Разтърсваща драма: Синът ми изостави новородените си деца, защото вярваше, че те са виновни за смъртта на съпругата му

Никой не знае какво му е подготвила съдбата. Със съпруга ми отгледахме сина си с много любов и грижи. А когато години по-късно Васко ни представи Таня като своя годеница, с отворено сърце я приехме за наша снаха. Както всички родители, така и ние желаехме щастието на децата си, затова в най-скоро време вдигнахме голяма сватба. Васко и Таня печелеха добре и след медения месец успяха да си купят собствено жилище. В началото не им беше лесно, налагаше се да работят упорито, за да повишат жизнения си стандарт. За две години младото семейство се сдоби с нова кола, обзаведоха апартамента си прилично и чак тогава решиха, че е време да си имат деца. Таня забременя без проблем, а след няколко месеца разбрахме, че ще имаме близнаци. Новината, че ще става баща на две деца, накара сина ни Васко да загуби ума си от радост. По цял ден се суетеше покрай жена си, галеше я по корема и задоволяваше всяко едно нейно желание. Уж всичко вървеше добре, но в началото на осмия месец, снаха ни изведнъж се почувства зле и се наложи раждането да започне преждевременно.


Силно уплашени от неочаквания развой на събитията, цялото семейство се бяхме събрали в болницата. Никой не ни казваше какво се случва и това ни караше допълнително да се притесняваме. Няколко часа по-късно лекарят излезе от родилна зала, погледна ни и тихо, почти беззвучно промълви, че са спасили децата, но не и майката. Не искам да си спомням онзи миг. Васко пребледня и за секунди се свлече на земята. Когато дойде на себе си, синът ми не беше същият човек, когото познавахме. Със зачервено лице заяви, че се отказва от близнаците и трябвало те да умрат, а не любимата му съпруга. Той се отказа с лекота от собствената си плът и кръв, но ние със съпруга ми не можахме да се отречем от внуците си и ги прибрахме у дома. Каква вина имаха горките деца? Едва поели първия си дъх, останаха без майка и баща.

 

След смъртта на Таня Васко продаде апартамента и замина за чужбина. С нас не общуваше от деня, в който прибрахме близнаците от родилния дом. Само веднъж ни се обади по телефона, за да ни каже, че докато убийците на жена му живеят под покрива ми, кракът му няма да стъпи у дома. Изминаха пет години. Един ден някой позвъни на вратата. Децата побързаха да отворят и секунда по-късно с викове влетяха в дневната: „Бабо, търсят те някакви хора.“ Уморена се изправих от креслото и едва направила няколко крачки, усетих, че подгъвам нозе. Като видение пред мен стоеше синът ми. Васко не беше сам, придружаваше го непозната млада жена. Не вярвах на очите си – дали не си внушавам, но в следващия миг две силни ръце ме прегърнаха и до ушите ми долетя тихичкото: „Прости ми, мамо!“. Днес близнаците живеят с Васко и втората му съпруга. Най-накрая синът ми проумя, че нещастните сирачета нямат никаква вина за смъртта на Таня. Децата намериха много бързо общ език с мащехата си и отскоро я наричат мамо. Това е съдбата: капризна и непредвидима.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *