реклама

На 50 родих син от 20-годишен престъпник. Когато онези момчета ме натикаха насила в колата, нямах представа как ще свърши всичко…
Тази година навърших петдесет. На юбилея ми компания правеше единственото същество, което ми беше останало истински близко — котаракът ми Мърчо. Ако някога ми бяха казали, че така ще посрещна петдесетия си рожден ден, нямаше да повярвам. А до всичко това се стигна заради децата. По-точно заради онези, които така и не ни се родиха.
С Иво се оженихме преди двайсет години. Когато се запознахме, и двамата наближавахме трийсетте. Знаехме какво искаме и бързо решихме да се задомим. Още помня вечерта, в която ми предложи. Беше приготвил вечеря, тихо свиреше музика, а по леглото беше разпилял розови листенца. Щом отвори кутийката и видях красивия пръстен, така високо извиках „Да!“, че сама се стреснах. После се разплаках от щастие.
След сватбата решихме, че децата могат да почакат. Искахме първо да си стъпим на краката, да купим по-просторен апартамент и да сме спокойни за бъдещето. Започнахме с малка сергия на пазара в Русе. Продавахме хранителни стоки от Полша и Германия. Част от спечеленото заделяхме, останалото влагахме обратно в търговията. Дори не си представяхме, че само след няколко години ще имаме цяла верига магазини.
Бях на трийсет и пет, когато една вечер Иво каза, че вече е време да си имаме дете. Започнахме да обикаляме по лекари, минавахме преглед след преглед, правехме изследвания. Заради бъдещото ни бебе Иво дори отказа цигарите.
Мина месец, после още един. Изтъркули се половин година, а втората чертичка така и не се появяваше. Ще си призная — по онова време почти не можех да мисля за друго. С часове четях женски форуми и търсех съвети в интернет. С Иво стигнахме дотам да ходим по врачки, а аз изпих какви ли не билкови отвари и чайове.
Дете все не идваше. Може би си мислите, че тази болка ни е сближила. Ние дори не успявахме да поговорим за нея. Всеки я преживяваше сам, а когато все пак заговорехме, все по-често се стигаше до скандал. Иво вече не подбираше думите си. Виждаше, че плача, и продължаваше.
— За какво ми е жена, която дори едно дете не може да ми роди?
Година по-късно той подаде молба за развод. Любовницата му била бременна. Оказа се Мила, младата продавачка от един от нашите магазини. Странно, но когато разбрах коя е, дори не се изненадах.
Самият развод мина сравнително спокойно. Разделихме си бизнеса, като Иво ми изплати стойността на моя дял. Апартаментът остана за мен. А кола вече си бях купила със собствени пари…
Продължението 👇👇👇
Години наред в съседната на спалнята ми стая съхнеха чаршафи. Бяхме избрали този апартамент заради нея. След развода можех поне да си купя сушилня, но така и не го направих.
Седмица след петдесетия ми рожден ден се отбих в кварталната пекарна. Поисках крайче от баницата. Момчето зад щанда отряза и другото крайче и го пъхна в плика.
— И аз тях обичам — каза. — Само че от три сутринта съм тук и вече си изядох полагаемото.
Казваше се Никола. Беше на двайсет, работеше при леля си и в почивните дни ходеше за риба с такъмите на дядо си. След няколко сутрини ме покани на кафе. После аз го поканих на разходка край Дунава. На третата ни среща го целунах първа. Разликата във възрастта ни ме смущаваше достатъчно, за да не казвам на никого. Него, изглежда, го притесняваше повече дали Мърчо някога ще му позволи да седне в любимото му кресло.
Една априлска нощ Никола позвъни на вратата ми. Беше по риза, без яке, макар че навън валеше. Помня и часа — един и седемнайсет. Погледнах телефона, за да спра алармата, която си бях настроила за лекарството на Мърчо.
— Може ли да остана у теб?
Дадох му суха тениска. До сутринта лежа до мен с отворени очи.
На другия ден в квартала говореха за кола, блъснала велосипедист малко преди полунощ. Шофьорът избягал. Пострадалият бил жив, но още не бил дошъл в съзнание.
Вечерта, докато прибирах покупките си в багажника, до мен спря сив автомобил. Две момчета ме хванаха за ръцете и ме натикаха на задната седалка. Видях Никола, свит до другата врата. Държеше кърпичка под носа си. По нея имаше кръв.
— Ако те питат кога е дошъл у вас снощи, ще кажеш в десет — обади се шофьорът.
Гледах кърпичката. Исках само да ни пуснат да слезем.
— В десет — повторих.
Никола ме хвана за ръката.
— Обещай ми, че и пред полицаите така ще кажеш.
Тогава момчето отпред се обърна. Едва ли беше по-голямо от него.
— Стига вече, Ники. Навих се да дойда, ама ти обеща, че няма да я пипаме. Виж ѝ ръката.
Китката ми беше ожулена в ръба на багажника. Никола пусна ръката ми. После, със същия спокоен глас, с който сутрин ми казваше колко захар е сложил в кафето, нареди на шофьора да спре.
Отворих вратата сама. Никой не ме задържа.
В районното казах в колко часа беше дошъл. Разказах и за колата. Най-трудно ми беше да обясня защо в началото съм се страхувала толкова за единия от тримата.
Две седмици по-късно седях на ръба на ваната с тест за бременност в ръка. Навремето с Иво се бяхме разбрали, че ако някога видя две чертички, ще му купя мънички чорапки и ще ги сложа на възглавницата му. Сега двете чертички бяха пред мен. Нямаше на кого да се обадя. Постоях така, докато Мърчо се провря между глезените ми и ме накара да стана, за да не го настъпя.
Велосипедистът оцеля. Никола призна, че е шофирал и че той е накарал другите да ме чакат пред магазина. През месеците до делото ми написа няколко писма. Отговорих му веднъж. Казах му, че очаквам син.
Родих в края на ноември, още на петдесет. Кръстих го Павел. Когато дойде денят да ни изпишат, си поръчах такси. Пред входа на родилното обаче ме чакаше момиче с твърде голямо за него палто. Познах го по очите. Същите очи ме бяха гледали двайсет години през масата за закуска.
— Аз съм Елица. Дъщерята на Иво и Мила — каза то. — Татко чака в колата. Не посмя да влезе.
Първата ми мисъл беше, че Иво най-сетне е дошъл да ми се извини. Момичето обаче извади от джоба си избеляла снимка. На нея видях себе си зад първата ни сергия. Иво ме беше прегърнал, а пред нас имаше касетка полски ябълки.
— Намерих я, като разчиствахме магазина. Отзад пише „За нашето дете, да види откъде сме започнали“. Почеркът е твой, нали?
Кимнах. Бях забравила и снимката, и онова изречение.
— Татко каза, че мога да я задържа. Ама аз си имам снимки с него от всеки рожден ден. Помислих си, че тази си я пазила за Павел.
През стъклото видях Иво седнал зад волана. Вдигна ръка за поздрав. Елица вече се канеше да си тръгне, когато я помолих да почака. Подадох ѝ телефона си.
— Ще ни снимаш ли двамата? Някой ден той ще иска да види и откъде сме започнали ние.
Снимката стана леко накриво. Павел плаче, аз се смея, а от одеялото му стърчи едно босо краче. В стаята, където толкова години съхнеха чаршафите, сега над леглото му висят две снимки. На гърба на втората Елица сама написа датата.
Тази история е художествена адаптация с авторско продължение. Имената, местата и част от обстоятелствата са променени. Приликите с действителни лица и събития са случайни.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com




