реклама
След 52 години брак съпругът ми ме качи на самолет, без да ми каже накъде летим. По средата на полета стисна ръката ми и прошепна: „След днес никога повече няма да видиш децата си.“ Взрях се в мъжа, с когото бях прекарала целия си живот, ужасена от смисъла на думите му…
С Румен бяхме женени от петдесет и две години.
Когато си прекарал толкова време с някого, започваш да вярваш, че вече няма с какво да те изненада.
Знаеш как замълчава, когато е ядосан.
Познаваш изражението му, когато крие нещо.
Можеш дори да отгатнеш настроението му по начина, по който сутрин оставя чашата си с кафе на масата.
Поне аз вярвах, че е така.
До миналата събота.
Румен стана по-рано от обикновено. Когато влязох в кухнята, вече беше облечен с любимата си синя риза и държеше два самолетни билета.
— Мария, приготвяй се. Заминаваме.
Взрях се в билетите.
— Къде заминаваме?
— Ще разбереш, когато стигнем.
Засмях се нервно.
— Румене, гоним осемдесетте. Май вече сме малко стари за загадъчни приключения.
Той не се засмя.
Това беше първото нещо, което ме разтревожи.
През последните няколко седмици цялото ни семейство се държеше странно.
Трите ни деца — Димитър, Емилия и Михаил — обикновено се обаждаха почти всеки ден.
Напоследък обаче разговорите ни ставаха все по-кратки.
Когато питах какво се случва, казваха, че просто са заети.
Няколко пъти бях заварвала Румен да говори тихо с тях по телефона.
Щом влезех в стаята, прекъсваше разговора.
Дори внучката ми случайно беше казала нещо странно:
— Бабо, тате каза, че още не трябва да ти казваме.
Когато я попитах какво има предвид, веднага смени темата.
Всичко това ме измъчваше от дни.
А сега съпругът ми ме водеше на самолет, без да ми казва накъде ще летим.
— Децата знаят ли за това? — попитах, докато пътувахме към летището в София.
Румен не откъсна очи от пътя.
— Да.
Само една дума.
И въпреки това стомахът ми се сви.
На летището той уреди регистрацията ни, взе бордните карти и ме поведе към изхода за качване.
Още няколко пъти го попитах къде отиваме.
Той само се усмихваше едва забележимо и ми казваше да имам търпение.
Накрая се качихме.
Самолетът излетя и аз гледах как София постепенно изчезва под облаците.
През първите двайсет минути Румен почти не проговори.
После, някъде над полята, посегна към ръката ми.
Пръстите му бяха студени.
Погледна ме право в очите и прошепна:
— Мария, след днес никога повече няма да видиш децата си.
За миг реших, че не съм го чула правилно.
— Какво каза?
Той стисна ръката ми.
— Моля те. Не ми задавай въпроси, докато не кацнем.
Издърпах ръката си.
— Току-що ми каза, че никога повече няма да видя децата си, а сега искаш да не задавам въпроси?
Жената от другата страна на пътеката ни погледна.
Румен сниши глас:
— Довери ми се.
За първи път от петдесет и две години не исках да го направя.
През ума ми преминаваха ужасяващи предположения.
Дали децата ми бяха решили да прекъснат всякаква връзка с мен?
Дали Румен ме водеше някъде против волята ми?
Дали с някое от тях не се беше случило нещо, за което той се страхуваше да ми каже?
Или беше взел някакво страшно решение и за двама ни, без изобщо да ме попита?
Последната мисъл ме уплаши най-много.
Преди няколко месеца случайно бях чула как Румен казва на големия ни син Димитър:
— Майка ти никога няма да се съгласи на това.
Сега тези думи се повтаряха непрекъснато в главата ми.
Обърнах се към съпруга си.
Към човека, до когото бях спала повече от половин век.
— Румене, ако си направил нещо на децата ни, трябва да ми кажеш.
Билетът за връщане
— Румене, ако си направил нещо на децата ни, трябва да ми кажеш.
Той ме погледна така, сякаш едва сега разбра как са прозвучали думите му.
После поклати глава.
— Не аз на тях, Мария.
Усетих как кръвта се отдръпва от лицето ми.
— Какво означава това?
Румен се наведе към мен.
— Моля те, не тук.
Погледнах тесния проход, седалките, хората, които четяха, спяха или гледаха през прозорците.
Всичко около нас продължаваше съвсем обикновено.
А човекът до мен току-що беше разклатил целия ми свят и сега искаше да изчакам удобно време, за да науча защо.
— Не — казах.
Той примигна.
Рядко му говорех с такъв тон.
— Не можеш да ме качиш на самолет, да ми кажеш подобно нещо и после да решиш кога имам право да разбера.
Жената от другата страна на пътеката отново ни погледна.
Този път не се засрамих.
Румен разхлаби яката си.
— Летим за Варна.
За миг това ме обърка повече от всичко останало.
— За Варна?
Той кимна.
— Стоян ще ни чака.
Стоян беше негов приятел от младостта. Живееше край морето със съпругата си.
Познавах ги.
Бяхме им гостували.
Това малко ме успокои.
Само малко.
— А децата?
Румен сведе поглед към ръцете си.
— Децата мислят, че отиваме другаде.
Папката в чантата
Извади кафява папка от ръчния си багаж.
Беше я затворил с ластик, както някога затваряше папките с документи за колата.
Постави я върху коленете ми.
Отгоре имаше разпечатана снимка.
Сграда с големи прозорци.
Поддържана градина.
Две възрастни жени, седнали под чадър.
Отначало реших, че е хотел.
После прочетох заглавието.
Беше място за дългосрочно настаняване на възрастни хора.
Под снимката имаше отбелязана дата.
Съботната дата.
Нашата дата.
Погледнах Румен.
— Това какво е?
— Предложението на Димитър.
Обърнах страницата.
Имаше кореспонденция, цени, описания на стаи и бележки.
В полето за лицата, за които се правеше запитването, бяха нашите имена.
Моето и неговото.
Прочетох ги бавно.
Сякаш бяха имена на непознати.
— Защо не знам нищо за това?
Румен не отговори веднага.
А когато човек е живял с някого петдесет и две години, понякога паузата е достатъчна.
Обърнах се към него.
— Ти си знаел.
Той кимна.
— Знаех, че търсят вариант.
— И си говорил с тях зад гърба ми.
— Мислех…
— Не ми казвай още какво си мислел. Кажи какво си направил.
Преди да станем „проблем“
С Румен имахме обикновен живот.
Не беден.
Не богат.
Той беше работил дълги години в железниците, аз — в училищна библиотека.
Отгледахме три деца в къща в София, която постепенно ремонтирахме стая по стая.
Имаше години, в които покривът чакаше.
Години, в които сменяхме обувките на децата, а нашите оставаха за после.
В двора посадихме череша.
Димитър си счупи ръката, когато се опита да слезе от нея по начин, който беше сметнал за по-бърз.
Емилия зарови там първата си котка.
Михаил нарисува с боя името си върху стената зад бараката.
Румен се ядоса.
Аз го помолих да не го заличава веднага.
После така и не го заличихме.
Когато децата пораснаха и се изнесоха, къщата стана по-тиха, но никога не ми се е струвала празна.
В нея имаше живот.
Нашият.
През последните години обаче започнахме да чуваме все по-често едни и същи изречения:
„Тази къща е голяма за вас.“
„Дворът вече ви тежи.“
„Трябва да помислите за бъдещето.“
Не бях против да мислим.
Бях против да ми говорят така, сякаш бъдещето ми вече е предмет, който трябва да бъде преместен.
Първото съгласие на Румен
Самолетът продължаваше към морето.
Румен говореше тихо.
Преди няколко месеца Димитър го поканил на разговор.
Нашият голям син имаше затруднения в работата.
Не знаех колко сериозни.
Казваше, че бизнесът върви трудно, но се справя.
Оказа се, че не се справя така, както ни уверяваше.
Тогава започнал разговорът за къщата.
Не направо за пари.
Първо за удобство.
За безопасност.
За това какво щяло да стане, ако единият от нас падне по стълбите.
Имаше основания за тревога.
Румен се беше подхлъзнал в двора през зимата.
Аз веднъж бях забравила тенджера на котлона, докато разговарях със съседката.
Не искам да се представям като човек, който няма нужда от помощ.
Имаше неща, които вече не вършехме така лесно.
Но между това да ни е нужна помощ и да нямаме право на мнение имаше огромно разстояние.
Димитър го беше прекосил вместо нас.
— Каза ми, че само ще разгледаме възможностите — обясни Румен.
— И ти се съгласи.
— Да.
— Без мен.
Той притисна устни.
— Да.
Как грижата се превърнала в план
После се включили Емилия и Михаил.
Имало разговори.
Съобщения.
Разпределени задачи.
Емилия търсела места.
Михаил събирал информация за разходите.
Димитър разговарял с хора за къщата.
Точно на тази част Румен се спрял.
— Какви хора? — попитах.
Той посочи следващите листове.
Имаше предварителни предложения и разговори за евентуална продажба.
Нищо не беше приключило.
Но някой вече беше снимал двора ни.
Някой беше описал стаите.
Някой беше обсъждал колко би могла да струва къщата, без аз изобщо да знам, че това се случва.
Поех въздух.
После още веднъж.
— Кога са влизали?
Румен посочи приблизителна дата.
Бях при сестра си.
Той беше останал у дома.
Затворих папката.
Не защото не исках да знам повече.
Защото не можех да приема още нещо, преди да разбера онова, което вече бях чула.
— Ти си ги пуснал.
— Казаха, че няма да се предприема нищо без нас.
— Без нас двамата или без теб?
Румен се обърна към прозореца.
Отговорът беше там.
Думите, които беше чул
Онова, което го накарало да се отдръпне, не било самото предложение за настаняване.
Бил един разговор.
Димитър смятал, че баща му е приключил телефонното обаждане.
Не бил.
Румен чул сина ни да казва:
— Като продадем, първо ще покрием настаняването. Останалото може да се разпредели. Няма смисъл парите да стоят, докато ние се мъчим.
Аз останах неподвижна.
Не защото не вярвах, че Димитър е способен да поиска помощ.
Помагали сме му.
Помагали сме и на тримата.
Болеше ме думата „разпредели“.
Като че ли нашият живот беше приключил и оставаше само да се направят сметките.
— А другите какво казаха? — попитах.
Румен поклати глава.
— Не чух всичко. После говорих с тях. Емилия каза, че съм разбрал погрешно. Михаил настоя, че още не е решено.
— А ти какво направи?
— Казах им, че ще дойдем да видим мястото.
Погледнах го невярващо.
— След това?
— Исках да имам време. Не знаех на кого да вярвам. Обадих се на Стоян.
За миг просто го гледах.
После попитах:
— А защо не се обади на мен? Аз бях в същата къща.
Най-болезненият отговор
Румен прекара длан по лицето си.
Изглеждаше стар.
Не по начина, по който изглеждаш на снимка.
По начина, по който човек изглежда, когато вече няма обяснение, което да го представи добре.
— Защото знаех, че ще се разстроиш.
Затворих очи.
Толкова пъти през живота си бях чувала този отговор.
От родители.
От деца.
От съпруга си.
„Не ти казах, за да не се тревожиш.“
А после тревогата идваше наведнъж, натоварена с унижението, че всички други са били допуснати до собствения ти живот преди теб.
— Аз имам право да се разстроя — казах.
Той кимна.
— Знам.
— Не. Мисля, че го разбираш сега.
Останахме мълчаливи.
След малко попитах:
— А онова, което каза? Че никога повече няма да видя децата си?
Румен ме погледна.
— Исках да ги оставим. Да отидем при Стоян, после да решим къде да живеем. Някъде, където няма да могат непрекъснато да ни притискат.
— Ти искаш да прекъснеш връзката с тях.
— След всичко това…
— И реши, че аз ще направя същото.
Той не отговори.
Дръпнах папката към себе си.
— Няма да бъда преместена от децата ни. Но няма да бъда отведена и от теб.
Кацането
Когато самолетът се приземи, не хванах ръката му.
Не за наказание.
Имах нужда да вървя сама.
Стоян ни чакаше.
Беше с палтото, което познавах, и с притеснението на човек, който е разбрал, че се е оказал в чужд семеен разрив.
Прегърна ме.
— Мария…
— Знаеше ли, че не знам накъде пътувам?
Той погледна Румен.
После мен.
— Не.
Повярвах му.
Беше прекалено изненадан, за да се преструва.
— Казах му, че си съгласна да останем няколко дни — призна Румен.
Издишах бавно.
Една лъжа беше трябвало да прикрие друга.
Не винаги от злоба.
Понякога от страх.
Но аз пак се оказвах човекът, от когото истината е спестена.
Отидохме у Стоян и жена му Катя.
Тя не започна да ме успокоява с празни думи.
Сложи чай.
Показа ми стаята.
Каза:
— Почини си. После ще мислим.
За първи път от сутринта някой ми остави избор.
Обаждането
Телефонът ми беше пълен със съобщения.
От Емилия.
От Димитър.
От Михаил.
Питаха кацнали ли сме.
Къде сме.
Защо не сме се обадили на човека, който очаквал да ни посрещне.
Прочетох ги.
После се обадих на дъщеря си.
Вдигна веднага.
— Мамо, всичко наред ли е?
— Не.
Настъпи пауза.
— Татко каза ли ти?
— Кое от всички неща?
Чух как си поема въздух.
— Не е така, както изглежда.
— Тогава ми обясни. Но не започвай с това, че е за мое добро.
Емилия заплака.
Някога тези сълзи щяха веднага да ме накарат да омекна.
Сега ги оставих да съществуват, без да прекратяват разговора.
— Страх ме е за вас — каза тя. — Всеки път, когато не вдигнете, си представям нещо ужасно.
Гласът ѝ беше истински.
Болката ѝ също.
— Вярвам ти — отговорих. — Но защо страхът ти трябва да отнема моето право да знам?
Трите различни истини
През следващите два дни говорих и с тримата.
Отделно.
Не исках семеен разговор, в който най-шумният глас да стане обща истина.
Емилия беше уплашена.
Отдавна носеше тревогата за нас, без да знае какво да прави с нея. Беше приела, че организираното настаняване ще реши всичко.
Не се беше замислила колко много означава да напуснеш дома си.
Михаил беше колеблив.
Беше задавал въпроси, после беше отстъпвал.
— Мислех, че татко е говорил с теб — каза.
— А защо разговорите ви прекъсваха, когато влизах?
Той замълча.
После призна:
— Защото знаехме, че не си съгласна.
Това беше различно от „не знаех“.
Той го разбра, когато го произнесе.
Димитър беше най-труден.
Първо говореше за практичност.
После за това колко е трудно на всички.
Накрая каза:
— Мамо, не можеш да държиш толкова голям имот само защото си привързана.
Погледнах през прозореца към непознатата улица.
— Мога да решавам какво да правя с дома си, докато това е нашият дом.
Той въздъхна.
— А ние кога ще получим нещо?
Тишината след въпроса му беше дълга.
Не защото не го бях чула.
Защото го бях чула съвсем ясно.
Живите хора не са наследство
— Димитре — казах бавно, — аз още съм жива.
Той започна да обяснява, че не е имал това предвид.
Не го прекъснах.
Изчаках.
После повторих:
— Аз съм жива. Баща ти също. Имаме разходи, желания и страхове. Имаме още живот, за който ще ни трябват средства.
— Никой не ви оставя без нищо.
Тогава усетих гняв.
Чист.
Без вина.
— Ти не си човекът, който трябва да определя колко е достатъчно за нас.
За първи път той не намери бърз отговор.
Разговорът приключи трудно.
Не с помирение.
Не с обещание.
Само с ясното ми изречение, че няма да се обсъжда продажба или преместване без наше информирано участие.
После оставих телефона на масата.
Ръцете ми трепереха.
Катя седна срещу мен.
Не ме попита защо съм разстроена.
Беше чула достатъчно.
Наля още чай.
Мястото, което реших да видя
На третия ден казах, че искам да посетя дома, за който бяха направили запитването.
Румен ме погледна изненадано.
— След всичко това?
— Да.
Не исках страхът и чуждите планове да решат вместо мен и в обратната посока.
Отидохме.
Мястото беше чисто.
Служителката, която разговаря с нас, беше внимателна и видимо смутена, когато разбра, че част от семейните разговори са се водили без мое знание.
Показа ни стая.
Общите помещения.
Градината.
Седнах на пейка.
Нямаше нищо унизително в хората, които живееха там.
Една жена плетеше.
Двама мъже спореха за нещо от телевизията.
Някой се смееше в съседната стая.
Не беше затвор.
И не беше мястото, което аз бях избрала за себе си.
И двете можеха да бъдат верни.
Когато си тръгвахме, служителката ме попита дали искам да получа информацията лично.
— Да — казах. — На моя адрес. И на моя телефон.
Това беше дребно изречение.
За мен означаваше много.
Разговорът с Румен
Вечерта излязохме да се разходим.
Не далеч.
До морето и обратно.
Вятърът беше студен.
Румен вървеше до мен, но не посягаше към ръката ми.
Спряхме на пейка.
— Съжалявам — каза.
Изчаках.
— Не само за думите в самолета. За всичко, което премълчах.
Погледнах го.
— Защо толкова се уплаши?
Той дълго гледа към водата.
— Защото изведнъж ми се стори, че вече не сме хора. Че сме задача, която някой иска да приключи.
Разбрах го.
Точно това бях почувствала и аз.
— Но после ти направи същото с мен — казах.
Румен кимна.
— Да.
Не се защити.
Това ми помогна да остана в разговора.
— Не можеш да решиш, че повече няма да виждам децата си.
— Знам.
— Мога да им се сърдя. Мога да поставя граници. Мога да откажа нещо. Това пак са мои решения.
Той обърна лице към мен.
— Страх ме беше, че ще им простиш всичко и пак ще дадеш всичко.
Този път мълчах аз.
Защото в думите му имаше истина, която също трябваше да видя.
Моето участие
Не бях причинила постъпките на децата си.
Но бях участвала в създаването на един навик.
Когато някой имаше нужда, аз давах.
Пари.
Време.
Стая.
Разбиране.
Понякога дори отговарях вместо Румен, преди да сме разговаряли.
Казвах:
„Ние ще помогнем.“
После той се сърдеше, аз го обвинявах, че е строг, и накрая някак се оправяхме.
Не бях учила децата, че нямаме граници.
Бях им показвала, че моите могат да бъдат отложени.
Сега тази история беше стигнала до място, където вече не можех да я наричам просто майчина грижа.
— Няма да им простя вместо да мисля — казах на Румен. — Но няма и да ги изтрия, за да не ме боли.
Той хвана ръба на пейката.
— А аз?
Погледнах го.
— Ти ще ми казваш истината, преди да ме качиш на самолет.
Той се засмя тихо.
После очите му се напълниха.
Протегнах ръка.
Този път аз.
Връщането
Останахме още няколко дни при Стоян и Катя.
Не защото се криехме.
Защото имахме нужда да си поемем въздух.
Проверихме документите, които бяхме подписвали през годините, и потърсихме помощ за онова, което не разбирахме достатъчно добре.
Започнахме да подреждаме нещата спокойно.
Без драматични обещания.
Без да прехвърляме всичко на друг човек от страх.
После купих билетите за връщане.
Показах ги на Румен.
— В неделя. За София. Виж часа.
Той ги взе.
Погледна ме.
— Разбрах.
Не говорех само за полета.
И двамата го знаехме.
Когато кацнахме, Михаил ни чакаше.
Не го бяхме молили.
Беше попитал дали може да дойде.
Казахме да.
Стоеше с ръце в джобовете и изглеждаше като момчето, което някога беше счупило прозореца с топка и не знаеше как да започне признанието.
Прегърнах го.
Не защото всичко беше забравено.
А защото исках да го прегърна.
Семейната маса
Събрахме се седмица по-късно.
У дома.
На нашата маса.
Не при децата.
Не в място, избрано от тях.
Румен седеше до мен.
Пред нас имаше лист, на който бяхме записали нещата, за които сме съгласни.
Имахме нужда от помощ за част от поддръжката.
Бяхме готови да направим промени, които да улеснят ежедневието ни.
Щяхме да обсъдим как да реагираме при спешна ситуация.
Но нямаше да продаваме къщата под натиск.
Нямаше да подписваме документи, които не сме прочели и разбрали.
Нямаше да приемаме семейни решения, взети без нас, за да ни бъдат съобщени после като свършен факт.
Емилия плачеше тихо.
Михаил слушаше.
Димитър се опита да каже, че всичко е било изкривено.
Тогава Румен го прекъсна.
— Аз също допуснах грешки. Но няма да използвам това, за да се преструвам, че твоята част не съществува.
Погледнах съпруга си.
За първи път от много дни усещах, че сме на една страна.
Не срещу децата.
На страната на собствения си живот.
Димитър
Големият ни син си тръгна сърдит.
Не го спрях.
Това ми беше трудно.
След като вратата се затвори, почти станах да го последвам.
Да му дам нещо за вкъщи.
Да омекотя разговора.
Да направя така, че да не си тръгне с лошо чувство.
Румен постави ръка върху моята.
Не ме задържа.
Само я остави там.
Останах седнала.
Димитър беше възрастен човек.
Имах право да го обичам, без да отстранявам всяка последица от постъпките му.
Седмици наред разговорите ни бяха кратки.
После той се обади.
Не за пари.
Каза, че иска да поговорим.
Приех.
Не всичко се промени след това.
И днес понякога в гласа му се появява старото нетърпение.
Но вече не го приемам за заповед.
Емилия и Михаил
Дъщеря ми започна да пита, вместо да съобщава.
Понякога се поправяше по средата на изречението.
— Ще дойде човек да… — започваше тя, после спираше. — Искате ли да намеря човек?
Това ме радваше повече от големи извинения.
Михаил ни помогна да подредим някои практически неща в къщата.
Не изнасяше вещи без да пита.
Не наричаше всичко старо „ненужно“.
Един ден намери името си върху стената зад бараката.
Прокара пръсти по избледнялата боя.
— Още е тук.
— Още е — казах.
Той ме погледна.
Мисля, че тогава разбра нещо, което нито снимките, нито сметките можеха да му обяснят.
Къщата не беше само стойност.
Беше мястото, където хората, които сега ни съветваха да я напуснем, бяха станали себе си.
Това не означаваше, че трябва да останем в нея завинаги.
Означаваше, че раздялата с нея не може да се организира като извозване на стари мебели.
Една година по-късно
Направихме промени.
Преместихме спалнята на по-удобно място.
Намерихме помощ за двора.
Подарихме част от вещите, които от години само премествахме от шкаф в шкаф.
Някои решения бяха трудни.
Други ни донесоха облекчение.
Оказа се, че между „оставете ни на мира“ и „решавайте всичко вместо нас“ има много място за истинска помощ.
Трябваше да се научим да го използваме.
Аз също.
Когато имах нужда, вече казвах.
Не чаках да се изморя до крайност, за да докажа, че още мога.
Но помощта идваше като отговор на разговор.
Не като цена за това да предам решенията си.
С Румен понякога спорехме.
Петдесет и две години брак не ни бяха направили ясновидци.
След пътуването обаче той започна да задава един въпрос по-често:
— Ти какво мислиш?
А аз престанах да отговарям:
„Както решиш.“
Новият билет
На следващата пролет Румен отново постави два билета на кухненската маса.
Погледнах ги.
После него.
Той вдигна ръце.
— За Варна. За четири дни. Стоян и Катя ни канят. Нищо не е тайна.
Засмях се.
Истински.
За първи път споменът за онзи полет не ме прониза, а просто премина през мен.
Взех билетите.
Проверих датите.
— Може ли да останем пет дни?
— Може.
Седнахме да говорим какво искаме да правим.
Толкова обикновен разговор.
А някога бях готова да приема липсата му като част от спокойния ни брак.
Децата, които видях отново
Румен беше сгрешил в самолета.
Видях децата си отново.
Виждах ги на празници.
Виждах ги, когато имаха нужда от разговор.
Понякога ги виждах и когато просто искаха да ни донесат нещо или да седнат за половин час.
Но вече не ги гледах по съвсем същия начин.
Не като лоши хора, които трябва да бъдат наказвани завинаги.
И не като безпомощните деца от снимките, на които всичко трябва да бъде простено, преди още да е назовано.
Бяха възрастни.
Можеха да се страхуват.
Да грешат.
Да бъдат егоистични.
Да се извинят.
Да се поправят — или да не го направят.
А аз имах право да отговарям на онова, което правят, не само на онова, което помня за тях.
Най-важното беше, че вече виждах и себе си.
Не само майката.
Не само съпругата на Румен.
А жената, която все още има желания, страхове, собствено мнение и право да решава как ще живее.
Онази събота съпругът ми ме качи на самолет, без да ми каже накъде отиваме.
На връщане билетите бяха в моята чанта.
И двамата знаехме посоката.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
