тайно от Оля. Самият той не знаеше защо иска да го направи, но разсъждаваше, че си струва да опита. На следващия ден след службата отиде направо в дома им.

Много се притесняваше какво да им каже, как да започне разговора. В джоба на ризата си имаше снимка на Егорка. Момчето се усмихваше на снимката, показвайки единствения зъб, който беше излязъл от дъното.

Игор очакваше да види надути и арогантни майори, защото така ги беше описала Оля. Когато позвъни на вратата, отвори му уморена старица със следи от някогашния си блясък. Тя погледна Игор въпросително.

– Здравейте, при кого сте дошли? Човекът се поколеба малко, не знаеше откъде да започне разговора. – Здравейте, казвам се Игор. Имам разговор с вас.

Мога ли да вляза, защото на вратата е малко неудобно. Той се страхуваше, че точно сега вратата ще бъде затръшната пред него, защото не всеки би се съгласил да пусне непознат човек в къщата. Но за негова изненада жената сви рамене и махна с ръка.

– Е, влезте. В стаята се носеше силна миризма на лекарства. На леглото лежеше възрастен мъж, загърнат с плетеница.

До него на нощното шкафче имаше апарат за измерване на кръвното налягане. Изглеждаше мършав и болнав. Той попита слабо.

– Валентина, имаме гости. Кой е той? Тя отговори разсеяно. – „Още не знам, Степан.

Нека да чуем с какво е дошъл при нас този млад мъж. Игор не заобикаляше и започна с най-важното. – Аз съм съпругът на Олга Кузнецова.

Това име означава ли нещо за теб? Лицето на старата жена се промени и отговори гневно. – Разбира се, че означава. Това е същата гад, заради която умря синът ни Димочка.

Аз я мразя. Защо си дошъл тук? Какво искаш? Човекът извади от джоба си снимката на Егорка и я подаде на жената. А това е вашият внук Егор.

Той е на шест месеца. Погледнете внимателно, той толкова много прилича на покойния ви син. Виждал съм портрета му.

Той все още виси в нашия апартамент. Оля не знае, че съм дошъл да те видя. От теб зависи дали ще обичаш Оля, или ще я мразиш.

Но как можеш да се откажеш от внука си? Просто не разбирам. Ти нямаш сърце. Помисли за това, което казах.

Ние нямаме нужда от нищо от теб. Оля и аз имаме добър живот. Просто знай, че ако искаш да видиш внука си, сега е моментът.

Довиждане. И още нещо. Оля много харесваше сина ви.

Не бива да говориш за нея по този начин. Игор се обърна и си тръгна. Е, какви са тези хора.

Има причина Оля да не иска да ги вижда. Неприятни хора. След като Игор си тръгна, Степан Андреевич каза на жена си.

Защо си такава, Валя? Колко пъти можеш да правиш това? Погледни снимката. Точно като Димка е. Очите и веждите му са просто копиеһттр://…..

Колко време ни остава на нас с теб? Какъв живот ни предстои след смъртта на Димка? Само хапчета и инжекции. Може би да спреш да мразиш това бедно момиче и наистина да започнеш да общуваш с внука си? Омръзна ми да живея по този начин, Валя. Той се обърна към стената и безмълвно се разплака, като закри лицето си с ръце.

Самата Валентина разбра, че яростната му омраза към Олга просто се опитва да притъпи болката от загубата на единствения му син. Но как да накара себе си да прости на Олга? А момчето наистина е копие на Дима. Не можеш да спориш с това.

Не е необходима генетична експертиза. Седмица по-късно в стаята на Оли се обаждат. Игор беше на смяна.

Отваряйки вратата, тя дори се отдръпна от изненада. На прага стояха родителите на Димка. Боже, как ме намериха? Какво искат? Нямаше какво добро да очаква от тези хора.

Това проблесна в главата ѝ. Степан Андреевич започна пръв. – Здравей, Олга.

Мога ли да вляза? Домакинята мълчаливо пусна неприятните посетители, но продължи да стои в коридора и да ги гледа въпросително. Мъжът продължи. – Разбирам, че не ви е приятно да ни видите.

Отнасяли сме се с вас лошо и гадно. И ви се извиняваме. Искаме да общуваме с нашия внук.

Можем ли да го направим? Той е единственият ни кръвен роднина. Продължението на Димка. Без да чака отговора на Оли, Валентина тръгна към манежа.

Егорка бърбореше на детския си език, преглеждайки играчките. Тя протегна ръце към него и го заговори. – Здравей, Егорушка.

Виж какво ти донесе баба. Валентина извади торбичка с красиви меки разноцветни кубчета и подаде едно на бебето. То го взе с интерес в ръцете си, погледна го изненадано и се усмихна, разкривайки едно зъбче.

Изведнъж жената се разплака тихо. – Боже мой! Ами, копие на Димочка! И тази усмивка! И рожденото петно на шията му, точно като на сина му. Простете ми, Олечка.

Колко сгреших, като те помислих за уличница и курва? Сериозно си мислех, че това е чуждо дете, а не на Дима. Оля омекна и предложи. – Добре.

Който си спомня старите времена, да му хвърли едно око. Хайде да отидем да пием чай. Изпекла съм една зелева питка.

Час по-късно те разговаряха приятелски и спокойно. Степан държеше Егорка в скута си, а последният въртеше ухото на дядо си и се смееше радостно. Когато Игор се прибра вечерта, Оля му разказваше новината.

– Игор, знаеш ли, родителите на Димка дойдоха да се извинят. Искат да общуват с Егорка. А той, като ги видя, веднага им протегна ръка, сякаш ги чувстваше като свои роднини.

Това е наистина страхотно! Толкова се радвам, че се сдобрихме, сърцето ми беше толкова леко, сякаш камък падна от душата ми. Игор погледна с умиление своята Олечка и си помисли. Чудесно! Значи планът ми е проработил.

Успях да се свържа със Степан и Валентина. И казах на глас. – Виждате ли, колко е прекрасно! Баба и дядо се опомниха тъкмо навреме.

Така че сега Егорка си има две баби и двама дядовци. Той прегърна Оля и я целуна нежно, доволен от себе си. В живота често се случва така.

Щастието е мимолетно и се заменя от скръб или трагедия, изглежда, че животът е свършил и няма светлина. Но е необходимо да се вярва, че след черната ивица непременно ще дойде бялата и всичко ще заиграе с други, нови цветове. Основното е да не губим духа си и да останем добър и отзивчив човек, въпреки всичко.

И съдбата ще ви възнагради за това в пълна степен.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.