ИЗГОНИХ БАБА И ДЯДО, КОИТО МЕ ОТГЛЕДАХА, ОТ МОЕТО ЗАВЪРШВАНЕ, СЛЕД КАТО РАЗБРАХ ИСТИНАТА.

Преглеждания: 11 367

Казвам се Сара и историята ми започна с една трагедия. Бях на две години, когато майка ми загина в автомобилна катастрофа, а баща ми ни изостави. Баба и дядо ме приютиха и се превърнаха в целия ми свят. Те ми дадоха любов и подкрепа във всичко. Благодарение на тях успях да завърша гимназия и да вляза в добър колеж.

Денят на дипломирането трябваше да е съвършен. Нямах търпение баба и дядо да ме видят как получавам дипломата си. Бях толкова развълнувана.

„Това е за вас, бабо и дядо“, помислих си, докато обличах тога и слагах шапката. Представях си техните горди лица, когато мина покрай сцената. Те ми бяха дали всичко.

Неочаквано чух някой да вика името ми:
— Сара?

Обърнах се и видях непознат мъж. Лицето му беше приветливо, но имаше изморен вид.
— Да, аз съм, — казах предпазливо.

Той се усмихна с тъжни очи.
— Аз съм твоят баща.

Усетих как дъхът ми спря.
— Баща ми? Не, баща ми ме изостави, когато бях на две.

Лицето му помръкна.
— Не е вярно. Години наред те търся. Баба ти и дядо ти те скриха от мен.
Той отвори портфейла си и ми показа моя снимка от детството, на която съм с младия мъж, когото познавах за свой баща. Това беше единствената снимка, която някога съм виждала от него.

В главата ми всичко се преобърна.
— Какво? Казаха ми, че ти си ме изоставил.

Той извади телефона си и ми показа няколко съобщения. В тях имаше ядосани думи от баба ми.
— Казваха ми да стоя настрана, Сара. Никога не са ме искали близо до теб.

Очите ми се напълниха със сълзи. Възможно ли е баба и дядо да са ме лъгали?

— Защо биха го направили? — прошепнах, разкъсвана от гняв и объркване.

— Не знам, Сара. Но сега съм тук. Винаги съм искал да бъда част от живота ти — каза той меко.

Погледнах баба и дядо, които седяха сред публиката, усмихнати и махащи ми. В мен всичко кипна. Не можех да повярвам, че са ме лъгали толкова време. Тръгнах към тях с кипящ от гняв глас:

— Махайте се! — казах високо, с треперещ от ярост глас.

Усмивката на баба помръкна.
— Сара, какво има? — попита тя, а очите ѝ се наляха със сълзи.

— Веднага си тръгвайте! — извиках, а гласът ми отекна в залата. Хората се обърнаха да ни гледат.

Дядо се изправи бавно, пребледнял.
— Сара, моля те, поговори с нас. Какво става?

— Лъгали сте ме! Държахте баща ми далеч от мен през всичките тези години. Просто се махайте! — настоях аз.

Баща ми се приближи и сложи ръка на рамото ми.
— Благодаря ти, Сара. Знам, че това е много тежко за теб.

— Защо са лъгали? — попитах през сълзи.

— Не знам, но можем да говорим — отвърна той меко. — Нека първо да мине днешният ден.

По-късно седяхме в тих ъгъл на едно кафене; кафето ми беше изстинало пред мен. Гледах го и се опитвах да свържа мъжа срещу мен с историите, които бях чувала от баба и дядо.

— Та… разкажи ми всичко. Започни от самото начало — казах с треперещ глас.

Той въздъхна и отпи от кафето си:
— Историята е дълга, Сара. Но ти заслужаваш да знаеш истината.

Замълча за миг, събирайки мислите си:
— Когато се събрах с майка ти, всичко беше чудесно. Бяхме млади и влюбени. Но баба и дядо ти така и не ме харесаха. Смятаха, че не съм достатъчно добър за нея.

— Какво имаш предвид? — попитах, вперила очи в него.

— Постоянно ме съдеха — продължи той. — Дядо ти мислеше, че съм неудачник, защото нямах престижна работа. Искаха майка ти да се омъжи за друг. Когато ти се роди, нещата станаха още по-зле.

Сърцето ме заболя:
— Защо не се върна? Защо не ме потърси по-рано?

Мълчаливо той отново извади телефона си и ми показа стари съобщения от баба ми, пълни с гняв и ултиматуми да стои далеч.

Ръцете ми трепереха, докато ги четях:
— Не мога да повярвам, че са направили това.

— Мислели са, че те защитават — рече тихо той и стисна ръката ми. — Не са ми вярвали, а и не мога да ги виня, че са били ядосани, но лъгаха теб. Оттогава опитвах да се върна в живота ти.

Очите ми се насълзиха:
— Защо дойде на дипломирането ми?

— Разбрах за него от стар приятел. Исках да те видя и да ти честитя. Надявах се, че е минало достатъчно време и ще искаш да ме видиш.

Кимнах бавно, опитвайки се да асимилирам думите му.

— Попаднах в тежък период — продължи той. — Имам син, твой полубрат, който е сериозно болен. Нужни са ми много пари за лечението му. Мислех да заема поне 1000 долара от теб.

Погледнах го, разкъсвана между гняв и съжаление:
— Защо не ми каза още в началото?

— Не исках да ти развалям тържеството — отговори той с тъжна усмивка. — Исках да поговорим спокойно.

Въздъхнах, усещайки бурята от емоции:
— Всичко това е прекалено.

— Знам — каза меко той. — Помисли си. Няма да бързам. Няма да изчезна.

Изгледах през прозореца, наблюдавайки как животът си тече навън:
— Трябва да поговоря с баба и дядо. Твърде много неща трябва да изясним.

— Разбирам — каза той и хвана ръката ми през масата. — Ще те изчакам.

Стиснах ръката му, после станах:
— Тръгвам си. Благодаря ти, че беше откровен.

— Благодаря ти, че ме изслуша — отвърна той с надежда в очите.

Излязох от кафенето с усещане за тежест върху плещите. Имаше твърде много неща, за които да мисля, и още повече, за които да говоря с баба и дядо.

Прибрах се, усещайки как натоварването става все по-голямо. Декорацията от абсолвентското парти още стоеше, а пъстрите балони изглеждаха като подигравка с объркването ми. Баба и дядо седяха в кухнята, говореха тихо. Лицата им светнаха, когато ме видяха, но радостта им бързо угасна, щом видяха изражението ми.

— Сара, какво има? — попита ме баба разтревожено.

Поех си дълбоко дъх, опитвайки се да успокоя треперенето в ръцете си:
— Съжалявам. Не трябваше да ви карам да си тръгвате от церемонията. Но имам нужда от истината. Моля ви, разкажете ми всичко.

Лицето на баба се смекчи и тя пое ръката ми:
— О, Сара, разбираме те. Сигурно си много объркана.

Дядо кимна с тъжен поглед:
— Мислехме, че постъпваме най-добре, за да те защитим. Но заслужаваш да чуеш цялата история.

Седнах, обзета от чувство за вина и любопитство:
— Татко каза, че сте го държали далеч от мен. Показа ми съобщения, бабо. Бяха изпратени от теб.

Баба въздъхна дълбоко, с болка в очите:
— Да, аз му писах така. Баща ти… той не беше добър човек, Сара. След раждането ти започна да пие и да взима наркотици. Беше пиян, когато предизвика катастрофата, при която загина майка ти. Не искахме и на теб да причини болка.

Преглътнах трудно, опитвайки се да асимилирам думите им:
— Но той каза, че от години не пие. И каза, че му трябват пари за лечението на сина му. Вярно ли е?

Баба и дядо се спогледаха тревожно.
— Винаги е можел да манипулира хората — промълви тихо дядо. — Ако се е върнал, значи иска нещо.

Поех дълбоко дъх:
— Трябва да съм сигурна. Дали можем да разберем какво е положението му сега?

Дядо кимна:
— Да опитаме. Може би ще намерим нещо в интернет.

Отидохме в хола и дядо отвори лаптопа си. Влезе във Фейсбук и започнахме да търсим профила на баща ми. Не ни отне много време да го намерим: на снимката беше той, с жена и малко момче.

— Това ли е новото му семейство? — попитах, а сърцето ми се качи в гърлото.

— Изглежда така — каза дядо и щракна върху профила на жената, която се казваше Лиза. Страницата ѝ беше публична.

Прегледахме публикациите ѝ, търсейки каквото и да е за болестта на момчето. Почувствах тежест в сърцето си, мислейки, че баща ми може да ме е излъгал.

— Виж това — обади се баба и посочи публикация отпреди няколко седмици: беше снимка на момчето, което играе футбол и се усмихва в отлично здраве.

— Изглежда, че не е болен — изрече тихо дядо, докато продължаваше да скролва. Имаше още снимки на детето, на които то е енергично и щастливо.

Баба ме прегърна силно:
— Съжалявам, че трябваше да преминеш през това, Сара. Но се радвам, че сега знаеш истината.

Кимнах, със сълзи, стичащи се по лицето ми:
— Много съжалявам, че се усъмних във вас. Трябваше да ви вярвам от самото начало.

Дядо сложи ръка на рамото ми:
— Прощаваме ти, Сара. Просто търсеше отговори.

Така останахме тримата, прегърнати, намирайки утеха един в друг. Знаех, че съм допуснала грешки, но също осъзнавах, че съм обичана и ми е простено. Баба и дядо винаги са били до мен и сега, повече от всякога, разбирах колко съм щастлива, че ги имам.

На следващия ден баща ми дойде до къщата, изглеждаше изпълнен с надежда:
— Взе ли парите? — попита той.

Поклатих глава:
— Не, татко, не мога да ти дам никакви пари.

Той се намръщи:
— Но това е за лечението на брат ти…

— Знам, че излъга за това — отвърнах твърдо. — Видях снимките. Той не е болен. Просто ти трябваха пари.

Лицето му се зачерви от гняв:
— Станала си като баба си и дядо си. Трябваше да стоя настрана.

— Може би наистина трябваше — казах спокойно. — Приключвам с твоите лъжи.

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.