реклама

Мъжът ми ме остави на последната спирка край Русе без телефон и без едно евро, защото купих на дъщеря му обувки за първия ѝ концерт. „Като си толкова добра майка, върви пеша да я чуеш.“ Два часа по-късно стигнах до читалището. На първия ред имаше два празни стола. На единия пишеше „Мама“. На другия — също.
Обувките струваха 46 евро. Черни, с нисък ток и каишка около глезена. Неда ги пробва в магазина и направи три стъпки, загледана в краката си.
– Много ли тропат, лельо Веси?
– Колкото да чуят, че идваш.
Купих ѝ ги. Четиринайсетият ѝ рожден ден беше минал преди месец, а с баща ѝ още не ѝ бяхме подарили нищо. Продавачката уви старите ѝ маратонки в хартия. Неда излезе с новите обувки и до читалището стъпваше нарочно по плочките, за да трака с токчетата. Отдавна не я бях виждала толкова щастлива.
Оставихме я на репетицията. Иво намери касовата бележка в колата.
Първо ме попита с коя карта съм платила. После отби. Бяхме стигнали до старите складове. Нямаше къщи, само спирка със зелен навес и разписание, избеляло до бяло.
– Слез, Весела.
Помислих, че иска да седна отзад, за да натовари нещо. Слязох си с чантата, а той се пресегна, измъкна от нея портмонето и телефона ми и ги хвърли на неговата седалка.
– Четирийсет и шест евро се изкарват за цял ден. Сега имаш време да го обмислиш.
Потегли, преди да успея да затворя вратата. Тя се захлопна сама на завоя.
Най-много ме е срам да призная какво направих тогава. Пригладих роклята си. Не исках, като се върне след пет минути, да ме завари разревана и да има още нещо, за което да ми се подиграва.
Чаках го много повече от пет минути.
Накрая от портала отсреща излезе възрастна жена с тъмни очила. Белият ѝ бастун почукваше по напукания тротоар. Седна до мен и извади изгладена носна кърпичка с дантела.
– Вземи я. Аз моя мъж съм го оплакала, днес не ми трябва.
Разсмях се през сълзи. После ѝ разказах за обувките, за концерта и за Неда, която ме беше помолила да седна отпред. Предстоеше ѝ първото соло на пиано. От притеснение все забравяше средата, а вкъщи ме караше да стоя до нея и да ѝ тананикам мелодията.
Докато говорех, колата на Иво отново се показа откъм завоя. Караше бавно. Свалил беше прозореца, а телефонът му беше насочен към пейката. Познах какво чака. И вкъщи снимаше как плача, за да ми покаже после „как изглеждам отстрани“.
– Връща се – прошепнах. – И снима.
Жената пъхна ръката си под моята.
– Тогава ми кажи „бабо“ и ме заведи до колата. Нямам никакво желание да участвам във филма му.
Станахме. На портала вече чакаше тъмен автомобил. Иво прибра телефона и даде газ.
Жената се казваше Рада. Складовете отсреща бяха нейни. Навремето започнала там с две шевни машини, а сега всяка последна сряда от месеца идвала да обядва с жените от първата си смяна. Шофьорът ѝ попита накъде да кара.
– Кажи ти, Весе – обърна се тя към мен.
За малко да продиктувам домашния ни адрес. После погледнах смачканата касова бележка, която още стисках.
– В читалището. Обещала съм на едно дете.
Когато влязохме, последните закъснели родители вече затваряха вратата. Иво стоеше до стената с букет. Видя ме, но този път дори не тръгна насреща ми. Гледаше жената, която беше влязла непосредствено след нас.
На първия ред бяха двата стола с надпис „Мама“.
Неда излезе на сцената. Чуха се токчетата, които си беше избрала. Вместо да седне пред пианото, тя застана пред микрофона.
– Лельо Веси, единият стол е за теб. Другият е за майка ми.
Жената зад мен изпусна програмата си. Познавах я от една стара снимка. Това беше Даниела, която според Иво преди осем години си беше събрала багажа и си беше тръгнала, без дори да целуне детето си.
Неда извади от джоба на роклята си сгънат лист.
– Преди да свиря, искам да ви прочета какво ми написа мама, когато станах на десет.
Познах синия кариран лист още преди да го разгъне. Беше откъснат от тефтера за рецепти в нашата кухня.
Знаех и какво пише на него. Всяка дума бях написала аз.
Продължението
– „Неде, по-добре е да не ми звъниш повече. Имам ново семейство. Един ден ще разбереш.“
Дъщеря му беше носила четири години в джоба си изречение, което на мен ми беше отнело половин минута да напиша.
Спомнях си вечерта. Иво миеше чиниите. Избърса си ръцете, отключи телефона и ми показа съобщението. Името над него беше „Даниела“.
– Препиши го, моля те. Ако ѝ покажа телефона, ще прочете и какво съм писал аз. Скарахме се ужасно.
Тогава още живеехме заедно отскоро. Исках да му покажа, че може да разчита на мен. Седнах на кухненската маса и преписах думите. Дори поправих една запетая. Това си спомних сега и ми прилоша. Бях отделила време за запетаята, а нито за миг не се бях запитала защо една майка ще се сбогува с десетгодишното си дете чрез чужда ръка.
– Почеркът е на леля Веси – продължи Неда. – Познах го миналата Коледа, като ми надписа една книга. Само че не знам кой е измислил думите.
Баща ѝ остави букета на пода.
– Неда, слизай веднага.
Тя трепна. Видях как едното ѝ токче отстъпи назад. Същото движение бях направила и аз, когато Иво ми каза да сляза от колата.
Изправих се.
– Аз преписах бележката, Неде. Баща ти ми показа съобщение с тези думи. Повярвах му и ти го дадох. Трябваше първо да говоря с майка ти. Съжалявам.
Момичето погледна към Даниела.
– А ти? Ти ли го изпрати?
– Не, миличка. Иска ми се да ти го бях казала още когато беше на десет.
– Добре – каза Неда.
Учителката ѝ понечи да я отведе зад завесата. Неда обаче сгъна листчето, прибра го и си намести столчето пред пианото. Беше казала и направила точно толкова, колкото имаше сили. Оставаше ѝ да изсвири едно парче, за което се беше готвила от март.
По средата спря. Онези четири такта, които все ѝ бягаха.
От стола до мен Даниела едва чуто подхвана мелодията. Същата, която Неда ме беше научила да тананикам в кухнята. Пръстите на момичето намериха клавишите. Този път изсвири парчето докрай.
Жената на съседния стол
В антракта Иво ни чакаше в коридора с телефона и портмонето ми. Подаде ми ги така, сякаш ги бях забравила и той беше направил усилието да ми ги донесе.
– Дай ключовете. Ще ви чакам в колата – каза той.
Обикновено в такъв момент вече ровех из чантата.
– Аз ще остана тук.
Той погледна към Рада. Възрастната жена ядеше соленка до прозореца и внимателно обираше трохите от жилетката си. От нея обяснение нямаше да получи. От мен също. След малко вратата се хлопна.
Даниела седна на стъпалото до гардеробната. В ръката си държеше втора соленка, увита в салфетка.
– За Неда е – обясни ми. – Като малка винаги огладняваше след свирене. Още ли е така?
Това беше първото, което истинската ѝ майка искаше да научи от мен. Кимнах и седнах до нея.
Осем години по-рано Иво я оставил пред същите складове. Неда тогава била на шест и пътувала отзад, пристегната в детското столче. Гледала през задното стъкло как майка ѝ тича след тях по чехли.
Даниела си намерила квартира. В началото виждала детето всяка неделя. После срещите се разредили. Веднъж Иво ѝ казвал, че Неда има температура. Друг път я карал да чака пред басейна, докато те били на вилата. Накрая самата Неда отказала да вдига телефона.
– Сега поне знам защо – каза Даниела и разглади салфетката на коляното си. – Само че беше на десет. Колкото и да ми затваряше, аз бях възрастният човек. Трябваше да продължа да я търся.
От залата се изсипаха деца с папийонки и разкопчани яки. Неда дойде последна. Взе соленката и я изяде на три хапки.
– Как успя да намериш майка си? – попитах я.
– Лесно. Фризьорският ѝ салон още си е на същата улица. Трудното беше да вляза. Три пъти минавах отпред. На четвъртия ме видя през витрината и излезе с боята за коса в ръка.
За първи път двете се усмихнаха едновременно. Имаха еднаква пролука между предните зъби. Неда все молеше баща си за шини. Дано поне тази вечер се харесваше така.
– Татко знаеше ли, че ще дойде? – попитах.
– Снощи ме чу, като ѝ казах по телефона къде ще седим. Сутринта ми обеща, че и тримата ще дойдете.
Тогава разбрах защо мъжът ми се беше върнал с телефона, насочен към пейката. Търсел беше какво да покаже на Неда, когато тя попита защо и моят стол е празен.
– Къде ще спиш довечера, лельо Веси? – попита ме тя.
Можех да ѝ обещая какво ли не. Вместо това набрах сестра си, с която почти не се чувахме, откакто Иво я беше обвинил, че ми се меси.
– Имаш ли място за мен за няколко дни?
– Имам чист чаршаф и боб от вчера – каза тя. – Идвай.
Чак тогава се разплаках както трябва.
Онова, което Неда запази за накрая
С Иво се разделихме. Неда остана при майка си и продължи да ми звъни. Отначало разговорите ни бяха кратки. Помагала съм на баща ѝ да я нарани, колкото и удобно да ми беше да казвам, че съм му повярвала. Не можех да очаквам едно извинение да поправи това.
През декември ме покани да я чуя отново. След концерта трите с Даниела отидохме на чай. Навън валеше мокър сняг. Неда си обу маратонките, прибра черните обувки в кутията и най-после ми зададе въпроса, който я мъчеше от онази вечер.
– Когато татко те свали от колата, каза ли ти, че ще се върне?
– Не. Аз сама си го мислех.
Тя завъртя лъжичката в чашата си.
– А на мен тогава ми каза, че ще обърне на другия светофар. Когато минахме и втория, си помислих, че ако бях плакала по-силно, щеше да спре.
Даниела остави чашата. Осем години дъщеря ѝ беше вярвала, че на шест е трябвало да плаче достатъчно силно, за да си върне майка си.
– Неде, аз тичах след колата, защото вътре беше ти – каза тя. – Нямаше какво повече да направиш, миличка. Беше вързана в столче.
Неда се разплака с отворени очи, съвсем безшумно. Майка ѝ я придърпа към себе си. Аз извадих от чантата си дантелената кърпичка на Рада. Бях опитала да ѝ я върна още пред читалището, но тя ми беше казала да я задържа.
Неда избърса лицето си. После издуха носа си така шумно, че и трите се разсмяхме.
На тръгване попита може ли да остави кутията с черните обувки у мен.
– Разбира се. Докато ти потрябват за следващия концерт ли?
– Не. Просто искам и у вас да имам чифт. У мама вече си имам.
Прибрах се и освободих долния рафт в антрето. За пръв път оставях място за Неда в дом, в който бях сигурна, че никой никога няма да ѝ каже да слиза.
Този разказ е художествена измислица. Имената, героите и събитията са създадени за историята. Всяка прилика с действителни лица и случки е случайна.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com





