реклама
„До камериерка ли се издигна?“ — присмя ѝ се бившият ѝ съпруг, дошъл за 70-ия рожден ден на майка си. Две минути по-късно поиска да повикат управителя
Наталия държеше купчина снежнобели салфетки за ресторанта, когато стъклените врати на крайградския хотел се разтвориха и във фоайето влезе Михаил.
След него вървяха настоящата му съпруга Светлана и майка му Галина, която същия ден навършваше 70 години.
До рецепцията вече бяха оставени два куфара, голяма кутия с торта и огромен букет, увит в кремава хартия.
Михаил разпозна Наталия още в първия миг.
Спря.
Погледът му се плъзна към салфетките в ръцете ѝ, после към количката с чисто бельо до служебната врата.
След това на лицето му се появи онази позната усмивка, която преди единадесет години караше Наталия постоянно да се оправдава за решенията и живота си.
— Я виж ти. Още си по хотелите — подхвърли той. — Само че преди беше зад рецепцията. Сега до камериерка ли се издигна?
Галина тихо се изсмя.
Светлана оправи презрамката на чантата си и отмести поглед.
Наталия спокойно остави салфетките върху количката.
— Добър ден, Михаил. Стаите ви са готови. Банкетната зала е резервирана от 18:00 часа.
Той повдигна вежди.
— Браво, каква памет. Значи вече сте ни обсъдили?
— Имате групова резервация — четиринадесет стаи и празненство за двадесет и двама души.
Михаил постави двете си длани върху плота.
— Има малка промяна. Ще бъдем тридесет и един.
Младата администраторка Лора хвърли бърз поглед към Наталия.
— Малката зала е предвидена за максимум двадесет и четири души — отвърна Наталия. — Мога да ви предложа голямата. Тя се освободи, защото друго събитие беше отменено.
— Чудесно. Тогава ни местите там.
— Разбира се. Разликата в наема е 12 000 евро.
Усмивката на Михаил мигновено се промени.
— Каква разлика? Аз вече съм платил 48 000 евро. Просто ще сложите няколко допълнителни стола и готово.
— Девет допълнителни стола. А проблемът не е само в тях.
Михаил се засмя и се обърна към Светлана, сякаш очакваше и тя да се забавлява.
— Наташа, за тези единадесет години съвсем ли си забравила как работят простите неща? Клиентът плаща, хотелът се съобразява. Нали това е обслужването?
Светлана отново сведе очи.
Наталия взе белия плик с картата за стая 214 и го постави пред Галина.
— Точно заради доброто обслужване ви предлагам вариант, който може да бъде организиран както трябва.
— А аз ти предлагам да не се правиш на началник — отвърна Михаил. — Майка ми само веднъж става на седемдесет.
Галина сви устни.
— Наталия винаги е била прекалено педантична. И когато бяхте женени, всичко трябваше да е по списък и по часовник. Мишо, не се занимавай с нея. Нека повика човек, който наистина взема решенията.
Преди единадесет години Галина беше казала почти същото, когато Михаил обяви, че иска развод:
„Не спори. Щом мъжът е решил, значи така е по-разумно.“
Тогава Наталия беше замълчала.
Сега също не каза нищо.
Само се обърна към Лора.
— Г-жа Галина Петрова е в стая 214. Тя е по-далеч от асансьора и е по-тиха.
Михаил почука раздразнено с пръст по плота.
— Аз не се разбирам с теб. Повикай управителя.
— Мишо… — предпазливо се намеси Светлана.
— Какво? Платили сме си. Искам да говоря с човек, който може да вземе решение, а не с бившата ми жена, която разнася салфетки.
За няколко секунди във фоайето се чуваше само шумът от кафе машината в бара.
Лора спря да пише на клавиатурата.
Наталия спокойно вдигна служебния телефон.
— Господин Андрей Георгиев, бихте ли слезли до рецепцията? Един от гостите желае да разговаря с управителя.
Михаил се отдръпна доволно от плота.
След около минута вратите на асансьора се отвориха.
От него излезе висок мъж с посивяла коса, облечен в тъмен костюм.
Михаил веднага тръгна към него.
— Най-после. Обяснете на вашата служителка, че банкет за тридесет и един души може да се организира без целия този театър.
Андрей Георгиев го изслуша внимателно.
След това свали очилата си.
— Опасявам се, че разговаряте с неправилния човек.
Михаил се намръщи.
Но Андрей не погледна към него.
Обърна се към Наталия.
Продължението 👇👇👇
Андрей Георгиев погледна Наталия и леко кимна.
— Госпожо Николова, желаете ли аз да обясня ситуацията?
Михаил застина.
— Госпожо… коя?
Наталия бавно се обърна към него.
— Няма нужда, Андрей. Аз ще обясня.
Тя пристъпи зад рецепцията, отвори едно чекмедже и извади тънка папка.
— Преди пет години купих този хотел.
Михаил се засмя нервно.
— Какво?
— Първо половината. После и останалата част.
Галина побледня.
Светлана вдигна поглед за първи път.
— Значи… ти си собственикът?
— Да.
Михаил погледна към количката със салфетките.
— А това?
— Проверявах подготовката на залата.
За няколко секунди той не намери какво да каже.
После гласът му стана по-тих.
— Наташа… хайде без драми. Ще платим разликата.
Наталия отвори папката.
— Няма да можете.
— Защо?
Тя извади разпечатка и я постави пред него.
— Защото преди двадесет минути банката отказа плащането по картата ви.
Михаил пребледня.
— Това е грешка.
— Може би.
Тогава Светлана прошепна:
— Не е грешка.
Всички се обърнаха към нея.
Тя извади телефона си.
— Михаил, тази сутрин получих писмо от адвокат.
— Какъв адвокат?
— Този, който води делото срещу фирмата ти.
Тишината във фоайето стана тежка.
— Какво дело? — попита Галина.
Светлана преглътна.
— Фирмата му е пред фалит.
Михаил рязко се обърна към нея.
— Замълчи.
Но тя продължи.
— И апартаментът, който ми каза, че е наш… е заложен.
Галина се хвана за плота.
— Мишо?
Михаил не отговори.
Наталия го гледаше без усмивка.
— Преди единадесет години ми каза, че без теб няма да се оправя.
Той сведе очи.
— Не помня.
— Аз помня.
В този момент вратата на хотела се отвори.
Влязоха двама мъже в официални костюми.
Единият показа документ.
— Господин Михаил Петров?
Михаил замръзна.
— Да?
— Имаме разпореждане за опис на автомобила ви и служебното имущество във връзка с изпълнително производство.
Галина изпусна плика с ключ-картата.
Михаил пребледня до неузнаваемост.
Наталия не каза нищо.
Само взе салфетките от количката и ги подаде на Лора.
— Подготви голямата зала.
Лора я погледна изненадано.
— За тях ли?
Наталия поклати глава.
— Не. За другото събитие утре.
После погледна Михаил.
— Вашата резервация е анулирана поради неполучено плащане.
За първи път от единадесет години той стоеше срещу нея без усмивка, без подигравка и без нито една дума.
А Наталия най-сетне разбра, че не е чакала отмъщение.
Чакала е момента, в който вече няма да има нужда да се оправдава пред него.
Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
