Продължението на историята:

Малко след шест часа вечерта телефонът в районното управление иззвъня.

Обаждаше се възрастна жена, която разпознала детето от публикуваната снимка.

— Това е внукът ми! — плачеше тя. — Казва се Виктор! Моля ви, кажете ми, че е жив!

Марин веднага поиска адреса на жената.

— А къде са родителите му?

От другата страна настъпи тишина.

— Майка му е мъртва от две години. А баща му… Господи, трябва веднага да отидете в къщата!

Полицаят усети как стомахът му се свива.

— Какво има в къщата?

— Там е малката му сестричка! Тя е само на осем месеца!

Марин незабавно изпрати патрул на адреса.

Когато полицаите пристигнаха, входната врата беше заключена. Никой не отговаряше на звънеца.

Отвътре обаче се чуваше слаб детски плач.

Разбиха вратата.

В детската стая, в креватче с мокри чаршафи, лежеше изтощено бебе. То беше обезводнено, но все още живо.

Бащата не беше там.

На кухненската маса полицаите откриха бележка:

„Не мога повече. Не ме търсете.“

Разследването разкри ужасяващата истина.

Бащата бил затънал в дългове и два дни по-рано напуснал дома, оставяйки децата сами. Заключил входната врата, но забравил да затвори малкото прозорче към задния двор.

Петгодишният Виктор успял да се промъкне навън, паднал в тревата и тръгнал бос към оживения път.

Бил убеден, че ако намери възрастен, ще успее да спаси сестричката си.

Но защо през цялото време повтарял „Томи“?

Отговорът дошъл вечерта.

Когато Марин се върнал в болницата, момченцето вече било по-спокойно. Полицаят седнал до леглото му и тихо попитал:

— Викторе, кой е Томи?

Детето го погледнало с насълзени очи.

— Томи е мечето на сестричката ми. Тя не може да спи без него.

— А защо не ми каза за нея?

Момченцето започнало да трепери.

— Татко каза, че ако кажа на някого, ще вземат и двама ни… и никога повече няма да я видя.

Марин едва сдържал сълзите си.

Тогава Виктор го хванал за ръката.

— Чичко полицай… тя жива ли е?

— Жива е, момчето ми. Лекарите се грижат за нея.

За първи път детето се усмихнало.

Но историята още не била приключила.

Три дни по-късно полицията открила бащата в изоставена постройка извън града. Той признал, че е изоставил децата, защото смятал, че не може да се грижи за тях.

Срещу него започнало разследване.

Бабата поискала да поеме грижите за внуците си и след необходимите проверки двете деца били настанени при нея.

Месец по-късно Марин получил покана да ги посети.

Когато влязъл в малката къща, Виктор изтичал към него и го прегърнал.

— Чичко Марин! Виж!

Момченцето го завело до бебешкото креватче.

Вътре сестричката му спяла спокойно, прегърнала старо плюшено мече.

— Това е Томи — прошепнал Виктор. — Сега вече не плаче.

Марин се усмихнал, но забелязал нещо необичайно.

Около врата на мечето била завързана малка хартийка.

На нея, с криви детски букви, пишело:

„Ако аз не се върна, моля, спасете сестричката ми.“

Полицаят застинал.

Оказало се, че момченцето било оставило тази бележка още преди да излезе от къщата. Надявало се някой да намери мечето и да разбере, че бебето има нужда от помощ.

Марин коленичил пред Виктор.

— Ти си много смело момче. Знаеш ли?

Детето поклатило глава.

— Не съм смел. Просто обещах на мама, преди да отиде на небето, че винаги ще пазя сестричката си.

Марин го прегърнал силно.

Тогава разбрал, че онова босо, изтощено момченце не е бягало от дома си. То е тръгнало да търси спасение за единствения човек, когото се е страхувало да не изгуби.

И понякога най-голямата смелост не се крие в силата на възрастните, а в сърцето на едно петгодишно дете.

Тази история е художествена измислица, вдъхновена от житейски ситуации. Имената, обстоятелствата и събитията са художествено пресъздадени. Всяка прилика с действителни личности или реални случки е случайна и непреднамерена.