реклама

С най-добрата ми приятелка се омъжихме на 45 за двама братя близнаци. И двете забременяхме. А после една нощ, в два сутринта, заварих приятелката си в спалнята ни с моя съпруг…
Няколко седмици по-късно лекарят прегледа резултатите от генетичните ни изследвания. Лицето му побледня. Свали очилата си и прошепна:
— Господи… Давате ли си сметка какво може да се случи с тези деца?
Когато с Лидия решихме да се омъжим в един и същи ден за двама братя близнаци, всички се шегуваха, че рано или късно и ние ще започнем да бъркаме мъжете си.
Тогава и аз се смеех. Ако знаех какви съмнения ще ме измъчват само след няколко месеца, едва ли щеше да ми е толкова забавно.
С Лидия бяхме най-добри приятелки от трийсет години. В най-тежките моменти от живота си бяхме една до друга. И двете бяхме на 45 и почти се бяхме простили с надеждата, че някога ще имаме семействата, за които мечтаехме.
Тогава се появиха Радослав и Даниел.
Бяха на 47. Еднояйчни близнаци, толкова еднакви, че понякога дори роднините им ги бъркаха. Аз се влюбих в Радослав, а Даниел и Лидия станаха неразделни.
Година по-късно вдигнахме обща сватба. Беше като в приказка. Две булки, двама младоженци, които си приличаха като две капки вода, и стотици гости.
На сватбата Лидия вдигна чашата си и ми каза:
— Марги, представяш ли си и двете да си имаме деца? Ще са си направо като братче и сестриче!
Избухнахме в смях.
Четири месеца по-късно разбрах, че съм бременна. На 45 тази новина ми се струваше истинско чудо. А само седмица след това Лидия ни съобщи, че и тя чака дете.
Мъжете ни не можеха да си намерят място от радост. С Лидия ходехме заедно на прегледи, избирахме бебешки дрешки и си представяхме как един ден децата ни ще играят заедно.
Скоро обаче започнах да забелязвам неща, на които преди не бях обръщала внимание. Лидия се държеше необичайно близко с Радослав. Двамата често се шегуваха, а понякога той ѝ говореше с такава нежност, че се заслушвах.
Отначало не му придавах особено значение. До онази нощ.
Четиримата бяхме отишли за няколко дни във вилата на братята. Събудих се в два сутринта и протегнах ръка към Радослав. Мястото до мен беше празно.
Станах и излязох в коридора. Когато се обърнах към открехнатата врата на нашата спалня, ги видях. Стояха от вътрешната ѝ страна, толкова близо един до друг, че за миг си помислих, че ще се целунат. Дланта на Лидия лежеше върху гърдите на мъжа ми. Той я държеше за раменете.
Замръзнах.
— Какво става тук? — Гласът ми трепереше.
Лидия веднага отстъпи назад. Радослав се обърна към мен.
— Нищо, мила. Хайде да си легнем. Липсваше ми.
Прегърна ме и понечи да ме целуне по челото. Отдръпнах се.
— Тогава какво правеше Лидия в нашата спалня?
— Просто си говорехме.
Погледнах най-добрата си приятелка. Беше свела глава и мълчеше.
До сутринта почти не мигнах. Все виждах ръката ѝ върху гърдите му и си спомнях колко близо бяха лицата им.
На следващия ден Лидия се държеше така, сякаш нищо не се е случило. Дори предложи да излезем за бебешки дрешки. Отказах. За първи път от трийсет години не исках да оставам насаме с нея.
Дните минаваха, а съмненията ми оставаха. Всеки път, когато Радослав погалеше корема ми и заговореше за бебето ни, аз си мислех за Лидия.
Ами ако наистина имаше връзка с мъжа ми? Ако Радослав беше бащата на нейното дете?
Най-много ме плашеше, че вече се питах дали приятелката ми не го е направила нарочно.
Няколко седмици по-късно отидохме заедно при д-р Христов. Трябваше да обсъдим резултатите от генетичните изследвания, които ни бяха назначили по време на бременността.
Лекарят дълго гледа екрана на компютъра. Изведнъж изражението му се промени. Свали очилата си и вдигна очи към нас.
— Господи… Давате ли си сметка какво може да се случи с тези деца?
Лидия ме стисна за ръката.
— Докторе, какво има?
Продължението
— Първо трябва да ви кажа, че по тези резултати не можем да поставим диагноза на нито едно от бебетата — каза д-р Христов. — Тревожи ме едно разминаване. В семейната история и на двете сте отбелязали, че няма случай на внезапна смърт в детска възраст. А вчера получих това.
Обърна към нас лист, на който с детски почерк беше написано „Яна“. Буквата „Я“ беше обърната наопаки. Под листа се виждаше стара епикриза.
Лидия пусна ръката ми.
— Ти ли му я даде? — попитах.
— Аз. Радо най-после ми разреши.
От седмици се готвех да я попитам дали е спала с мъжа ми. Сега единственото, което успях да кажа, беше:
— Коя е Яна?
— Дъщерята на Даниел. Била е на седем, когато се е удавила.
Познавах мъжа ѝ от повече от година. Бях танцувала с него на сватбата му. Никога не бях чувала името на дъщеря му.
— Преди злополуката момиченцето е имало необяснени припадъци — каза лекарят. — Тогава е препоръчана консултация заради съмнение за наследствено нарушение на сърдечния ритъм. Знаете ли дали семейството е отишло на този преглед?
Лидия поклати глава.
— Часът им е бил за понеделник. Яна се е удавила в неделя.
Близнаците чакаха отвън. Когато ги поканихме, Даниел влезе пръв. Видя листа и прокара палец по кривата буква.
— Тъкмо се беше научила да си пише името — каза той. После погледна брат си. — Откъде го имаш?
— Тя ми го даде. Вътре беше нарисувала как двамата с нея плуваме. Прибрах го с документите ѝ.
Радослав седна до мен. За първи път, откакто го познавах, видях, че ръцете му треперят.
Онзи неделен ден той бил с Яна в басейна. Била взела няколко урока по плуване и го молела да я пусне да стигне сама до стълбичката. Оставали два метра. Пуснал я. За секунди детето потънало пред очите му.
— Извадих я веднага — каза Радослав. — Деветнайсет години си повтарям, че ако бях задържал ръката ѝ още малко, сега щеше да е на двайсет и шест.
Тогава разбрах какво се беше случило във вилата. Същия ден, докато търсела в шкафа стари бебешки дрешки, Лидия попаднала на епикризата. Даниел ѝ бил разказал за дъщеря си още преди сватбата. За припадъците обаче не ѝ бил споменавал.
В два през нощта видяла светлина под вратата ни. Радослав не спял. Занесла му листа и го попитала дали лекарят ни знае за Яна.
— Поиска да скрия документите обратно — каза тя. — После ме хвана за раменете и ме попита дали според мен той я е убил. Сложих ръка на гърдите му. Опитвах се да го успокоя. Тогава ни видя.
— А сутринта ме покани да купуваме дрешки — прошепнах.
— В колата щяхме да сме сами. Три пъти започвах да ти го казвам на закуска. Всеки път Дани ме поглеждаше и аз млъквах. После ти отказа да дойдеш.
Д-р Христов остави двата документа на бюрото.
— Днес няма как да установим защо Яна е потънала. Можем обаче да проверим дали в семейството има наследствен риск. За начало искам и двамата братя да се прегледат.
Даниел още гледаше рисунката.
— Радо, тя ми го каза още в съблекалнята.
— Кое?
— Че ѝ е прилошало. Седна на пейката с едната джапанка в ръка. Попитах я дали да се прибираме. Каза, че вече ѝ е минало и че си ѝ обещал да плувате. Аз я заведох при теб.
Радослав бавно се изправи.
— Ти беше там, когато казах на полицаите, че съм я пуснал. Гледаше ме всяка неделя на масата у мама. Защо нито веднъж не ми каза?
— Защото, докато ти повтаряше „Аз я пуснах“, на мен не ми се налагаше да кажа „Аз я заведох“.
Радослав излезе. Даниел не тръгна след него. Седеше с епикризата на коленете си и разгъваше рисунката, докато накрая я видяхме цялата. Яна беше нарисувала трима души. Двама във водата и един на ръба на басейна, с огромна жълта кърпа, разперена като криле. Под него пишеше „Тати“.
Прегледите през следващите седмици потвърдиха, че и двамата братя имат наследствено нарушение на сърдечния ритъм. Какво точно се е случило с Яна онзи ден, така и не научихме. Но когато децата се родиха, лекарите вече знаеха какво да проследят. Първо се роди моята дъщеря Елена, а девет дни по-късно — синът на Лидия, Калоян.
Братята отново започнаха да си говорят. Отначало само за практични неща — кой ще докара количката, кой е намерил дежурна аптека. За Яна заговориха чак след години.
Елена и Калоян бяха на седем, когато ги записахме на плуване. На първия урок Радослав остана до вратата с ключовете от колата в ръка. Даниел седна на пейката до него. Долу децата ни се учеха да издишват във водата и се смееха на мехурчетата си.
Когато урокът свърши, Елена се огледа за баща си.
Той вече слизаше към нея. Брат му вървеше редом с него. Между двамата беше разпъната една голяма жълта кърпа, а в нея, мокри до кости, се втурнаха и двете ни деца.
Тази история е художествена адаптация по предоставен сюжет с авторско продължение. Имената и част от обстоятелствата са променени. Героите и описаните събития не представят конкретни действителни лица или медицински случаи.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com



