Болният син на богати родители се ожени за обикновено момиче и тя го заведе на село. След шест месеца родителите едва разпознаха сина си

— Гена, наистина ли си сигурен в това?

— Мамо…

— Осъзнаваш, че тя е с теб само заради парите, нали?

Генадий въздъхна леко.

— Мамо, грешиш, но няма да споря, защото е безсмислено. Можеш да мислиш каквото искаш. Ние не планираме разточителна сватба.

— Гена, стига. Сигурна съм, че тя само те използва. Ти сам го знаеш. Това момиче…

— Мамо, моля те, не продължавай. С Лена се познаваме вече над пет години и внимателно сме обмислили това решение.

— Искам само да разбереш: независимо от всичко, ти си доста перспективен ерген. Всяка би се съгласила да е с теб. Знаеш статута ни.

Генадий затвори очи, уморен.

— Мамо, кое е по-важно за теб — нашият статус или моето щастие?

Анна Николаевна погледна безпомощно съпруга си.

— Саша, защо мълчиш?

Александър остави вестника настрани и се усмихна:

— Анна, имаш един навик: сещаш се за мен, само когато си в задънена улица. Иначе вече 27 години взимаш всички решения сама. Между другото, когато решенията ти доведат до проблеми, винаги обвиняваш мен.

Анна Николаевна присви очи:

— Свърши ли? Сега кажи нещо по същество.

— Гена е възрастен и разумен мъж. Не виждам защо да му пречим да се ожени за Лена. Тя ми се струва съвсем прилична.

— Какво значи „прилична“! В днешно време прилични хора без пари не съществуват.

— Ти също не си имала винаги пари, замисляла ли си се?

Анна Николаевна явно беше на ръба да избухне.

— Саша, ти си безотговорен! Синът ни ще си съсипе живота!

— Успокой се. Нищо страшно не се случва. Той ще продължи лечението си, а може и младата му съпруга да му повлияе положително. Не разбирам защо толкова се тревожиш.

Анна Николаевна изхвърча от стаята, а Генадий се изправи с усилие.

— Благодаря, татко.

— Как се чувстваш?

— Добре съм, не се притеснявай.

Когато Гена беше на 17, с него се случи нещо странно и лекарите не можаха да поставят точна диагноза. Преминаха от едно предположение към друго, но лечението помагаше само отчасти. Един професор беше казал:

— Изглежда, че синът ви е загубил способността да се съпротивлява на болести. Ако бяхме в миналия век, щях да кажа, че е прокълнат. Но живеем в модерни времена, така че ни остава само да вдигаме ръце и да наблюдаваме.

Александър знаеше, че не всички проблеми се решават с пари, но все пак харчеше големи суми за лечение в най-добрите клиники, докато Генадий не го помоли:

— Моля те, остави ме да си почина. Забравил съм как изглежда домът ни и кога за последно съм спал в собственото си легло.

Неочаквано майка му, която до тогава настояваше за всякакви лечения, го подкрепи:

— Саша, може би наистина да оставим Гена да си почине? Ще спазваме само лекарските препоръки.

Александър махна с ръка. Би спорил, ако виждаше и най-малко подобрение. Но такова нямаше. Вкъщи Гена наистина се почувства по-добре: върна му се апетитът и дори качи малко килограми.

Оттогава го хоспитализираха два пъти в годината за прегледи, след което се връщаше у дома с нови лекарски препоръки.

Гена в крайна сметка завърши университет, главно благодарение на финансовата подкрепа на баща си. Не че беше слаб студент, но често отсъстваше, а здравословните му проблеми не му позволяваха да е редовно на занятия.

С Лена се бяха запознали по време на студентските години. Бяха приятели през цялото това време, а едва наскоро Лена му беше признала чувствата си, което накара Гена да се почувства сякаш му поникнаха криле.

Както и очакваше, сватбата се получи дори по-пищна от предвиденото. Майка му организира такова тържество, сякаш целият град беше поканен. Лена се усмихваше цяла вечер, опитвайки се да не обръща внимание на напрежението във въздуха.

Отношенията между майката на Лена, Галина Ивановна, и Анна Николаевна не потръгнаха добре. Анна смяташе, че Галина, без нужния статус и пари, би трябвало да се прекланя пред тяхното семейство. Но това не се случи и Галина държеше дистанция от родителите на младоженеца.

Кулминацията на вечерта беше подаряването на даровете. Когато майката на Лена обяви, че подарява на младите малка къща, принадлежала на дядо ѝ, намираща се в резерват, Анна Николаевна не се сдържа:

— Боже мой, как може да представяш някаква колиба в края на света като най-велик подарък?

Гена погледна майка си:

— Достатъчно, мамо.

— Какво значи „достатъчно“, Гена? Сега вече нищо не можем да променим!

След като Галина Ивановна си тръгна, Анна веднага се обърна към съпруга си:

— Виж я! Тя е никоя, а как само се надува.

Няколко дни след сватбата Гена заяви на родителите си:

— Мамо, татко, ние с Лена решихме да живеем в къщата, която ни подари Галина Ивановна.

Анна Николаевна едва не припадна:

— Да не си полудял?! Лена ли те манипулира така? Тя иска да те махне от лечението, за да умреш по-бързо и тя да ти вземе наследството!

Александър се намръщи:

— Какво говориш, Анна? Да не си изгубила ума си?

Анна избухна:

— Мисля съвсем разумно! Знаеш, че Генадий трябва да е под постоянно лекарско наблюдение. Той смята да иде в дивото! Няма да го позволя!

— Вече имаме билети — отвърна спокойно Гена.

— Добре тогава — каза Анна студено, — в такъв случай не идвайте при мен за помощ. Нека новото ти семейство да се грижи за теб.

— Ген, не се сърди на майка ти, знаеш каква е. Тя ще омекне. Ако имаш нужда от нещо, обади ми се, ще помогна, с каквото мога.

— Благодаря, татко.

— Ще ми кажеш ли защо решихте да отидете там? Майка ти е права за едно — доста е отдалечено.

Гена се усмихна:

— Татко, вероятно няма да ми повярваш, но там има лековити извори. Лена и майка ѝ вярват, че на това място мога да се подобря. Честно казано, аз не съм толкова убеден, но защо да не опитам?

— Ти си голям скептик. Понякога точно необяснимите неща работят. Успех и на двамата.

Когато пристигнаха в къщата, Гена се изненада:

— Всичко е обрасло с бурени.

Лена се усмихна:

— Е, разбира се, никой не е живял тук от пет години. Не се тревожи, ще си починем и после ще се заемем.

Лена отключи вратата и влязоха вътре. Къщата беше уютна, почти без прах, което озадачи Гена. Беше толкова изморен, че седна на дивана и за няколко минути заспа.

За първи път Лена се захвана сама да подреди къщата, а Гена ѝ помагаше, доколкото можеше. Учудващо, той започна да се чувства по-добре, сякаш получаваше повече енергия. Седмица по-късно за пръв път от много време Гена изяде цялата си вечеря и възкликна учудено:

— Не разбирам как, но успях да изям всичко!

Лена се усмихна:

— Повярвай ми, тук стават чудеса.

Гена я погледна любопитно:

— Защо го казваш така?

— Често идвам тук от дете и съм виждала много необичайни неща.

— Сигурно местните момчета са тичали след теб!

— Стига де — засмя се Лена. — Между другото, утре те чака изненада!

На следващия ден трябваше да пристигне нещо интересно, но Гена не можа да разбере какво е, колкото и да разпитваше Лена. Заспаха с усмивка, гушнати щастливи.

— Саша, не мога да разбера защо нищо не правиш? Минаха шест месеца, откакто Лена отведе сина ни, а ти сякаш не те интересува, — роптаеше Анна Николаевна.

Александър Семьонович вдигна очи от документите си:

— Какво предлагаш? Да повикам спасители и насила да го върна у дома? Недей забравя, че вече е женен и има собствен живот.

Анна Николаевна тропна с крак възмутено:

— Говориш глупости! Трябваше вече да е в болница преди месец, но щом започна да му говоря за лечение, той веднага твърди, че е добре, и затваря. Как може да е добре без лечение? — гневно възкликна тя.

Александър разбираше, че зад привидната ѝ недоволство се крие тревогата ѝ за сина им. Остави документите и предложи:

— Ако толкова се притесняваш, да отидем да ги видим. Ще разберем как живеят.

Анна постоя секунда в замисъл, после се усмихна:

— Би било чудесно.

— Тогава стягай багажа, аз ще се чуя с Гена за пътя и утре сутринта тръгваме.

Пристигнаха в селото чак привечер.

— Господи, какви развалини! — въздъхна Анна Николаевна.

Александър отбеляза с усмивка:

— На мен ми харесва. Чиста природа, няма боклук, нищо излишно. О, виж, един заек току-що пробяга!

Анна с изумление гледаше заека, който препускаше пред колата:

— Сякаш сме в зоопарк! Няма да се учудя, ако тук мечки се разхождат из дворовете.

Саша се засмя.

— Изглежда, че стигнахме.

В този момент портите се разтвориха и насреща им излезе Гена. Анна Николаевна замръзна от изненада, а Александър направо зяпна. Пред тях стоеше здрав, набит млад мъж, никак не приличаше на предишния слабоват младеж.

— Мамо, татко, колко ми липсвахте! — възкликна Гена.

Прегръщаха се дълго, а на Анна Николаевна дори ѝ потекоха сълзи.

— Геночка, виж се само колко си се променил!

— Мамо, всичко е благодарение на Лена. И също — на пчелите. Няма да повярваш колко е интересно.

На прага се появи и Лена, усмихвайки се смутено, сякаш грееше отвътре. Тя също прегърна родителите на съпруга си.

— Благодаря ти, скъпа. Ти направи това, което не можаха най-добрите лекари, — каза Анна Николаевна със сълзи в очите.

След като си размениха любезности, най-накрая разтовариха колата и им връчиха всички подаръци. Лена покани всички на трапезата. Анна разгледа с интерес ястията, напомнящи ѝ за детството: всичко изглеждаше толкова вкусно и апетитно. Гена изнесе една бутилка:

— Татко, ето малко домашна медовина за теб.

Александър се разсмя:

— Станали сте истински стопани тук, имате си всичко!

Всички опитаха от медовината, освен Лена.

Анна Николаевна забеляза това и разочаровано попита:

— Какво, още си ни сърдита, та дори няма да пиеш за нашето пристигане?

Лена се изчерви:

— Не мога.

Анна погледна Гена учудено:

— Да не си болна?

Гена се усмихна:

— Ще имаме бебе. Така че, мамо, готви се да станеш баба!

Анна не разбираше откъде се появиха всичките тези сълзи. Плакаха, прегръщаха се, пак плакаха. После, съвсем изненадващо, Анна решително заяви:

— Така, аз оставам тук поне за две седмици. Трябва да купя разни неща и да помогна. Саша, ти отдавна ми предлагаш кола, нали? Значи купи я! И то голяма, за да мога да донеса каквото трябва за бъдещото внуче. Ще заведем Лена в града, да роди в хубава клиника.

Тя би продължила да дава нареждания, но всички наоколо се засмяха. Анна Николаевна се смути леко:

— Ами, искам само най-доброто!

Лена се приближи и я прегърна:

— Ще те слушам. Генка нищо не разбира от такива неща, а и аз малко се страхувам.

Анна се усмихна и, като я притисна леко към себе си, каза:

— Не се плаши, аз съм тук.

реклама

Вижте всички последни новини от Bubolechko.com.
Последвайте ни в Google News Showcase

Редакция "Буболечко Нюз"

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“

Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл [email protected]

За нас / ABOUT US