Продължението на историята:

Непознатият набра номер и включи високоговорителя.

— Добър вечер, господин Стоянов. Моля, потвърдете кой е собственикът на ресторанта.

От телефона се чу мъжки глас:

— Господин Виктор Петров притежава седемдесет процента от заведението. Защо питате?

Лариса пребледня.

— Какво?! Виктор никога не ми е казвал подобно нещо!

Непознатият се усмихна хладно.

— Защото съпругът ви не обича да се хвали с парите си. Аз съм неговият адвокат.

В ресторанта настъпи пълна тишина.

Виктор бавно остави чашата си на масата.

— Александре, не беше необходимо…

— Напротив — прекъсна го адвокатът. — Тази жена току-що предложи да прекара нощта с непознат, само за да ви унижи.

Лариса слезе от стола.

— Скъпи, аз просто се шегувах…

— Не — отвърна тихо Виктор. — Ти беше напълно сериозна.

Но Александър още не беше приключил.

Той отвори папка, която носеше със себе си.

— Викторе, има нещо друго, което трябва да знаеш. Днес получих резултатите от финансовата проверка, която ми възложи.

Лариса застина.

— Каква проверка?

Адвокатът постави няколко документа на масата.

Оказа се, че през последната година от общите им сметки били изтеглени над 240 000 евро.

Парите отивали към фирма, регистрирана на името на непознат мъж.

Виктор вдигна поглед.

— Кой е той, Лариса?

Тя мълчеше.

Александър обърна последната страница.

— Казва се Борис. И според документите именно той е собственикът на вилата край морето, която съпругата ти искаше да купиш.

Виктор почувства как кръвта му изстива.

— Значи си искала да купя къщата на любовника ти?

Лариса се разплака.

— Не е това, което си мислиш!

— Тогава ми обясни.

— Борис каза, че ще ми върне парите! Че всичко е инвестиция!

В този момент телефонът ѝ звънна.

На екрана се появи името Борис.

Александър спокойно каза:

— Вдигнете. Нека всички чуем.

Лариса отказа, но Виктор вече беше разбрал достатъчно.

Изправи се, остави брачната си халка на масата и произнесе:

— Десет години се опитвах да ти дам всичко. А ти никога не забеляза единственото нещо, което имахме наистина — семейството ни.

После се обърна към адвоката.

— Подготви документите за развод.

Лариса го хвана за ръката.

— Виктор, моля те! Обичам те!

Той внимателно освободи ръката си.

— Не, Лариса. Ти обичаше живота, който можех да ти осигуря.

И излезе.

Но най-тежкият удар за нея дойде на следващата сутрин.

Борис беше изчезнал.

Телефонът му беше изключен, фирмата му се оказа обременена с дългове, а обещаната вила беше обявена за публична продан.

Лариса осъзна, че е изгубила не само брака си, но и парите, които тайно беше давала на любовника си.

Шест месеца по-късно Виктор отново вечеряше в същия ресторант.

Този път беше сам.

При него се приближи сервитьорът.

— Господин Петров, една жена ви чака отвън.

Виктор погледна през прозореца.

Беше Лариса.

Стоеше под дъжда, без скъпи бижута и дизайнерска рокля.

Той излезе.

— Исках само да ти кажа, че съжалявам — прошепна тя. — Ако можех да върна времето назад…

Виктор поклати глава.

— Не можеш.

— Има ли някакъв шанс да започнем отначало?

Той замълча за миг.

— Знаеш ли кое ме нарани най-много? Не изневярата. Не парите. А това, че беше готова да ме изгониш от собствената ми вечеря, само за да разсмееш непознати.

Лариса сведе глава.

— А сега? — попита през сълзи.

— Сега най-после ще изпълня желанието ти.

Тя го погледна неразбиращо.

— Какво желание?

— Ще си тръгна от живота ти. Завинаги.

Виктор се обърна и влезе обратно в ресторанта.

А Лариса остана под дъжда.

Жената, която беше готова да размени съпруга си за една нощ с непознат, най-накрая разбра истинската цена на собственото си предложение.

Защото понякога човек губи най-ценното не когато няма достатъчно, а когато не може да оцени това, което вече притежава.

Тази история е художествена измислица, вдъхновена от житейски ситуации. Имената, детайлите и събитията са художествено пресъздадени. Всяка прилика с реални личности или действителни случки е случайна и непреднамерена.