„Реши да си тръгнеш?“ – присмя ѝ се съпругът, докато тя спокойно прибираше багажа си. – Само не си и помисляй да се върнеш!“

„Реши да си тръгнеш?“ – присмя ѝ се съпругът, докато тя спокойно прибираше багажа си. – Само не си и помисляй да се върнеш!“

Симфония на разпада

– Реши да си тръгнеш? – изсмя се подигравателно съпругът, докато наблюдаваше как жена му подрежда вещите си. – Само не си и помисляй да се върнеш! На кого му трябваш ти? Една обикновена лаборантка!

Калин се беше отпуснал самодоволно в старинно кресло, тапицирано с тъмночервено кадифе. В ръката си държеше чаша отлежал коняк – единственото нещо в този дом, което наистина беше купил със собствените си пари. Работилницата му беше потънала в полумрак, а въздухът ухаеше на скъпо дърво, лак и смола.

Той беше майстор на ръчно изработени цигулки и виолончела. Смяташе се за непризнат гений – човек, който заслужава световна слава, но според него околните просто не можели да оценят таланта му.

Мария не прибираше дрехи.

В специалните си куфари внимателно подреждаше десетки стъклени флакони с редки есенции.

Тя не беше никаква лаборантка.

Мария беше създател на бутикови парфюми. Нейните аромати се поръчваха от заможни клиенти, които търсеха нещо уникално и неповторимо. Ръцете ѝ бяха спокойни и прецизни, макар че вътре в себе си едва сдържаше отвращението си.

– Мълчиш… И правилно – каза Калин и отпи от чашата си. – Вземай си шишенцата. Апартаментът е мой. Работилницата също. А ти… ти беше просто декор. Фон, който вече ми омръзна.

В другия край на помещението ухилен стоеше неговият приятел Борис – търговец на антики и човекът, който винаги го подтикваше към най-лошите решения.

– Остави я да си върви – засмя се Борис. – Имаме далеч по-важни неща. Онзи колекционер от София чака новата ти цигулка. Ще изкараме толкова пари, че няма да знаеш какво да ги правиш. За какво ти е тази вечно намусена жена?

Калин самодоволно кимна.

Чувстваше се победител.

Само предния ден беше довел у дома младата си любовница – красива, лековерна и възхитена от всяка негова дума. Тя го гледаше така, сякаш е велик творец.

Мария не беше направила сцена.

Просто беше преспала в стаята за гости.

А на сутринта започна да събира багажа си.

– Мислиш ли, че ще пропадна без теб? – приближи се Калин до почти завършената виолончела. – Моето изкуство струва цяло състояние. А ти просто живееше покрай таланта ми.

Мария застина за миг с малко шишенце, съдържащо рядка дървесна есенция.

За секунда ѝ мина през ума да го хвърли по него.

Но това би било прекалено скъп жест за човек, който не струваше толкова.

– Твоят талант? – попита тя тихо.

– Разбира се! – извика Калин. – Кой е истинският творец тук? Аз! А ти само смесваш спирт и ароматни масла. Всеки би могъл да го направи. Върви при някой роднина, ако изобщо има кой да те приеме.

Мария затвори куфара.

Щракването прозвуча като изстрел.

Тя се изправи бавно.

В очите ѝ, които обикновено излъчваха спокойствие и топлина, сега имаше само студ.

– Да, тръгвам си, Калине. Но запомни този ден. Не изгонваш просто жена си.

Изгонваш късмета си.

Борис избухна в смях.

– Какъв късмет? Неговият късмет вече е до него… и е с доста по-малко претенции.

Мария хвана куфарите си.

– Махнете се от пътя ми.

Гласът ѝ беше тих, но категоричен.

Двамата инстинктивно се отдръпнаха.

– И не забравяй ключовете! – извика Калин след нея. – До час да не си останала и следа от теб!

Семейният съвет

Мария не отиде при роднини.

Настани се в малък бутиков хотел в центъра на Пловдив – място, което винаги беше харесвала, но никога не си позволяваше. Години наред беше влагала почти всичките си приходи в общия им дом и в работилницата на Калин.

Телефонът ѝ звънеше непрекъснато.

На дисплея се появи името на свекърва ѝ.

– Мария, къде си? – гласът на Елена трепереше. – Току-що говорих с баща му. Хвали се, че Калин най-после се бил „отървал от тежестта“. Кажи ми само едно… не си ли оставила документите си при него?

– Взех всичко, което ми трябва за работата – отвърна уморено Мария, докато гледаше към вечерните светлини на града. – Нямам сили за войни. Щом иска развод… ще го получи.

– Не бъди толкова доверчива – въздъхна Елена. – Те не искат само развод. Искат всичко. Баща му вече му е напълнил главата с идеи. И двамата вярват, че успехът на проекта „Тайната на старите майстори“ се дължи единствено на Калин.

Мария затвори очи.

– Никой не знае истината – прекъсна я спокойно тя. – И нека засега така да остане…

Продължението е в първия коментар. 👇👇👇

Редакция "Буболечко Нюз"

Публикувано от Редакция „Буболечко Нюз“

Изпращайте ни вашите сигнали и снимки по всяко време на имейл bgnewsmedia@gmail.com

За нас / ABOUT US