реклама

— Тук не се паркира, бабичко, махай таратайката!
Охранителят удари с длан по предния капак на колата ми.
Бях спряла до табелата за служебния паркинг на болницата в Плевен. На седалката до мен лежеше чантата с документите, а телефонът ми звънеше за трети път.
От отделението.
Чакаха ме.
Свалих стъклото докрай.
— Повикана съм. Работя тук.
Мъжът се наведе към прозореца, огледа сивата ми коса, старото палто и волана, чиято изкуствена кожа отдавна се беше изтъркала.
После се засмя.
— И аз съм министърът. Мести я.
На шейсет и четири човек вече знае, че не всяка грубост заслужава разговор.
Но знае и друго — че ако премълчиш, невинаги спестяваш неприятност само на себе си.
Зад мен чакаше кола с възрастен мъж на задната седалка. До входа жена се опитваше да разгъне инвалидна количка. Двама души на пейката наблюдаваха как охранителят стои пред вратата ми и ме сочи с показалец.
Извадих служебната си карта.
— Доктор Маринова. Обадете се горе, ако искате да проверите.
Той дори не я прочете.
— Тия карти всеки може да си ги направи.
Телефонът пак звънна.
Вдигнах.
— На входа съм. Идвам след малко.
Охранителят ме чу и отстъпи, колкото да погледне кой чака зад мен.
После махна на голям черен автомобил да мине покрай нас.
Бариерата се вдигна веднага.
— А той може? — попитах.
— Ти него не го мисли.
Колата ми беше на осемнайсет години.
Движеше се добре. Поддържах я. Никога не ме беше оставяла на пътя.
Нямах нужда да я сменям, за да убеждавам непознати каква работа върша.
Охранителят обаче беше решил всичко още като ме видя.
Жена.
Сива коса.
Стара кола.
Значи някой, когото можеш да отпратиш с викане.
— Човече, имам пациент, който ме чака.
Той се изправи и посочи улицата.
— Всички имате пациенти. Паркирай някъде и си ходи на прегледа.
Жената до инвалидната количка вдигна глава.
— Господине, поне я изслушайте.
Той се обърна към нея.
— Вие гледайте вашата работа.
Изгасих двигателя.
За миг ме погледна победоносно, сякаш най-после беше сложил ред.
После отворих вратата и слязох.
Не повиших глас.
Поставих картата пред очите му.
— Казвам се Вера Маринова. Хирург съм. В момента ме възпрепятствате да вляза на работното си място.
Той прочете името.
Видях го.
Но вместо да отстъпи, се ядоса още повече, че го карам да го направи пред хора.
— Ами като сте голяма докторка, защо не си вземете нормална кола?
Някой от пейката се изсмя.
Не знам дали на него, или на мен.
Няма значение.
Такива подмятания винаги разчитат да има публика.
Прибрах картата.
Снимах номера, изписан върху пропуска му, и се обадих отново в отделението.
— Изпратете някого на служебния вход. Няма да споря повече.
След няколко минути слезе старшата сестра.
Охранителят я позна.
Този път изслуша обяснението до края.
После погледна към мен.
— Е, кажете отначало коя сте.
Не му отговорих.
Влязохме заедно със сестрата, а зад гърба ми бариерата изтрака.
— Нов е — каза тя по стълбите.
— Това обяснява защо не ме познава. Не обяснява как говори.
Тя кимна.
На площадката спрях за секунда да си поема въздух.
Не от изкачването.
Мислех за жената с количката, която оставаше долу и за която нямаше кой да слезе.
— След прегледа ще подам сигнал — казах.
После прибрах телефона и тръгнах към отделението.
Имах работа.
Не беше минал и час, когато повикаха екип към служебния вход.
Чухме за произшествието на части.
Маневриращ автомобил.
Удар до бариерата.
Пострадал служител.
Не излязох да гледам.
Когато си достатъчно дълго в болница, се научаваш да не превръщаш чуждата беда в зрелище.
Малко по-късно колега отвори вратата.
— Вера, нужна си долу.
Погледнах го.
По лицето му разбрах, че не става дума за разговор.
В спешното разпознах първо якето.
Същата тъмносиня униформа.
После лицето.
Охранителят лежеше на носилката, пребледнял, с вперен в тавана поглед. До него медицинска сестра прибираше вещите му в плик.
Телефон.
Ключове.
Смачкана служебна карта.
Онази, която преди малко бях снимала.
Приближих се и изслушах колегите.
Вече не мислех за паркинга.
Нямаше място за него в разговора, който водехме.
Когато решението за спешна операция беше взето, мъжът обърна глава към гласа ми.
Познах мига, в който ме разпозна.
Опита се да се надигне.
— Вие…
Сложих длан върху рамото му.
— Не се движете.
Той преглътна.
Очите му се насочиха към табелката на престилката ми.
Прочете името бавно.
Този път до края.
— Кой ще ме оперира? — попита.
Колегата до мен понечи да отговори.
Спрях го с лек жест.
Наведох се, за да ме чува ясно.
— Аз. Доктор Маринова.
Мъжът не откъсваше очи от мен.
Устните му се раздвижиха.
— За онова… аз…
— За паркинга ще говорим друг път. Сега ще се погрижим за вас.
Той затвори очи.
После протегна ръка и хвана ръкава ми.
Не силно.
Колкото да ме спре за още една дума.
— Моля ви.
Погледнах го.
— Ще направим необходимото.
Освободих внимателно ръкава си и се обърнах към екипа.
За него аз вече не бях „бабичката с таратайката“.
За мен той трябваше да остане пациент.
Какво щеше да стане, когато отново можеше да застане прав срещу мен — това беше друг разговор.
В операционната никой не ме попита какво се е случило на паркинга.
И аз не разказах.
Колегите ми имаха нужда да чуят какво предстои да направим, не защо човекът на масата се беше уплашил още повече, когато ме разпозна.
Преди да започнем, анестезиологът ме погледна.
— Познавате ли се?
— От тази сутрин.
Той изчака.
— Няма отношение към операцията — добавих.
Кимна и се върна към работата си.
За следващите часове мъжът престана да бъде охранителят, който ме беше унизил пред входа.
Беше пациент с име, възраст, близки и живот извън онези няколко минути до бариерата.
Не знаех нищо за този живот.
И не беше необходимо да знам, за да направя всичко, което можех.
Операцията приключи по-късно, отколкото очаквахме.
Когато излязох, усетих колко ме болят раменете.
Свалих шапката, прибрах косата зад ушите си и попитах дали има близки.
— Жена му е отвън. И майка му — каза сестрата.
В коридора ме чакаха две жени.
По-младата стана веднага. Държеше телефон и ключове, притиснати в едната си ръка. С другата стискаше ръба на чантата си.
По-възрастната се изправи по-бавно.
Беше с кафяво палто, закопчано накриво, и плетена шапка, която явно беше нахлузила набързо.
— Аз съм съпругата му — каза младата. — Милена.
Представих се.
Обясних как е минала операцията и че следващите дни остават важни.
Не обещавах повече, отколкото знаех.
Милена слушаше, без да ме прекъсва.
После попита:
— Ще може ли да ни види?
— Когато колегите преценят, че е подходящо, ще ви кажат.
Възрастната жена извади кърпичка.
— Благодаря ви, докторке.
Докосна ръкава ми.
Не я познавах.
Но ръката ѝ ми напомни тази на майка ми — суха кожа, подути стави, късо изрязани нокти.
Исках да се прибера за малко в кабинета, когато Милена ме настигна.
— Извинете. Казаха ми, че е станало на входа.
— Да.
— Някой видял ли е как?
— Аз не съм видяла произшествието.
Тя кимна.
Изглеждаше така, сякаш се опитва да подреди няколко различни страха.
— От работата му се обадиха, че сам бил виновен. Не стоял където трябва.
Не отговорих веднага.
Сутринта бях видяла достатъчно, за да знам, че на онзи вход правилата не се прилагат еднакво.
Но не бях видяла удара.
Нямах намерение да замествам липсващото с предположения.
— За това трябва да има проверка — казах. — Сега той е под наблюдение. Първо ще се погрижим за възстановяването му.
Милена ме погледна.
— Той понякога е рязък. Само да не ви е казал нещо.
Беше го изрекла тихо, почти по навик.
Не я накарах да се извинява за човек, който още не можеше да говори сам.
— Днес имате достатъчно тревоги — отвърнах.
И влязох в кабинета.
Седнах, изпих половин чаша вода и извадих телефона си.
Снимката на служебния му пропуск още беше там.
Не я изтрих.
Написах сигнал за случилото се сутринта.
С точния час, доколкото го помнех.
С думите, които беше изрекъл.
С отказа да прочете картата ми.
С това, че пропусна друг автомобил, докато ме държеше пред бариерата.
Посочих и хората, които можеха да потвърдят — старшата сестра, жената с инвалидната количка, ако бъде установена, колегата, на когото се бях обадила.
Не споменах как е протекла операцията.
Не прикрепих сведения за състоянието му.
Това бяха различни неща.
Едното не отменяше другото.
Изпратих сигнала и едва тогава усетих колко съм гладна.
В шкафа имах сухари.
Изядох два, докато преглеждах следващите документи.
Денят още не беше свършил.
На следващата сутрин ме потърси мъж от фирмата, която осигуряваше охраната.
Представи се като Костов.
Не седна, преди да попита дали може.
Беше любезен по онзи добре отработен начин, който често предхожда неприятна молба.
— Разбрахме за инцидента с нашия служител. Първо искам да благодаря за всичко.
Кимнах.
— Колегите се грижат за него.
— Разбира се. И понеже денят е бил напрегнат… Видяхме, че сте подали оплакване.
Погледнах го.
Той намести папката под мишницата си.
— Може би няма нужда да задълбочаваме. Човекът пострада тежко. Предполагам, че вече си е получил урока.
Оставих химикалката.
— Нараняването не е урок, господин Костов.
Той се усмихна неловко.
— В преносен смисъл.
— Не го приемам и в преносен.
Настъпи тишина.
После го поканих да седне.
Исках да ме чуе докрай.
— Аз не искам да бъде наказван за това, че е пострадал — казах. — И не искам случилото се с него да се използва, за да не се проверява как е работил.
Костов отвори папката, после пак я затвори.
— Той е отскоро при нас.
— Това ми беше обяснено и вчера.
— Работата е напрегната. Хората се карат, настояват, всеки бърза.
— Познавам входа на болница. Работя в такава от трийсет и девет години.
Той се размърда на стола.
— Не го оправдавам.
— Тогава нека проверката се направи.
Костов погледна към снимката на бюрото ми — двете ми внучки в парка.
После към старото ми палто на закачалката.
Не знам какво си помисли.
Не ме попита втори път дали ще оттегля сигнала.
На тръгване каза, че ще съдействат.
Искаше ми се да му повярвам.
Реших да изчакам какво ще направят.
Пациентът се казваше Димитър Радев.
Беше на четирийсет и две.
Научих това от документите, не от разговорите на другите.
Когато вече можеше да общува по-спокойно, влязох при него с колегите по време на визитация.
Разпозна ме веднага.
Този път в очите му нямаше същия страх като пред операционната.
Имаше срам.
Погледна към останалите легла.
После към мен.
— Докторке…
— Добро утро, господин Радев.
Разговаряхме за състоянието му.
Отговорих на въпросите му.
Не го прекъсвах, когато питаше втори път.
Когато приключихме, той понечи отново:
— За вчера…
В стаята имаше и други хора.
Поклатих леко глава.
— Ще говорим отделно.
Не исках извинението му да стане представление пред публика.
Бях достатъчно унизена от начина, по който той си беше намерил публика за мен.
Нямаше да правя същото.
По-късно се върнах.
Седнах на стола до леглото, вместо да остана над него.
Той гледаше одеялото.
— Не знаех, че сте лекар.
Изчаках.
Димитър вдигна очи, сякаш се надяваше това да е достатъчно.
— Разбрахте, когато ви показах картата — казах.
Преглътна.
— Да.
— И продължихте.
Той кимна.
Не спореше.
Поне не за това.
— Помислих, че сте дошли за преглед и се опитвате да минете.
— Ако бях дошла за преглед, думите ви щяха ли да са подходящи?
Мълча дълго.
От коридора се чу количка.
Някой повика сестрата.
Димитър дръпна одеялото с пръсти.
— Не — каза най-после.
Погледнах го.
— Тогава започнете оттам.
Не го накарах да ми разказва живота си.
Той сам започна.
Бил работил на различни места. Последната работа свършила внезапно. Имали разходи, заем, дъщеря студентка.
Охраната изглеждала сигурна.
— Казаха ми да съм строг. Да не пускам всеки.
— Да сте строг и да обиждате са различни неща.
— Знам.
— Вчера не изглеждаше да го знаете.
Той стисна устни.
За миг видях същото раздразнение от паркинга.
Не беше изчезнало само защото лежеше в болница.
После го овладя.
— На началника колата я познавам. На някои други също. За тях не се пита.
Погледнах го внимателно.
— Черният автомобил?
Той кимна.
— Кой беше?
Димитър се поколеба.
— Човек на Костов.
Не го притиснах.
Казах му, че ако има сведения за произшествието или за начина, по който е бил организиран входът, трябва да ги даде при проверката.
Не на мен като лекар.
На хората, които я извършват.
Два дни по-късно срещнах майка му в коридора.
Чакаше с малка торба пране.
Стана, щом ме видя.
— Доктор Маринова?
— Да.
— Аз съм Радка. Майка му.
Кимнах.
Помнех я.
Тя погледна към вратата на стаята му.
— Каза ми.
Не се престорих, че не разбирам.
Жената приглади торбата с две ръце.
— Как ви е говорил.
Мълчах.
— Срам ме е.
— Не е нужно да се срамувате вместо него.
Тя поклати глава.
— Цял живот съм чистила. В училище, после в един цех. Знам какво е да те гледат така. Мислех, че поне моето дете…
Не довърши.
В очите ѝ имаше обида, която нямаше общо само с мен.
Посочих пейката.
Седнахме.
Тя сложи торбата между краката си.
— Понякога му казвах, че съм уморена — продължи Радка. — Той ми викаше: „Мамо, научи се да не им мълчиш.“
Усмихна се тъжно.
— А сега разбрах, че и той е станал от ония, на които не трябва да се мълчи.
Не намерих утешително изречение.
Нямаше да ѝ помогне да кажа, че синът ѝ всъщност е добър човек.
Не го познавах достатъчно.
И добрите хора понякога вършат лоши неща, които не стават по-малки от това какви са били в други дни.
Радка попита дали ще може да се върне на работа.
Обясних, че възстановяването ще се преценява с времето и че за служебните решения не отговарям аз.
Тя кимна.
После ме погледна направо.
— Няма да ви моля да си оттегляте оплакването.
За първи път в този разговор се усмихнах.
— Благодаря ви.
Жената извади кърпичката си.
— Само искам да се оправи. Другото нека си го носи.
Проверката за входа продължи.
Оказа се, че не съм първата, която се е оплаквала.
Моята длъжност просто беше направила невъзможно сигналът да бъде отминат с обяснението, че някой посетител се е ядосал.
Имало възрастен мъж, когото върнали заради неразбрано направление към друг вход.
Имало жена, на която се присмели за счупената дръжка на количката.
Не всички случаи бяха свързани с Димитър.
Това беше важно.
Проблемът не започваше и не свършваше с един груб служител.
Някои от хората на входа работеха съвестно. Други бяха започнали да решават кой заслужава нормално отношение според колата, дрехите или познанствата.
Когато го казах на срещата, един мъж възрази:
— Не може всеки да влиза навсякъде.
— Разбира се, че не може — отвърнах. — Но всеки може да получи обяснение, без да бъде унижаван.
Никой не оспори това направо.
По-трудното беше да го превърнат в ежедневна работа.
Старшата сестра потвърди случилото се с мен.
Появи се и жената с инвалидната количка.
Казваше се Цветана.
Беше водила майка си.
Намерила начин да остави сведенията си, след като разбрала за проверката.
Когато я срещнах отново, тя ме позна веднага.
— Вие бяхте с малката кола.
Разсмях се.
— Аз бях.
— Оправихте ли се тогава?
Този въпрос ме трогна повече, отколкото очаквах.
Всички вече питаха за охранителя.
Тя още помнеше жената, която той не пускаше.
— Влязох. Благодаря, че се намесихте.
Цветана махна с ръка.
— Не направих много.
— Направихте достатъчно, за да не изглежда, че всички са съгласни с него.
Тя се замисли.
После каза:
— Майка ми после ме пита защо хората толкова лесно се карат на старите.
Не знаех какво да отговоря.
Не знам и сега.
За произшествието имаше отделна проверка.
Не участвах в нея като свидетел на удара, защото не бях такъв.
Казах само какво бях видяла по-рано на входа.
Останалото трябваше да бъде установено от записи, сведения и хората на място.
Постепенно стана ясно, че първото удобно обяснение — охранителят сам си бил виновен — не е цялата истина.
Имало нарушение при маневрата на автомобила.
Имало и проблеми с начина, по който се движели коли и хора около бариерата.
Костов вече не идваше в кабинета ми.
Изпращаше официални отговори.
Димитър даде своите сведения.
Това не заличаваше поведението му към мен.
Но и поведението му към мен не даваше право на никого да го превръща в единствен виновен за нещо, което трябваше да бъде разгледано честно.
Някои колеги се учудиха, че настоявам на това.
Не виждах противоречие.
Една сутрин в стаята му заварих Милена.
Беше донесла чисти дрехи.
Димитър седеше по-изправен. Изглеждаше по-добре, макар още да се уморяваше бързо.
Когато приключихме с прегледа, тя ме помоли да остана за минута.
— Знам вече какво е станало.
Погледна мъжа си.
Той не се опита да я спре.
— Съжалявам, че на вас се е паднало.
— Не искам вие да се извинявате вместо него — казах.
— Не се извинявам вместо него. Извинявам се, че първата ми мисъл беше да ви помоля да не го оставят без работа.
Димитър затвори очи.
Милена продължи:
— После си представих майка ми на вашето място.
Седна до леглото.
— Все сме притиснати от нещо. Не може това да е обяснението за всичко.
Не се намесих.
Този разговор беше техен.
Излязох, след като отговорих на въпросите за възстановяването.
За първи път ми се стори, че Димитър започва да вижда не само опасността за работата си.
Не се промени веднага.
Имаше дни, в които беше благодарен.
Имаше и дни, в които се държеше рязко със сестрите.
Един път го чух да повишава тон на санитарка, защото не беше донесла нещо достатъчно бързо.
Спрях на вратата.
Той ме видя.
Млъкна.
Не му казах нищо пред всички.
По-късно, когато останахме насаме, попитах:
— Какво стана сутринта?
Той се намръщи.
— Болеше ме. Изнервих се.
— Разбирам.
Погледна ме с облекчение.
Не беше приключил разговорът.
— А жената, на която се развикахте, какво беше направила?
Той замълча.
После каза, че ще ѝ се извини.
— Не защото аз съм ви чула.
Димитър ме погледна уморено.
— Все това ли ще ми напомняте?
— Не. Но още сме в болница. Тук работят много хора. Всички заслужават да можете да им кажете, че имате нужда от помощ, без да ги обиждате.
Той извърна глава.
Извинението дойде по-късно.
Санитарката сама ми каза.
Не звучеше впечатлена.
Просто беше забелязала.
След края на вътрешната проверка Димитър не беше оставен да се върне на същия вход.
Не аз взех това решение.
И не поисках да определям наказанието му.
Установеното беше разгледано от хората, които отговаряха за работата на охраната.
Последиците засегнаха и други.
Промениха организацията при бариерата. Изясниха пропуските, посочиха отделно откъде минават хората с нужда от помощ, направиха по-видимо към кого да се обърне посетител, ако има проблем.
Нямаше тържество.
Никой не преряза лента за това, че на възрастните вече трябва да им се обяснява по-нормално.
Просто започнаха да вършат част от работата, която е трябвало да бъде свършена отдавна.
Костов престана да отговаря за този обект.
За черния автомобил също имаше последици по отделната проверка.
Не следях всяка подробност.
Следях дали сутрин хората продължават да стоят безпомощно пред входа.
В деня на изписването Димитър поиска да ме види.
Имах натоварена сутрин.
Отидох по-късно, отколкото беше очаквал.
Седеше облечен на леглото, а Милена чакаше с чантата му.
На шкафчето имаше плик.
Щом го видях, поклатих глава.
— Не.
Димитър погледна плика, после мен.
— Не е това, което мислите.
Подаде ми го.
Вътре имаше лист.
Не пари.
Писмо.
Започваше с името ми.
Не с „до добрата докторка“.
Не с „до жената, която ми спаси живота“.
С „Доктор Маринова“.
Беше описал какво е казал на паркинга.
Без да заменя думите с „говорих неуместно“.
Беше написал и че не съм била длъжна да доказвам професията си, за да заслужа уважение.
Прочетох го до края.
После вдигнах очи.
— Това е извинение — казах.
Той кимна.
— Приемате ли го? — попита.
Не отговорих веднага.
Не исках да го превръщам в човек, който трябва да стои пред мен и да моли безкрайно.
Не исках и да кажа „нищо не е станало“.
Беше станало.
— Да. Приемам, че съжалявате.
Той издиша.
— Благодаря ви.
— Последиците от случилото се остават.
— Знам.
За първи път ми се стори, че не произнася тази дума само за да приключи разговорът.
Милена взе чантата.
Димитър се изправи внимателно.
На вратата се спря.
— Страхувах се, че няма да искате да ме оперирате.
Погледнах го.
— Ако не можех да го направя, колега щеше да поеме. Но не бих ви отказала заради обида.
Той наведе глава.
— Сега го разбирам.
Надявах се да е така.
Поне беше получил възможност да разбере.
Месеци по-късно го видях отново.
Не в болницата.
Бях отишла в голям магазин за строителни материали с майстора, който ремонтираше банята на майка ми.
Димитър работеше на входа на склада.
Познах го по гласа, преди да го видя.
Пред него стоеше възрастен мъж с измачкан лист.
Не разбираше откъде да си получи покупката.
Димитър започна да му обяснява.
Човекът попита повторно.
За миг очаквах онова старо раздразнение.
Видях го да се появява по лицето му.
После той си пое въздух, излезе иззад гишето и посочи по-близо.
— Елате. Ще ви покажа.
Не говореше особено нежно.
Не беше станал друг човек от приказка.
Но не го унижи.
Изчака го да тръгне по-бавно.
После се върна и ме видя.
Спря.
— Доктор Маринова.
Кимнах.
— Добър ден, господин Радев.
Попита как съм.
Попитах как се чувства.
Каза, че възстановяването върви, че още внимава, че има работа.
Не ми разказа колко е трудно, за да го съжалявам.
Не ме попита дали мога да уредя нещо.
Това ми направи впечатление.
— Майка ми все пита за вас — добави.
— Поздравете я.
Той се усмихна неловко.
После погледна към паркинга.
Старата ми кола беше там.
Разпозна я веднага.
— Още я карате.
Погледнах го.
Той вдигна ръка, сякаш искаше да спре собствените си думи.
— Не го казах така.
Този път се засмях.
— Знам. Още я карам.
Стояхме няколко секунди.
После възрастният човек отново се появи на вратата и повика.
Димитър се извини и отиде при него.
Не остана да разговаря с мен, за да показва колко ме уважава.
Отиде да си свърши работата.
Това беше по-добро.
След случката имаше хора, които настояваха, че съм получила чудесно възмездие.
Казваха го с усмивка.
Представяха си мига, в който той ме е разпознал на носилката.
Питаха дали съм му напомнила думите.
Дали съм го оставила да се страхува.
Не обичах тези разговори.
Не защото съм над гнева.
Онази сутрин бях ядосана.
И унизена.
Щях да остана такава и ако той не беше пострадал.
Но не изпитах радост, когато го докараха.
Не си помислих, че някой е подредил справедливо света.
Мислех за работата пред мен.
После за жените в коридора.
Неговото нараняване не беше моя победа.
Победата, ако изобщо трябва да наричаме нещо така, беше, че сигналът не изчезна.
Че другите хора бяха изслушани.
Че той остана жив и трябваше да промени нещо, вместо всички да приемат страданието му за достатъчно извинение.
На шейсет и четири още ходя на работа със същата кола.
Понякога с палто, което не изглежда ново.
Понякога с торба ябълки на задната седалка, защото след болницата минавам при майка ми.
Не нося професията си изписана на челото.
Нито пък жената, която идва да чисти.
Нито човекът, който кара майка си на преглед.
Нито възрастният мъж, който за трети път пита кой е правилният вход.
Не всеки от тях ще се окаже хирургът, от когото някой ще зависи след час.
И не е необходимо.
Нормалното отношение не трябва да чака такова разкритие.
Една сутрин спрях пред същата бариера.
Новият охранител излезе от кабинката.
Беше млад, вероятно още нямаше трийсет.
Погледна служебната карта на стъклото и вдигна бариерата.
— Добро утро, доктор Маринова.
Отговорих.
Тъкмо щях да потегля, когато зад мен спря стар автомобил.
Жена слезе от него и започна да обяснява, че води баща си, но не знае дали е на правилното място.
Младият мъж не махна раздразнено.
Не посочи табелата, сякаш тя обяснява всичко.
Приближи се до прозореца, изслуша я и отвори другото крило на прохода, за да може да се приближи безопасно.
После извика колега да помогне.
Не знаеше коя е.
Не я попита какво работи.
Потеглих към мястото си.
Телефонът звънна.
От отделението.
— Идвам — казах.
Този път наистина можех да вляза и просто да си върша работата.

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com





