реклама
Когато мъжът ми се разболя, роднините му не спираха да звънят. Когато аз легнах с висока температура, той замина за риба.
Електронният термометър издаде три кратки, пронизителни сигнала. Трийсет и две годишната Марина с усилие го извади изпод мишницата си и се опита да разчете тесния дисплей с парещите си, насълзени очи.
Цифрите се размазваха, но нямаше как да ги сбърка: 39,1.
Марина издърпа тежката пухена завивка чак до брадичката си.
Точно тогава изведнъж си спомни съвсем ясно, до най-малката подробност, как преди около половин година се беше разболял съпругът ѝ Огнян.
Тогава неговият термометър беше показал 37,4.
И в същия миг в двустайния им апартамент беше обявено извънредно положение от национален мащаб.
— Маринче… — долетя от спалнята слаб, прекършен глас, сякаш човекът се сбогуваше с живота. — Ела тук. Веднага.
Марина се втурна от кухнята, оставяйки вечерята недовършена. Огнян, здрав трийсет и четири годишен мъж, тежащ близо деветдесет килограма, лежеше върху разхвърляното легло с разперени ръце.
— Какво стана? — уплаши се тя и се приближи до него.
— Виж — с трепереща ръка той ѝ подаде електронния термометър, сякаш държеше нещо безценно. — Трийсет и седем и четири. Знаех си. Още на обяд започна да ме втриса.
— Оги, това е съвсем леко повишена температура — въздъхна облекчено Марина и се опита да се усмихне. — Обикновена настинка. Сега ще ти направя чай с лимон, ще пийнеш, ще поспиш и…
— Какъв чай, Марина?! — простена той възмутено и страдалчески, като театрално се хвана за главата. — Така ме въртят ставите, сякаш валяк е минал през мен! Вие, жените, не разбирате. Ние имаме друга физиология, понасяме температурата десет пъти по-тежко! Наистина ми е зле.
С пъшкане той се обърна настрани, с вид на смъртно ранен пълководец, и издърпа завивката до носа си.
— Дръпни пердетата, моля те. Светлината ми реже очите, боли ме да гледам. И ми донеси студена мокра кърпа за челото. Главата ми ще се пръсне.
На всеки няколко минути въздишаше тежко и демонстративно, сякаш с цялото си същество настояваше незабавно да бъде спасен.
Но най-страшното не беше поведението на Огнян.
Най-страшна беше реакцията на роднините му.
Щом научи за „трагедията“, свекърва ѝ Валерия започна да звъни на Марина по пет-шест пъти на ден.
— Маринче, свари ли му бульон? Но непременно от домашна кокошка! Купешката ще му съсипе стомаха! — тревожният ѝ глас звънтеше в слушалката. — Даде ли му витамин С? А направи ли му напитка от червени боровинки? На Огито имунитетът му е слаб още от дете. Всяка настинка може да даде усложнения на сърцето! Не се отделяй от него, мери му температурата на всеки час!
И Марина не се отделяше.
Вземаше си неплатен отпуск. Тичаше до денонощната аптека в снежната виелица, защото Огнян беше решил, че му трябват точно онези таблетки за смучене, които нямаха вкъщи.
Запарваше билки, вареше бульони, сменяше влажните кърпи на челото му и слушаше безкрайните оплаквания колко трудно му било да диша.
Болестта на съпруга ѝ беше нещо свещено.
А сега, докато гледаше собствените си 39,1, Марина разбираше: в този брак за нея не беше предвиден човек, който да се грижи за нея.
Беше петък. Краят на тежка, изтощителна работна седмица.
Прибирането с претъпканото метро ѝ се беше сторило като мъчение. Всеки звук отекваше в слепоочията ѝ като удар с чук, а светлината я заслепяваше болезнено.
Вкъщи беше потънала в сън.
Събудиха я силното хлопване на входната врата и звънът на ключовете, захвърлени върху шкафчето в коридора. Минаваше осем вечерта.
Огнян се беше прибрал.
Марина чуваше тежките му стъпки. Но той не влезе в спалнята. Не надникна да види защо вкъщи е тъмно и къде е жена му.
Стъпките уверено се насочиха към кухнята.
Вратата на хладилника хлопна.
После още веднъж, този път раздразнено.
След минута вратата на спалнята се отвори рязко и вътре нахлу ярката светлина от коридора. Марина болезнено присви очи.
— Марина, не разбрах, къде е вечерята? — гласът му беше недоволен и настоятелен. — Ти да не си легнала да спиш? Петък е. Гладен съм като вълк, в работата беше лудница. Мислех поне вкъщи да се нахраня като хората.
Марина с усилие разлепи сухите си, напукани устни.
— Оги… много ми е зле — прошепна пресипнало тя и се опита да се надигне на лакти. — С над трийсет и девет съм. Тресе ме. Моля те, донеси ми чаша вода и парацетамола от аптечката в кухнята.
Огнян остана на прага. По лицето му нямаше нито тревога, нито съчувствие.
— Все в най-неподходящия момент — цъкна той с език и демонстративно завъртя очи. — Нали сутринта беше добре! Напролет всички боледуват. Защо си се оставила да вдигнеш такава температура? Можеше да изпиеш едно хапче още на работа.
— Какво хапче, Оги? — едва изговори Марина, усещайки как от обида и безсилие очите ѝ се пълнят с горещи сълзи. — Почти с четирийсет съм. Не мога да стоя на краката си, за да си налея дори чаша вода…
Но той сякаш не я чуваше.
Не се приближи до леглото и дори не докосна горещото ѝ чело.
Вместо това махна недоволно с ръка, обърна се и мълчаливо отиде в кухнята.
Петнайсет минути по-късно Марина чу звънеца на домофона. Огнян беше поръчал храна.
Скоро из апартамента се разнесе тежката, остра миризма на пица с пеперони, от която ѝ се догади още повече.
Той се нахрани в кухнята, пуснал на висок звук сериал на таблета си.
Когато най-после се върна в спалнята, мълчаливо съблече дрехите си, легна в самия край на леглото, обърна се към стената и почти веднага захърка…
Продължението 👇👇
Марина прекара нощта между кратки, неспокойни сънища. По някое време успя да стигне до кухнята, като се подпираше на стената. Наля си вода и остана на дивана в хола. Нямаше сили да се върне в спалнята.
На разсъмване я събуди шумът от отваряне на шкафове.
Огнян стоеше в коридора с яке, а до вратата беше подпрял калъфа с въдиците.
— Къде отиваш? — попита тя.
— За риба. Нали ти казах още миналата седмица? Ще се върнем утре вечер.
Марина го гледаше, опитвайки се да разбере дали говори сериозно.
— Моля те, остани. Не се чувствам добре.
— И какво ще се промени, ако седя тук? — Той дръпна ципа на якето си. — Ще спиш цял ден. Аз поне няма да ти преча.
— Оги…
Телефонът му иззвъня.
— Слизам! — каза той на приятеля си, после погледна жена си. — Ако ти трябва нещо, обади се на някого.
Вратата се затвори.
Марина лежа неподвижно няколко минути. После посегна към телефона.
Не набра съпруга си.
Обади се на сестра си.
— Деси… можеш ли да дойдеш?
До пристигането ѝ състоянието на Марина се влоши. Започна да ѝ е трудно да диша. Деси потърси спешна помощ, а след прегледа в болницата лекарите прецениха, че трябва да остане за лечение.
Когато най-после я настаниха, тя изпрати на Огнян кратко съобщение:
„В болница съм. Приеха ме.“
После остави телефона.
Час по-късно той иззвъня.
Беше свекърва ѝ.
— Марина, защо притесняваш Огнян? Обади ми се. Каза, че си се разсърдила за риболова и сега го плашиш с болници.
Марина затвори очи.
— Не го плаша.
— Е, чак толкова ли…
— Валерия, аз съм на болнично легло. Деси е до мен. Ако не ми вярвате, говорете с нея.
Последва мълчание.
— В коя болница?
Валерия пристигна след по-малко от час.
Още на вратата спря. Погледна бледото лице на снаха си, системата до леглото, дрехите ѝ, прибрани набързо в торба.
— Той каза, че си настинала — промълви тя.
Деси стана от стола.
— Тя го е помолила да остане. Той е заминал.
Валерия извади телефона си.
Огнян вдигна след няколко позвънявания. В тихата стая Марина чуваше почти всяка негова дума.
— Мамо, сега не мога. Тъкмо захранихме мястото.
— Жена ти е в болница. Ела.
— Знам. Нали затова ти се обадих?
Валерия притисна телефона по-силно.
— Не разбираш. Наистина е болна.
— Добре де, там има лекари. Аз какво да направя? Да разваля излета на всички?
Майка му погледна към Марина.
— Ако аз лежах тук, пак ли щеше да останеш за риба?
Той въздъхна раздразнено.
— Мамо, и ти ли започваш? Не сте малки деца. Ще се чуем довечера.
Връзката прекъсна.
Валерия още няколко секунди държеше телефона до ухото си.
После седна.
— Когато ме оперираха преди години, баща му не дойде да ме вземе — каза тихо. — Имаше събрание с приятелите си. Прибрах се с такси. Огнян беше на десет.
Марина я погледна.
— Защо ми го казвате?
— Защото тогава му обясних, че татко му е зает. После все намирах обяснения.
— И когато той правеше същото с мен, вие пак го оправдавахте.
Валерия сведе глава.
— Да.
Не добави „но“. Не спомена колко уморен бил синът ѝ, колко трудно понасял тревогите или как мъжете били различни.
За първи път Марина не чу оправдание.
Огнян се прибра в неделя вечер с торба риба.
В кухнята светеше.
На масата седеше майка му. Пред нея стоеше недокосната чаша чай.
— Марина още ли е в болницата? — попита той, докато събуваше обувките си.
— Да.
— Е, поне ти си тук. Умирам от глад.
Валерия го гледаше мълчаливо.
— Какво има пак? — намръщи се той.
— Обади ли ѝ се?
— Писах ѝ.
— Попита ли как е?
Огнян остави торбата на плота.
— Мамо, стига. Като се прибере, ще поговорим.
— Тя няма да се прибере тук. След изписването ще отиде при Деси.
— За няколко дни?
Валерия не отговори.
Той извади телефона си и набра Марина.
Този път тя вдигна.
— Какви са тези истории, че няма да се прибираш?
— Ще дойда за останалите си вещи, когато се възстановя.
— Значи заради един риболов ще си развалиш брака?
Марина помълча.
— В петък те помолих за чаша вода. В събота те помолих да не ме оставяш сама. И двата пъти ме чу.
— Не знаех, че е толкова сериозно!
— Не беше нужно да знаеш диагнозата ми, за да ми донесеш вода.
Огнян погледна майка си, сякаш очакваше тя да се намеси.
Но Валерия остана неподвижна.
— Ще говорим, когато се успокоиш — каза той.
— Вече съм спокойна. Затова мога да ти го кажа.
Разговорът приключи.
Огнян захвърли телефона на масата.
— Ще ѝ мине.
Майка му стана и взе чантата си.
Едва тогава той забеляза малкия куфар до стола.
— Ти къде отиваш?
— При сестра ми.
— Защо? Скарали ли сте се с татко?
Валерия оправи дръжката на куфара.
— Вчера му казах, че съм била в болницата при Марина. Не попита как е. Попита защо не съм се прибрала навреме да му направя вечеря.
Огнян отвори уста, но тя продължи:
— Днес, като те чух да казваш същото, разбрах колко години съм ви учила, че това е нормално.
— Мамо, не можеш просто така да си тръгнеш…
Тя го погледна.
— Мога. Дори не отивам за риба.
Валерия излезе, като внимателно затвори вратата след себе си.
Огнян остана в кухнята. От торбата върху плота бавно се стичаше вода.
Посегна към телефона да се обади на баща си.
Още преди да успее, екранът светна.
„Майка ти при вас ли е? Кажи ѝ да се прибира. Няма какво да ям.“
Текстът е художествена история с измислено авторско продължение. Имената, детайлите и ситуациите са адаптирани за литературни цели. Всяка прилика с действителни лица и събития е случайна.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
