реклама
Дарих кръв, за да спася приятеля си, след като приятелите му ми казаха, че е претърпял тежка катастрофа. На излизане от болницата чух зад една врата: „Не мога да повярвам, че пак се хвана.“ Замълчах, погледнах синината на ръката си и извадих телефона. Това, което открих за трите ни години заедно, превърна даряването ми в тяхната 96-а „шега“.
ЧАСТ 1
— Ако наистина ме обичаш, няма да питаш колко кръв им трябва. Просто ще дариш.
Това бяха последните думи, които Борис ми каза, преди медицинската сестра да забие иглата във вената ми.
Четиридесет минути по-късно излязох от кръвния център на частна клиника във Варна с омекнали крака, памук, залепен върху ръката ми, и странното усещане, че току-що съм направила нещо много важно за мъжа, когото обичам.
Според приятелите му Борис беше претърпял тежък инцидент, докато тествал автомобил на частна писта край Сливен.
Бяха ми се обадили посред нощ.
Говореха панически.
Казаха, че спешно е необходима съвместима кръв.
Не задавах много въпроси.
Борис беше моят приятел от три години.
И тогава бях убедена, че бих направила всичко за него.
Докато търсех асансьора, покрай мен мина жена в медицинско облекло, която буташе малка хладилна кутия.
Веднага разпознах етикета, който бяха залепили само минути по-рано.
На него беше написано моето име.
Кристина Бонева.
Без да мисля, тръгнах след нея.
Жената мина през странична врата.
И тогава видях нещо, което ме накара да замръзна.
Тя извади сака с моята кръв от контейнера.
И го изхвърли в съд за биологични отпадъци.
Стоях неподвижно.
За момент реших, че ми се вие свят и не съм видяла правилно.
После чух смях.
Идваше от VIP стая наблизо.
Вратата беше леко открехната.
— Не мога да повярвам, че Кристина пак се хвана.
Сърцето ми сякаш спря.
Приближих се още малко.
Борис лежеше спокойно върху леглото.
Изглеждаше напълно здрав.
Косата му беше подредена.
Нямаше кислородна маска.
Нямаше травми.
Нямаше дори лепенка върху кожата.
Държеше телефона си и се смееше.
Около него бяха Мартин, Любомир и още няколко негови приятели.
Същите хора, които няколко часа по-рано ми се бяха обадили с отчаяни гласове.
— На кой номер сме вече? — попита Мартин през смях.
Любомир започна да брои на пръсти.
— Деветдесет и шест.
Всички избухнаха в смях.
Усетих как подът сякаш изчезва под краката ми.
— Онази с гривната беше невероятна — каза един от тях. — Казахме ѝ, че Борис е изгубил подаръка за годишнината им, и Кристина половин нощ го търси навън в дъжда.
— После вдигна температура.
— И въпреки това на следващия ден дойде да пита дали сме го намерили.
Отново смях.
На мен ми прилоша.
После започнаха да си припомнят други случаи.
Веднъж ме бяха убедили, че Борис е в безсъзнание след операция.
Прекарах цяла нощ в църква, молейки се за него.
После заговориха за фалшивото обвинение в плагиатство, което получих през последния си семестър в университета.
Бях прекарала часове в опити да намеря доказателства и да изчистя името си.
Заради това закъснях за собствената си церемония по дипломиране.
Винаги бях вярвала, че всичко това са случайности.
Неприятности.
Лош късмет.
А Борис постоянно ми повтаряше:
— Ти просто приемаш всичко прекалено навътре.
После чух изречението, което промени живота ми.
— Остават само три — каза Мартин. — Деветдесет и девет номера и уговорката приключва.
— А после?
— Борис къса с Кристина и се връща при Силвия.
Силвия.
Името ме удари като шамар.
Силвия Маринова беше фаворитката на университетското състезание по танци четири години по-рано.
Идваше от известно семейство.
Имаше спонсори.
Частни преподаватели.
Всички бяха убедени, че именно тя ще спечели.
Но победител станах аз.
Кристина Бонева.
Дъщерята на счетоводител от Добрич и начална учителка.
Помнех онази вечер прекрасно.
Аплодисментите.
Майка ми плачеше на първия ред.
Баща ми снимаше всичко със стария си телефон.
Никога не бях предполагала, че зад кулисите Силвия плаче от ярост пред Борис.
— Кристина ѝ отне титлата — каза някой в стаята.
— Затова Борис започна да излиза с нея — отговори друг. — Първо трябваше да я накара да се влюби. После щеше да я накара да си плати.
Въздухът сякаш изчезна от дробовете ми.
Три години.
Три години, в които се опитвах да бъда достатъчно добра.
Три години, в които приемах мълчанието му, студенината и униженията, защото вярвах, че Борис просто не умее да показва чувствата си.
Тогава чух неговия глас.
— Стига сте го правили толкова драматично. Кристина сама се хвърля във всичко. Никой не я кара насила.
В гласа му нямаше вина.
Нямаше съжаление.
Само безразличие.
Отдръпнах се от вратата, преди някой да ме забележи.
Излязох от клиниката почти залитайки.
Седнах до една голяма саксия пред входа и зарових лице в ръцете си.
Заплаках.
Тогава телефонът ми започна да звъни.
Майка ми.
— Криси, баща ти вече уреди всичко с апартамента в Пловдив. Заминаваме следващата седмица. Все още можеш да дойдеш с нас.
От месеци им отказвах.
Заради Борис.
Погледнах лилавото петно върху ръката си.
Помислих за кръвта ми, хвърлена в контейнера.
За деветдесет и шест унижения, превърнати в смешни истории за забавление.
И казах:
— Мамо… пазете място и за мен.
Затворих.
Но когато вдигнах глава, видях ново съобщение от Борис.
„Ела утре. Остават ни още три неща, които трябва да приключим.“
Тогава все още не знаех, че тези три „неща“ можеха да разрушат много повече от връзката ни.
И не можех да предположа какво щеше да се случи след това…
Прочетете цялото продължение 👇👇👇
На следващия ден не отидох при Борис.
Но той явно беше подготвил „номер 97“.
Получих анонимен имейл, че срещу мен има подаден сигнал за измама, свързана с университетската ми стипендия.
Преди щях да изпадна в паника.
Този път само направих снимки на всичко и ги запазих.
После дойде „номер 98“.
Силвия ми писа от фалшив профил, че баща ми е претърпял инцидент.
Позвъних директно на татко.
Той беше добре.
Тогава разбрах какво ще направят за последния номер.
Щяха да използват семейството ми.
И не сгреших.
Същата вечер Борис ми изпрати адрес и едно изречение:
„Ако искаш всичко да приключи, ела сама.“
Отидох.
Но не бях сама.
Преди това бях изпратила на адвокат и на полицията записите, съобщенията, имената и всичко, което успях да събера за трите години.
В стаята ме чакаха Борис, Силвия и приятелите им.
На масата имаше торта с огромно число:
99
Започнаха да ръкопляскат.
Борис се усмихна.
— Поздравления. Стигна до края.
Аз извадих телефона си.
— Да.
После натиснах „изпрати“.
— И вие също.
Секунди по-късно отвън се чуха сирени.
Усмивката му изчезна.
Оказа се, че част от „шегите“ им изобщо не са били безобидни.
Фалшиви медицински повиквания.
Подправени документи.
Кражба на лични данни.
Лъжливи сигнали.
А клиниката вече беше започнала собствена проверка заради случая с кръвта.
Последният човек, който погледна към мен, беше Силвия.
— Всичко това беше заради една танцова титла — казах ѝ.
Тя не отговори.
Борис само прошепна:
— Криси, можем да оправим това.
Поклатих глава.
— Не. Вие просто сбъркахте номера.
Той ме погледна объркано.
Аз се усмихнах.
— Това не беше номер 99.
Обърнах се към вратата.
— Това беше първият път, в който аз знаех какво ще се случи.
Тази история е вдъхновена от истински събития и хора, но е художествено пресъздадена. Имената, детайлите и ситуациите са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности, живи или починали, или с реални случки са напълно случайни и непреднамерени.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
