реклама
Искаха да се подиграят с дъщерята на горския… Но всичко изведнъж се обърка 😲😲😲
Марина направи крачка назад, когато разпозна мъжа, който слезе от спрелия джип.
Виктор Черния.
След него излязоха още двама мъже и тръгнаха право към нея.
Кофичката се изплъзна от ръцете ѝ.
Боровинките се разпиляха по тясната горска пътека, но Марина дори не се наведе да ги събере.
Мъжете приближаваха.
— Денисе, виж само кого ни изпрати съдбата — подхвърли Виктор. — Сама е. Даже няма пушка със себе си.
Широкоплещестият мъж до него огледа Марина от глава до пети и се усмихна накриво.
— Познавам я. Дъщерята на горския. Павлова.
Марина опита да отстъпи още една крачка.
Но зад нея вече стоеше третият мъж.
Той я хвана за лакътя.
Тя рязко дръпна ръката си, но хватката му само се стегна и пръстите му болезнено се впиха в кожата ѝ.
— Дойдох само за горски плодове — каза тя. — Баща ми ще забележи, че ме няма, и ще тръгне да ме търси.
Виктор се засмя.
— Ще забележи, разбира се. Само че докато те намери…
От него се усещаше миризма на алкохол и цигари.
Не бързаше.
Стоеше пред нея и я наблюдаваше така, сякаш нарочно искаше да ѝ даде време да осъзнае, че няма лесен начин да си тръгне.
Другите двама постепенно се разположиха така, че да затворят тесните проходи между дърветата.
До най-близкото село имаше около четири километра.
Радиостанцията на баща ѝ беше останала вкъщи.
А самият Павел в момента помагаше при гасенето на пожар в другия край на защитената местност.
Марина преглътна трудно.
Гърлото ѝ беше пресъхнало.
Само преди няколко часа беше махнала с ръка на предупреждението на баща си да не ходи сама навътре в гората.
Сега беше обградена от трима мъже, които очевидно се наслаждаваха на страха ѝ.
Тя отново опита да освободи ръката си.
Поне да отслаби хватката.
Виктор направи още една крачка и застана почти плътно пред нея.
Все още се усмихваше.
Но внезапно погледът му се премести някъде зад рамото на Марина.
Към дърветата.
Усмивката изчезна от лицето му.
А мъжът, който държеше ръката ѝ, започна бавно да отпуска пръстите си.
Нещо зад нея беше накарало и тримата да замръзнат.
И в следващия момент всичко тръгна по съвсем различен начин, отколкото бяха планирали… 😲😲😲
Продължението на историята
Марина не смееше да се обърне.
Само видя как лицето на Виктор пребледня.
— Какво има? — прошепна единият.
Никой не му отговори.
От гората се чу сухо изпукване на клон.
После още едно.
Нещо се движеше между дърветата.
Бавно.
Тежко.
Третият мъж пусна ръката на Марина.
— Това мечка ли е?
Виктор направи крачка назад.
Но тогава от сенките се появи не животно.
А човек.
Висок мъж в горска униформа.
С пушка през рамо.
Марина най-после си пое въздух.
— Тате…
Павел не каза нищо.
Само продължи да върви към тях.
Но най-странното беше, че зад него се появиха още двама горски служители.
А после и полицай.
Виктор се огледа рязко.
— Какво е това?
Павел спря на няколко метра.
— Това е краят на една много глупава идея.
Виктор се опита да се усмихне.
— Нищо не сме направили.
— Още не — отвърна Павел.
Марина го погледна объркано.
Тогава той извади малка камера от джоба си.
— Но записахте достатъчно.
Мъжете застинаха.
Оказа се, че през последните седмици в района имало сигнали за незаконен лов, заплахи към местни хора и движение на джипове без разрешение.
Павел подозирал Виктор отдавна.
Тази сутрин, когато Марина тръгнала сама за горски плодове, той незабелязано включил малък GPS предавател в раницата ѝ.
Не защото очаквал точно това.
А защото вече не вярвал на случайностите.
— Значи си ни следил? — изсъска Виктор.
— Не — каза Павел. — Следях дъщеря си.
После погледна към него.
— Вие сами дойдохте при нея.
Един от мъжете внезапно се обърна и побягна.
Полицаят тръгна след него.
Вторият вдигна ръце.
Но Виктор остана неподвижен.
— Това няма да свърши тук — каза тихо той.
Марина потръпна.
Павел направи още една крачка.
— Прав си.
Виктор се усмихна.
— Знаех си.
— Ще свърши в съда.
Този път усмивката му изчезна.
По-късно, когато вече бяха в участъка, излезе още нещо.
Джипът на Виктор бил издирван по друг случай.
В багажника намерили незаконно оръжие, пари в брой и списък с няколко имена.
Сред тях било и името на Павел.
До него имало написана една дума:
„Натиск.“
Марина пребледня.
— Значи не са ме видели случайно?
Павел мълчеше.
Полицаят поклати глава.
— Не. Търсили са начин да стигнат до баща ти.
Тогава всичко си дойде на мястото.
Виктор не беше спрял заради самотно момиче в гората.
Беше спрял заради дъщерята на човека, който можеше да го изобличи.
Марина усети как по гърба ѝ премина студ.
— Значи аз съм била примамката.
Павел я прегърна.
— Не.
Той погледна към стаята за разпити.
— Ти беше грешката им.
Няколко месеца по-късно Виктор и хората му бяха обвинени по няколко различни случая.
А Марина никога повече не тръгна сама в гората.
Но не защото се страхуваше от дърветата.
Нито от дивите животни.
А защото вече знаеше, че най-опасното нещо в една гора понякога върви на два крака и се усмихва.
Дисклеймър:
Тази история е вдъхновена от житейски ситуации, но е художествено пресъздадена. Имената, местата, детайлите и обстоятелствата са променени с цел защита на лични данни и литературно изграждане. Всякакви прилики с реални личности или действителни събития са случайни и непреднамерени.
Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“
Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com
