реклама
— Не те ли е срам! Мъжът ти има такъв повод за празнуване! Какво ще кажат роднините? Какво ще си помислят хората?
Сребърната гривна не искаше да се закопчае. Христина за трети път се опитваше да улови с нокът малката кукичка, когато зад гърба ѝ някой рязко си пое въздух.
На прага на спалнята стоеше Тамара Андреева. Жилетка в цвят горчица, старателно подредена сива коса, а през ръката ѝ — раирана ленена престилка.
Беше донесла престилката от дома си.
За снаха си.
— Какво е това? — Свекървата бавно огледа дългата тъмнозелена рокля, прибраната коса и обувките на висок ток. — Христина. Питам те какво е това?
— Отивам на театър, госпожо Андреева.
Закопчалката най-после щракна.
Същата сутрин телефонът иззвъня в седем, докато Христина стоеше до печката с джезвето.
Павел, без да откъсва поглед от огледалото, извика:
— Вдигни, мама е!
Тя включи високоговорителя.
— Хриси, слънчице, имаш ли химикал подръка? — Гласът на свекърва ѝ беше меден, но с онази нотка, след която обикновено не се възразява. — Записвай. Ирина с Тодор ще дойдат, кумата Таня, Сашо с жена си. За шест часа. Не е малка работа — търговски директор! Нека хората видят, че в нашето семейство всичко е както трябва.
Павел беше получил повишението предния ден. Седем години продаваше строителни материали, седеше в кабинет без прозорец до сървърното помещение и мечтаеше за длъжността, която най-после му бяха поверили.
Христина искрено се радваше за него.
Поне предишната вечер.
— Мамо, ще поканя и момчетата от отдела! — Павел се наведе към телефона, стиснал между зъбите си щипката за вратовръзката.
— Колко души?
— Поне петима ще дойдат. Нека видят как празнуваме.
— Точно така, сине! Значи, Христина, слушай. Свинското с кашкавал, което направи за Нова година — Ирина много го хареса. Четири вида салати, да не изглежда масата бедна. Руската салата задължително. Вземи сьомга, направи и рулца от патладжан. И извади сервиза от сватбата, а не онези твои чинии за всеки ден. Аз ще дойда по-рано, към пет, ще помогна с мезетата.
— Записах всичко — каза Христина.
Наистина беше записала. На гърба на сметката за ток, оставена до захарницата.
Свекървата затвори. Павел най-после се справи с вратовръзката и се обърна към жена си, вече облечен в новото тъмносиньо сако, купено преди два дни „за новата длъжност“.
— Чу мама, нали? След работа мини през супермаркета. Масата трябва да се огъва от храна.
— Павле, а пари за продуктите?
Той повдигна вежди, сякаш му беше заговорила на чужд език.
— Вземи от онези, които събираш за морето. С първата директорска заплата ще ти върна всичко. В момента съм на нула, сама видя — костюм, обувки. Положението задължава.
— Две години никъде не сме ходили. Тези пари ги събирах на части, по хиляда евро.
— Морето няма да избяга, Хриси. А такъв ден имам само веднъж!
— И за мен днешният ден е важен. Силвия има премиера. Записах я в общия ни календар още през август. Купих два билета. И за теб.
Павел махна с ръка и взе служебната си чанта.
— Какъв театър сега? Твоята Силвия ще играе още сто пъти. А момчетата ще дойдат и жена ми няма да си е вкъщи — как ще изглежда това? Хайде, тръгвам. Ще се прибера в шест без петнайсет. Не ме излагай, чуваш ли?
Вратата хлопна.
Кафето изкипя върху печката. Христина дълго гледа как кафявото петно се разлива по белия емайл.
На хладилника, под магнит във формата на лимон, висеше хартиен календар.
Октомври.
Още през август Христина беше оградила седмото число с червено и беше написала отдолу с дребни букви:
„Сиси. Премиера. 19:00. Да не пропусна!!!“
Със Силвия бяха приятелки от първи курс. Петнадесет години тя играеше в драматичния театър прислужници, съседки и „жената с кошницата“ сред статистите.
През всичките тези години Христина беше в залата.
На всяка премиера.
С цветя, дори когато приятелката ѝ излизаше на сцената за две минути и произнасяше една реплика.
Този път обаче Силвия беше получила главната роля.
За първи път.
На тридесет и осем години, когато вече почти беше престанала да се надява.
„Хриси, ако не си в залата, ще си забравя репликите. Сериозно ти говоря“, беше ѝ написала предишната вечер.
А когато преди три години съкратиха Христина, именно Силвия звънеше всяка вечер и я питаше как са минали интервютата.
Не Павел.
Той тогава каза:
— Е, ще постоиш вкъщи, ще си починеш.
Христина си спомни и рождения си ден през март. Павел беше забравил да резервира маса в ресторанта. Тортата си я направи сама — медена, с осем блата, до два през нощта.
А Тамара Андреева, след като я опита, отбеляза, че кремът е прекалено сладък.
Христина избърса печката.
После вдигна от пода в коридора ярката рекламна листовка за доставка на храна, която някой беше пъхнал под вратата още през почивните дни.
Изглади я с длан и я остави върху шкафчето до огледалото.
На видно място.
Нямаше смисъл да спори в седем и половина сутринта.
Облече шлифера си и тръгна за работа.
В два следобед Христина седеше във фризьорския салон.
Навън ръмеше ситен октомврийски дъжд. От тролейбуса беше дотичала с чантата над главата, за да не намокри измитата си сутринта коса.
Фризьорката вече закрепваше с фиби ниския кок, когато телефонът върху масичката иззвъня.
— Христина, промяна в плановете! — Павел надвикваше уличния шум. — Поканих генералния директор! И заместника му! И двамата приеха, представяш ли си?
— Представям си.
— Не разбираш, това е съвсем друго ниво! Купи хайвер. И хубаво питие, от най-доброто, за да не се червя пред ръководството. Разбра ли?
— Чух те, Павле.
— Хайде, влизам в съвещание. Масата трябва да е безупречна!
Фризьорката, с флакона лак в ръка, я погледна през огледалото.
— Празник ли имате днес?
— Приятелката ми има премиера — усмихна се Христина. Усмивката ѝ излезе малко крива. — Направете прическата, както се разбрахме.
Тамара Андреева пристигна в пет и петнайсет.
Винаги идваше преди гостите, за да успее да провери всичко. Закачи мокрия си шлифер, оправи жилетката и влезе в кухнята.
Миришеше на кафе и на влажния чадър, оставен да съхне в ъгъла.
По излъскания до блясък плот нямаше нито една купа.
На печката — нито една тенджера.
Хладилникът си бръмчеше спокойно, както във всяка обикновена делнична вечер.
— Христина!
Гласът на свекървата се извиси почти до писък.
И ето че сега тя стоеше на прага на спалнята с престилката, която така и не беше потрябвала.
— Какъв театър?! — Тамара притисна длан към гърдите си. — След половин час ще дойдат хора! Ирина вече е тръгнала!
— В драматичния театър. Днес е премиерата.
— Не те ли е срам! Мъжът ти има такъв повод за празнуване! Какво ще кажат роднините? Какво ще си помислят хората?
Христина взе малката кадифена чантичка от рафта и прибра в нея червилото и ключовете.
— Павел празнува. Нека Павел се погрижи.
— Двадесет души! С какво ще ги нахраня? Ти в ред ли си?
— Ще измислите нещо, госпожо Андреева. Нали вие винаги организирате всичко.
В коридора отекнаха тежки стъпки…
Продължението 👇👇👇
Павел се появи на прага с букет, увит в кафява хартия. Колегите му го бяха подарили за повишението.
Погледна роклята на Христина, после престилката в ръцете на майка си.
— Още ли не си готова?
— Готова съм. Тръгвам.
Той надникна към кухнята.
Лицето му се промени.
— Къде е храната?
— Не съм готвила.
За няколко секунди никой не проговори.
После Павел остави букета върху леглото.
— Нали ти казах, че идва генералният директор?
— А аз ти казах, че тази вечер съм на театър.
— Не можеш да ме поставяш в такова положение!
— Ти покани хората, Павле. Не аз.
Тамара пристъпи между тях.
— Сега не е време за разправии. Христина, свали тази рокля. Ще измислим нещо набързо.
Христина усети как стомахът ѝ се свива. Познаваше този момент. След него обикновено въздъхваше, прибираше косата си с ластик и започваше да реже, да мие, да тича до магазина.
Този път остана на мястото си.
— На шкафчето има листовка за доставка. Телефонът е отпред.
Павел я гледаше невярващо.
— Доставена храна? Пред шефовете ми?
— Тогава ги заведи на ресторант.
— С какви пари?
— Същият въпрос ти зададох сутринта.
Той прокара ръка през косата си.
— Добре. Остави парите за морето и върви, щом толкова държиш!
— Парите остават за морето.
Павел се обърна към майка си.
— Мамо, дай тогава ти. Утре ще ти върна. И започни нещо в кухнята, моля те. Поне салати можеш да направиш.
Тамара примигна.
— Аз имам само парите до пенсията…
— Е, няма да ги изядеш всичките днес! После ще се оправим. Нали за това дойде по-рано?
В стаята настъпи странна тишина.
Христина видя как пръстите на свекърва ѝ се стегнаха около престилката.
— За това ли дойдох? — попита Тамара.
— Мамо, не започвай и ти.
— За това ли съм тук, Павле?
Той погледна часовника си.
— Винаги си помагала. Не разбирам какъв е проблемът изведнъж.
Тамара сведе очи към раирания плат.
После каза толкова тихо, че Христина едва я чу:
— Винаги съм вършела всичко. Това е различно.
Павел нетърпеливо въздъхна.
— Добре, после ще го обсъждаме. Сега имам нужда от вас.
Христина взе шлифера си.
Очакваше свекърва ѝ отново да я спре. Да започне за роднините, за срама, за хората.
Вместо това чу:
— Вторият билет още ли е свободен?
Обърна се.
Тамара я гледаше право в очите.
— Този, който си купила за Павел.
— Да — отвърна Христина след кратко колебание.
— Ще ме вземеш ли с теб?
— Мамо! — Павел повиши глас. — Ти сериозно ли?
Тамара остави престилката на облегалката на един стол.
— Напълно.
Облече мокрия си шлифер. Дълго не успяваше да улучи първото копче.
Христина се приближи и ѝ помогна.
Нито една от двете не каза нищо.
На стълбищната площадка срещнаха Ирина и Тодор, които носеха бутилка вино и кутия бонбони.
— О, излизате ли? — изненада се Ирина.
— На театър — отговори Тамара. — Павел ви чака.
И за първи път не започна да обяснява, да се извинява или да измисля удобна причина.
В таксито Христина гледаше дъждовните капки по стъклото.
Свекърва ѝ седеше неподвижно до нея.
Накрая проговори:
— И аз имах такава приятелка.
Христина се обърна.
— Като Силвия?
Тамара кимна.
— Все ме канеше някъде. На изложба, на концерт, на разходка. Аз все имах гости, пране, буркани. Накрая спря да ме кани.
Замълча.
— Днес ти казах същите неща, които навремето казваха на мен.
Христина не побърза да я успокоява.
— Много пъти сте ми ги казвали.
— Знам.
Това кратко признание я изненада повече от всичко случило се в спалнята.
Тамара разтвори чантата си и извади кърпичка.
— Съжалявам за рождения ти ден. Тортата беше хубава.
Христина преглътна.
— Благодаря.
Когато Силвия излезе на сцената, погледът ѝ за миг потърси третия ред.
Христина беше там.
Усмихна се едва забележимо и притисна програмата към коленете си.
До нея Тамара гледаше съсредоточено, без да проверява телефона си.
На финала стана първа да ръкопляска.
Прибраха се след десет.
Гостите вече си бяха тръгнали. На масата имаше празни кутии от доставка, чаши и няколко недокоснати парчета хляб.
Павел стоеше до мивката с навити ръкави.
Щом ги видя, остави чинията.
— Поръчах храна — каза. — Момчетата помогнаха да подредим.
Христина свали обувките си.
Не попита дали шефът е останал доволен.
Павел сякаш чакаше точно този въпрос. Когато не го получи, погледна театралната програма в ръката ѝ.
— Как мина премиерата?
Тя го изгледа внимателно.
— Силвия беше великолепна.
— Радвам се.
Тамара прибра мокрия чадър и за миг посегна към оставените съдове.
После спря.
Върна се в спалнята, взе раираната престилка и я подаде на сина си.
— Сложи я. Ще си намокриш новото сако.
Павел погледна престилката.
След това я взе.
Христина отиде до хладилника. Под магнита с лимона още стоеше календарът с ограденото седмо число.
До „Да не пропусна!!!“ тя добави с химикал една малка отметка.
Тамара я видя, но този път не направи забележка.
Тази история е художествена адаптация с измислено авторско продължение. Имената и подробностите са променени. Текстът не представя потвърдени действителни събития; евентуалните прилики с реални хора и случки са случайни.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
